Моите родители бяха запознати с него, станаха близки и той често гостуваше у нас и разказваше най-невероятни истории и описания за окултизма. Тогава на мода беше спиритизма и Петко Епитропов беше много се захласнал по сеансите, които бяха неразделни спътници на първите приятели от началото на века. Петко Епитропов беше съединително звено между първите приятели и нашето поколение. Той премина цялата Школа с Учителя, но беше по-възрастен от нас и минаваше за старши брат. Спомням си той с жена си бяха дошли у дома, беше привечер, печката беше запалена и бумтеше в хола, а на вън е зима. Петко разправяше за духове, за окултни прояви и още други такива неща, а аз бях тогава ученичка и се бях свила на един стол и слушах ли, слушах. Тогава още не бях се запознала с Учителя. Беше се вече стъмнило в стаята, но ние не палехме лампата, а тогава осветлението се състоеше от газени лампи, защото електричеството в София още не беше навлезнало в къщите. Беше се стъмнило, печката бумтеше, беше топличко и ние не запалихме лампата, за да не прекъсваме разказа на Петко Епитропов, който разказваше увлекателно и завладяващо. Той говореше как духовете се изявяват, по какъв начин и как можем да се съобщаваме с тях. По едно време аз казвам: „В стаята виждам светлина". Петко изведнъж извика: „Не мърдайте, всеки да си бъде на мястото. Къде е тази светлина?" Гласът му бе възбуден, той целият трепереше от предстоящата среща с някой от духовете. Та нали той беше присъствувал не веднъж на такива сеанси. „Ето там е светлината" и посочих към печката. Всички се обърнаха към печката, която бумтеше, а от разгорелите се дърва и от пламъка прозираше светлина през капака на печката и част от тази светлина се отразяваше върху стената. Изведнъж се чу едно „О-о, ама това е светлина от печката". Петко остана много разочарован и много засрамен, изведнъж му се подби авторитета у дома на тема спиритизъм и сеанси. Аз бях тогава ученичка и той вече, когато идваше у дома разказваше всичко друго, но не за медиуми и духове, защото отваряше ли уста всички се сещаха за печката и се смееха: „Знаем ги ние тия работи, я кажи нещо друго".
Когато се запознах с Учителя и дойдох в Братството вместо той да бъде най-радостен от всички, че ме познава от по-преди, че познава родителите ми и цялото семейство, той прояви ревност към мене, която се изрази в неприязън и не ме обичаше вече. Не можех да му бъда вече слушателка, защото Учителят вече беше ме приел за частна ученичка и ме държеше близо до себе си. Петко ме ревнуваше и дори се правеше, че не познава. По-късно се случи така, че пътувахме с него във влака до Търново заедно с Учителя и тогава той с помощта на Учителя заспа в купето и аз тогава чух едно от най-големите откровения от Учителя за моето слизане на земята и за задачата си в този си живот.
Петко работеше в акционерно дружество и като застрахователен агент на това дружество имаше възможност да посещава всички градове в страната и използваше този случай да посещава местните Братства. Така се създаде една добра връзка между него и провинцията и беше полезен в много неща, защото като отиваше в някой град той носеше книги от Изгрева, поща и още много неща, които трябваше да се занесат на местните Братства. Отначало той се опитваше да играе ролята на ръководител, но ръководителите в провинцията не го признаваха за такъв поради простата причина, че те смятаха, че ръководител може да бъде само онзи, който живее в провинцията, който има братски кръжок, където има салон и където се
събират, четат беседи на Учителя и пеят песни на Учителя. А Петко това го нямаше, но той идваше от името на ръководителите на Изгрева. Но за ръководителите от провинцията, която не бяха случайни хора, а бяха люде родени с амбиции за ръководители и не си даваха мястото току-така, защото за тях единствен ръководител в София и на Изгрева беше Учителя. За тях имаше един Учител, който беше в София на Изгрева и нямаше никакви ръководители освен Учителя докато в провинцията имаше ръководители понеже имаше местни братства. Така че тази философска постановка на ръководителите от провинцията пречеше на Петко да се изявява като ръководител. Него го посрещаха само като брат и нищо повече, но го посрещаха като брат, който знаеше много, беше чел много и беше преминал цялата Школа на Учителя и от него можеха да се чуят какви ли не интересни неща. Той беше представителен на глед, едър на ръст, с брада и мустаци, ходеше официално облечен, с фигура и осанка само за проповедник и ръководител на някоя протестантска или баптистка църква. Аз не искам да го обиждам, но нещата бяха точно така. Той беше много деен и заедно с другите възрастни приятели организираха съборите в Търново, а после в София и цялата организация на Изгрева преминаваше през тях. Но да се изясним: преминаваше за изпълнение за тях, но само ако се одобри предварително от Учителя. Но те понякога залитаха, а ние, младите, за да се противопоставим на тях и на тяхното желание за ръководство, винаги питахме Учителя за техните инициативи и ако не излизаха от Учителя, то ние коригирахме онова, което не беше смислено и което Учителят не желаеше да се провежда. Тогава те разбраха, че трябва да се съобразяват и с нас, защото над тях има Учител, но все пак искаха да бъдат ръководители.
Един път Петко Епитропов беше направил наряд за събора на Братството в София и отдолу се беше подписал така: Петко Епитропов - от ръководителите на Бялото Братство. Има запазени такива негови наряди от различни години, може да проверите и да видите, че това е точно така, както аз разказвам. Веднъж един такъв напечатан екземпляр подготвен, за да се изпрати в провинцията и да се разпространи в София бива представен на Учителя, за да го прегледа. Казвам представен да го прегледа, не да го одобри според онези, които му го връчват. А наряда го бе съставил Петко без да пита Учителя и се подписал, размножил го и сега трябва този наряд да се изпрати по всички братства в страната, за да го изпълняват. По този начин Петко сам се провъзгласява за ръководител под носа на всички други стари приятели и пред лицето на Учителя. Поднасят наряда на Учителя, той го взима, гледа го, обръща го насам-нататък, чете го и накрая казва: „Я да махнете това", но така ядосан, възмутен и категоричен. „Ръководители ли?", но така иронично и продължава по-нататък: „Те не са още кандидат за ученици, а ми се подписват тук с разни титли". Веднага бяха донесени на Петко думите на Учителя, стана му неприятно и едвам понесе този удар. Разбира се, че не бяха изпратени неговите наряди за провинцията. Впоследствие ръководителите в провинцията научиха с подробности целият случай и думите на Учителя, но те приеха, че това се отнася само за онези, които като Петко се намират на Изгрева и са около Учителя. Те приеха, че това не се отнася за тях, защото те са истински ръководители с истински братства и салони. Това беше голям удар за старите братя, които искаха титли, привилегии и не знам какво си още. След заминаването на Учителя Петко продължи да пише наряди и да се подписва по същия начин, но дойде време когато вече имаше избран пожизнен Братски съвет от седем човека и те вече не му позволиха той да пише и да се подписва под такива наряди.
