На 8.1.1942 г. през зимата направихме една екскурзия с Учителя до Витоша. Преспахме в една хижа, на сутринта след закуска бяхме се събрали около Учителя и разговаряхме. Изведнъж Учителят ни в клин, ни в ръкав, каза: „Марийка е скромна". Тогава Паша Теодорова става както бе седнала на пейката и каза: „И аз съм скромна". Савка не остава назад, също става: „И аз съм скромна". Учителят мълчи, а двете стенографки стоят прави и стърчат, а ние всички седим на пейките около масата. Приятелите се оглеждат и се усмихват, защото скромните станали прави и стърчат над нас, а другите седят. Аз мълча. Учителят даваше винаги най-невероятни задачи. Това също бе задача. Те не можеха да допуснат не само в себе си, но и извън себе си, че може някой да съществува в света и да притежава някакви качества по-добри от техните. Изострено честолюбие, с което се срещахме и имахме много големи затруднения.
Паша Теодорова беше изключително трудолюбива. Каквото кажеше, правеше го. На нея се дължи големият труд положен десетилетия наред със стенографиране и дешифриране на Словото на Учителя. Тя подготвяше за печат беседите, след това проверяваше шпалтите и се поправяха допуснатите грешки от набора за печат. Това го вършеше сама Паша. Гигантски труд.
Савка беше много ревностна отначало в Школата, но после се разглези като малко дете. Затова допринесе и майка й, която я подтикна в посока свойствена за амбициозния немски дух. По това време Савка имаше голямо мнение за себе си като символ на чистотата. От къде на къда пък символ на чистотата и от къде се беше загнездило това в умът й. На времето когато Учителят работеше с нас, с пет сестри с Пентаграмата, всяка едка от нас когато й дойдеше ред за тези упражнения работеше с една добродетел, но това съвсем не означава, че някой от нас трябваше да бъде символ на една от тези пет добродетели. Беше ми чудно много. Изразявам така учудването си пред Учителя и той каза за Савка: „Аз сега още не мога да очистя обърканите й работи за чистотата". А това беше много опасно както за нея, така и за онези около нея, понеже тя можеше да подведе много хора около себе си. В това се състоеше и най-голямата опасност за Савка. Тя имаше свой път както всички. Пътят на всеки един от нас бе точно определен от Учителя.
В онези времена в мен се бе надигнала една върна от въпроси към Учителя. Непрекъснато се питах защо Учителя е поставил Савка толкова близко до себе си, когато тя не заслужава това място. Ето защо Учителят започна да ми изнася няколко лекции като визираше мен съответно придружени с някои опитности. Аз знаех, че с това Учителят ми обясняваше защо Савка е поставена на това място, а не някой друг. Но аз пак не мирясвах и тогава той бе принуден да постъпи по следния начин: Извика ме при него: „Марийке, искаш ли да те сложа на нейното място?" и ми посочи Савка. Отначало ми се поиска, но после се сепнах и казах: „Каквото кажете, Учителю, така, че да бъде най-добре за мен". На това Учителят се усмихна и каза: „Хубаво". Така аз останах на мястото, което ми беше определил Учителят и място, което бе най-подходящо за мен. Когато някой път бях с голямо самомнение за себе си и мина покрай Учителя, достатъчно бе един негов поглед да ме сложи на мястото си и аз се справях със задачата, която имах да върша.
В Школата бяхме събрани толкова различни хора. Ето защо тази Школа представляваше микросвета. Онова, което видяхме в Школата при Учителя се намираше и в света. Учителят се опитваше чрез нас, понеже бяхме представители на този свят, чрез нас да работи върху света. Чрез нас се опитваше да работи с всичко, което имаше в света, защото този свят го носехме в себе си. Но с останалите външни хора от света той не работеше, защото бе безпредметно. Много пъти в часове на непослушание на учениците, Учителят се огорчаваше към всички, а особено от онези, които бяха около Него и които трябваше да работят най-съвестно. Веднъж беше огорчен от нашите погрешки и нашето непослушание. Обърна се и каза: „Само за пет минути мога да скъсам връзката си с вас". Изтръпнахме и се уплашихме много.
