Като си спомня за него веднага бих скочила да му се поклоня в знак на уважение към неговите познания, неговият език и стил. Ние нямахме друг по-интелигентен, по-образован и по-надарен със слово брат от него. Той по професия беше историк, преподаваше в гимназията и аз го познавах от ученическата скамейка. Той ми беше учйтел по история. На него по това време му предлагат да вземе професорската катедра по история в университета, но той отказва по някакво друго съображение като казал, че не бил достоен да заеме такава катедра. Ние се познавахме с него, подържахме много добра връзка и аз бях изключително разположена към него, защото в него имаше широта и дълбочина на мисълта. Освен това нашето семейство се познаваше с тях и това предполагаше по-добра взаимност. Той беше един от първите братя запознали се с Учителя и с Учението му и отстояваше до край тези свои убеждения. Той имаше изключителни познания и можеше да спори, да докаже, да убеди всекиго в своята теза, но беше широк в разбиранията си, защото бе голям потенциал на вътрешен интелект, който бе от най-висша категория. Навремето той написа една книга „Где е истината", за да защити Учението на Учителя и отговаряше на нападките на хора завербувани от църквата и заплащани от нея. Но понеже беше гимназиален учител и бе на държавна служба той подписа книгата с псевдоним Giovanni Verotiero , което преведено на български означава Йоан Истинолюбиви. Най-интересното е, че той написа под този български псевдоним друга книжка в защита на Учителя под надслов „Учението на Учителя Дънов". Аз не зная дали има по-добра защита на Учението на Учителя от друг човек както по онова време, така и през време на Школата дори и след нея. И едва ли ще го намери някой да го направи така. А той беше съвременник на тези събития и ги отрази точно по време. Прочетете тези книги. Те трябва да се изучават, за да видите какви бяха нападките срещу Учителя, с какви методи си служеха тогава среyу нас и по какъв начин и с какъв език и с какви познания той отговори на авторите и ги направи на пух и прах. За да се напишат тези книги са необходими познания, език и перо, а той ги имаше. Аз бях не само възторжена от него, но той ме привлече като сътрудник и ме помоли да направя извадки от беседите на Учителя по дадени възлови въпроси, които той приложи, за да се запознае читателят с дадени мисли от Словото на Учителя.
Веднъж Иван Петрович ми разказваше как отначало отишъл при Учителя и искал да му покаже, че е голям учен, образован човек и затова започнал да говори с Учителя за разни исторически личности, поради това, че е бил историк, познавал е много добре материята дори е знаел на изуст много цитати и се е славел с отлична памет. А какво е било учудването му когато Учителят започнал да дава характеристика на всяка една личност, която той споменавал и дори допълвал такива неща, които Иван Петрович изобщо не е знаел. Разбрал, че Учителят черпи знанията си моментално от някакъв друг източник, който той не познава. Спомене Иван Радославов някаква историческа личност и веднага Учителят допълва и дава допълнителни факти и прави такива обобщения, които са го стряскали със своята точност и категоричност. Тогава той се засрамил и си отишъл. По-късно разправяше, че винаги се срамува за тази среща с Учителя, за невежеството си и за нахалството си. Понякога казваше пред мен: „Какво нещо е Учителят?" и вдигаше двете си ръце, разтваряше ги ей така да обхванат цялото пространство около и над него. И този човек само от един разговор беше разбрал знанието, с което разполага Учителят и го бе оценил по достойнство. Иван Радославов беше с голяма ерудиция, високо интелигентен човек. Но беше много доверчив и макар че беше много образован той допусна да попадне в мрежата на един мошеник-предприемач, който не само го излъга, пропиля имота му, ограби го и го направи последен просяк. На мястото на Иван Радославов на ул. „Оборище" 14 се построи нашият пръв салон, който бе построен с голям ентусиазъм и всички ние младите ходехме да помагаме. Салонът беше построен и ние започнахме да посещаваме там беседите на Учителя. Но възрастните братя, които движеха всички неща в своите ръце, финансираха строежа на салона, но не се допитаха до Учителя, а направиха едно своеволие, че се довериха на един мошеник. И което бе най-важното Радославов бе предупреждаван няколко пъти, че ще бъде изигран и обран, но той с такова възмущение отхвърляше всичко. Той стана причина този салон да не се оформи юридически, защото беше построен на неговото място. Похарчиха се много пари, братски пари, много труд и накрая салона бе иззет и ние бяхме прокудени от там. Той беше попаднал в мрежата на мошеници и той беше си ипотекирал имота и когато тези мошеници фалираха тогава ипотекирания имот трябваше да изплати техните дългове. И понеже мястото, на което бе построен салона бе юридически на Иван Радославов то мястото и салона отиде за изплащане на ипотеката. И така беше загубен салона на ул. „Оборище" 14. Разбира се, че това бяха сили на Черната ложа, които бяха впрегнати да попречат и намериха своите проводници и своите инструменти и така разрушиха