Имаше случаи когато някой път Учителят държеше много строги беседи, дори не позволяваше на стенографите да ги записват. В тези моменти Учителят беше много строг и думите му бяха точно определени към дадени категории личности. Имах чувството, че той беше не само строг към нас, но и към невидимата аудитория в салона на Духовния свят. Ако сте виждали как се откосва трева с коса, косача замахва наляво косата и откосва отдясно на ляво и всичко пада в откос от една страна. Така бяха тези строги беседи. Аз много обичах тези беседи, защото всяко нещо и всеки един от нас си отиваше на мястото си, заемаше го и работата на Школата тръгваше тогава по мед и масло. Когато говорим за тези строги беседи трябва да кажем, че имаше и други, които разтапяха и потапяха душите ни във вечността на Всемира. Във връзка с една такава беседа Учителят сподели: „Има две посвещения за ученика. Едното е пътя на страданието, когато човек победи страданието е посветен в една област. Второто посвещение е пътят на радостта - то е по-мъчен от пътя на страданието. Много мъчно се издържа на него. Така на девет скърби човек може да издържи на една радост".
По-рано като млада се сърдех на Учителя защо не ми дава възможност да се проявя, че не можех ли да направя нещо по-добре от останалите? Но по-късно разбрах, че това беше път на личността и че онези, които се стремят към първите места не могат да излязат от състоянието на личността. И аз му благодаря, че той ме насочи да работя вътрешно и със себе си. Така както се справяха онези, които бяха около Учителя със задачите си, които той им даваше, така и такова бе отношението и на Учителя към нас. Всеки от нас минаваше чрез външни и вътрешни изпити. Веднъж Учителят не ме прие десет дни подред. Десет дни стоя на пейката долу и чакам с часове да ме приеме. Аз стоях с часове и държах в умът си един въпрос, който трябваше да се разреши така както на мене ми се искаше. Но накрая, на десетия ден си казах, че този въпрос трябва да се разреши така както Господ е отредил. Само след няколко секунди Учителят отвори прозореца си и ми даде жест да се кача пред него. Той ме прие след като аз разреших по този начин моят въпрос. Но трябва да кажа, че това мое решение дойде след като предната нощ сънувам Учителя и той ми поставя на сън десет въпроса. Отговорих и на десетте. Значи в Невидимия свят аз бях поставена на изпит. И чак когато разреших тези въпроси, на следващия ден Учителят ме прие и разговаря с мен и даде разрешение на задачата ми.
На следващият ден сънувам отново, че след като успях да отговоря на десетте въпроса на Учителят, Учителят се обръща към Савка и казва: „Прочети какво си написала". Савка започва да чете. Учителят я спира и засича като казва, че не е така. Савка настоява на своето и разсърдва Учителя и той се вълнува от това упорство на Савка. Тогава другата стенографка отива, взима листчето и започва да чете до половината. И после не можа да продължи. И също засече. Савка искаше нейното да стане, ако не станеше, не може. Характерът на разглезено дете. Сънят ми изчезна, но го запомних и наблюдавах как ще се развият нещата накрая. Развиха се точно по съня. Савка не можа да си приключи своята работа, която й бе дал Учителят със „Свещените думи на Учителя", а трябваше 40 години след това тази работа да я привърши друг и не се направи така както тя би ги направила. Защото нейните записки се бяха вече позагубили и се бяха разхвърлили насам и натам по някои хора и освен Борис Николов нямаше кой да ги разчете. Нейната стенограма трудно се четеше. Тя употребяваше собствени сигли и съкращения по свое усмотрение за нейно улеснение и не спазваше правилата на стенографията. Накрая нейните неща останаха недоработени - това е факт. Кой ще ги довърши? Дано се намери някой с работливостта на Паша. И като ги разчетат и подготвят, дано след това не ги променят. Още приживе Учителят бе препоръчал на Савка: „Още в този живот да прочетеш всички мои беседи!" „Но това е много, Учителю!", възкликва тя. „Много, но друг път може да нямаш тази възможност и тези условия, да се добереш до Словото ми и да го четеш." Ето ви една загадка за Савка и ето ви една поука за вас. Българи, четете Словото на Учителя, защото друг път като души могат да не ви допуснат да се родите между българския народ и да четете Словото му в оригинал на български. Учителят след своето заминаване пет-шест месеца след това прибра и Савка. Още в Мърчаево бе споменал пред приятели: „Ще взема със себе си и Савка". Ние смятахме тогава, че Учителят ще я взима някъде на екскурзия на Витоша или на Рила. Но се оказа съвсем друго - той я прибра в Невидимия свят. Пътят на Савка бе труден. Но тя имаше привилегията, че бе поставена най-близко до Учителя и че бе ученик на Учителя. Тя бе предана и вярна. Учителят й бе дал духовното име Аверуни. Името Аверуни е посвещение. Това е първото посвещение на ученика в Школата на Всемирното Велико Бяло Братство. Аверуни, това означава верният ученик. Аверуни, това означава верният ученик в Слово и Дела. Савка носеше достойно това духовно име - на верният ученик!