салона. Накрая Радославов дойде на Изгрева и живя в крайна немотия, отхвърлен от всички и забравен от всички. Той освен за салона имаше и едно друго прегрешение по време на началните години на Школата и този случай е известен и вече разказан. По онова време Петко Гумнеров целува едно момиче по челото на ул. „Опълченска" б6 и старите братя, които бяха големи моралисти решили да махнат Учителя от неговия дом и да му намерят друга квартира поради това, че Петко не е достоен да бъде домакин на Учителя. Така трима човека отиват в Сливен, за да поднесат своето решение на Учителя. А това са Тодор Бъчваров, Лазар Котев и Иван Радославов като последният говори пред Учителя понеже е добър оратор и решил да изнесе основно как стои въпроса. Учителят бил строг и накрая казал: „Затова, че се опитахте да коригирате Божественото един от вас до края на годината ще си замине, друг от вас ще загуби богатството си, а трети ще умре в дълбока старост, беден, изоставен и изхвърлен от всички". Всички си тръгват изненадани, а Бъчваров е изключително възмутен и пише едно стихотворение и го прави в акростих като началните букви погледнато от горе надолу като се четат дават следното изречение „Петър Дънов е лъ-жепророк". Това нещо се публикува, но до края на годината той се помина. На следващата година Лазар Котев, който беше богаташ и книгоиздател също фалира. Той впоследствие се обяви срещу Учителя. А Иван Радославов след като загуби салона на „Оборище", след като изчезна къщата му, след като обраха парите му, той дойде да живее в една барака на Изгрева и беше наистина захвърлен, непознат и изоставен от всички. Така че се сбъдна всичко, което бе казано от Учителя. Той, брат Иван Радославов беше интелект, но се заблуди в този случай и забрави, че Учителят не беше от човешка еволюция, а пратеник на Божествения свят и като такъв имаше кредит и права да разрешава съдби и да ръкополага събития и да променя историята. Той беше бесарабски българин затова ние младите го наричахме Иван Петрович, а пък старите се обръщаха към него с Радославов. Дъщерята на Радославов се казваше Люба, беше чудесна душа и поетеса, но страдаше от епилепсия и често правеше припадъци. Тя също беше доведена на Изгрева и сестрите я прибраха и се грижеха за нея. Радославов беше във възраст и отива една сестра при Учителя, която се грижеше за Люба и го пита: „Учителю, какво ще стане ако Радославов почине, а Люба остане?" Учителят я изглежда, мълчи, но не казва нищо. Сестрата се прибира, разказва случая и на другите, които са взели доброволно този товар да го носят през годините на Школата. Да се гледа болен човек не беше лесна работа в ония години, защото липсваха много неща, с които днешните хора са свързани и са заобиколени. А ние тогава бяхме бедни и едвам купувахме насъщния си хляб. Но така се случи, че не след дълго време тя се помина и остана Радославов и така всички си отдъхнаха и сестрите се освободиха от ангажимента, който бяха доброволно поели. Но Радославов остана да живее в пълна самота и в пълна забрава. Защо той бе обречен на забрава докато тук навсякъде беше пълно с народ, имаше много младежи, които се надпреварваха кой как да услужи на някой възрастен брат или сестра. Но тук при него беше друго, той се бе опитал да коригира Божественото и сега трябваше да си изплати прегрешението докрай. Навремето той се бе оженил и имаше две деца - син и дъщеря. И жена му, и децата му се поминаха преди него и той остана сам.
В първите години Учителят каза за него: „Той вижда, че ти и Паша работите повече върху себе си и сте го изпреварили и тази мисъл го потиква да работи. То е хубаво докато вие представлявате за него импулс инак може да се получат други чувства и ще стане лошо. На него му трябва вдъхновение да работи. Той има някои красиви черти, които като развие може да бъде полезен".
На 10 юли 1917 г. той написва и издава една малка брошура за защита на Учителя озаглавена „Не съдете" като отговаря на нападките публикувани в поредица статии от Д. Ласков излезнали в „Църковен вестник".
Освен това в тази малка брошура той изобличава и писателят Стоян Михайловски, който излиза по това време и на 21 юли 1917 г. в Военния клуб -единственото място където се събира висшето общество в София изнася няколко беседи срещу Учителя и Учението му. В тази брошура той съветва Ласков и свещениците да отидат и да утешат милионите войници осакатени от войните, вдовиците, сираците и да вдъхнат вяра в Бога и надежда в тези нещастни хора. Какво става с Д. Ласков? Той скоропостижно си замина през 1922 г., а Стоян Михайловски, големият трибун, големият писател и поет с огнено перо, титан на българската журналистика изведнъж стана изгнаник в отечеството си, самотен, изоставен от всички и си замина в забвение. След кончината му това обстоятелство учудваше всички как може да се случи такова нещо и да умре един такъв човек в грозно самотничество. За мен отговорът бе ясен както и за Радославов също бе ясен и той го бе написал. В следващите книжки, които той издаде той защити Учителят и отговори на онези, които бяха писали измислици и лъжи по адрес на Учителя. Достойно защити Учението.
