НАЧАЛО

Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

168. НА ЕКСКУРЗИЯ С БРАТСТВОТО

ТОМ 5
Алтернативен линк

168. НА ЕКСКУРЗИЯ С БРАТСТВОТО


Приятелите бяха решили да направят екскурзия до Черни връх и на връщане да преспят на хижа „Алеко". Предварително се оформи групата и тогава се разбра, че Учителят е посочил лично имената на онези, които трябва да дойдат. Съобщихме по телефона на станцията на Черни връх, че ще им гостуваме, изкачихме се през Симеоново и вечерта бяхме на хижа „Алеко". Беше много хубав ден. Влезнахме в едно общо помещение - туристическа спалня. Хижата беше празна, а Борис нацепи дърва и запали печката. Стана топло, атмосферата се промени и Учителят беше доволен от организацията на екскурзията. На следващия ден се качихме на Черни връх при Гошо-пазача. Разходихме се наоколо, преспахме една нощ горе и след това отново слезнахме на „Алеко". Хлябът се свърши и Борис предложи на Учителя да слезне в града и да донесе още хляб. Учителят му каза: „Хлябът сам ще дойде". Докато го чакахме да слезне от въздуха, хлябът наистина дойде, но го носеха ръцете на пазача Гошо като във всяка една ръка държеше по една голяма тава току-що изпечен бял хляб. Майка му беше омесила и изпекла хляб за Учителя. Всички бяхме в едно особено разположение, защото видяхме по какъв начин хлябът пристигна. Тогава Олга Славчева запита Учителя: „Ще се срещнем ли пак отново след време?" Той ни изгледа всички и каза категорично: „Ще се срещнем, но не в тази форма". По-добър завършек на екскурзията от тези думи едва ли има. Щяхме да се срещнем отново през вековете, но не в тази човешка форма, а като души и като част от живота на великия Божествен порядък.

Учителят понякога разказваше за някои случки през това време на екскурзията на някои от онези, които по една или друга причина не бяха присъствували. Обикновено това беше някоя тема, която интересуваше Учителя и беше свързано с някакво преживяване на онзи,комуто Учителят разказваше. Този метод беше много удачен за работа. Така отивам аз при него да споделя една моя дребна тревога, но той ме спря и каза: „Първо аз ще ти разкажа, че после ти. Съгласна ли си?" Аз се съгласих. Той започва да разказва така сладко и увлекателно, че аз прихвах да се смея след всяка случка. Ето едни от тях.

На една от редовните екскурзии на Витоша приятелите седнали около Учителя, почиват и чакат да заврят чайниците, за да пият чай. Всичко е готово и Савка налива чай в чаша и бавно, бавно пристъпва към Учителя, за да не разлее чашата, която е напълнила до горе. А защо до горе? За да покаже, че при Учителя е важен принципа на изобилието. Да, но това важи за Учителя, който е извор и дава, а ние сме ученици, жадуваме за Словото му и се храним от него. Затова тя не трябва да поднася препълнена чаша на Учителя. Но тя иска да се представи малко по-иначе. Изведнъж Савка се спъва и пада, чашата с чай отхвръква към камъните и се счупва. Не само, че не се развива капка от чашата, но тя е долу на парчета, а Савка стои смутена. Поглежда виновно Учителя, а той прихва да се смее. За този случай Учителят разказваше, че било много смешно понеже Савка се е мъчила да пренесе препълнената чаша без да капне капка от нея, но духовете я препънали, за да покажат, че и те съществуват и че тази капка, която трябвало да падне е била предназначена за тях, защото и те искали да пият от чашата, която се поднася на Учителя. А друг начин нямало. Или трябвало да падне капка от чашата или трябвало да я спънат, за да се счупи чашата. Та духовете понякога си правеха забавление, но Учителят ги допускаше до определена граница, защото чрез тези случки ние практически се обучавахме в Школата. Освен ние и други същества живееха около нас и те имаха право да бъдат зачетени. Затова на времето старите българи преди да пият от чашата отливаха от нея малко на земята, на място, за да могат да полеят за онези, които са жадни както на земята, така и на небето. Това е символика, ще я намерите в Словото на Учителя.

На същата екскурзия се случва също по-странен случай. Савка не се отказа, намира друга чаша, постила бяла кърпа пред Учителя и подрежда каквото трябва за закуска. Приятелите са се разположели в кръг. И ето сега се приближава една сестра към Учителя. Казваше се Ценка Стефанова, която обличаше фусти и ги надяваше една върху друга по 5-6 броя и все дълги до земята. Така на времето ходеха циганките. А още преди това по селата селянките ги носеха тези фусти една върху друга. Така че те се застъпваха всяка една по начин, че долната трябваше да бъде с три см повече от горната. Приближава се тази сестра с многото фусти и всичко помита по земята като метла. Върви тя по пътеката като една от последните от колоната и фустите се веят на ляво и на дясно и повлича по земята и една тенекия, която се закачва за фустата, която тя не усеща и не чува кой знае защо. Така тя пристъпва към Учителя, тенекията дрънка и фустите се влачат по земята. Приятелите се обръщат към нея привлечени от тракането на тенекията и като виждат тази картина едни се смеят, други си затварят очите от срам, трети гледат встрани да не гледат резил. Тя е цялата прашна, събрала праха и боклуците по пътя и накрая влачи това тенеке след себе си. На времето децата от селата хванат куче, пък му вържат кутия на опашката, па го пуснат по улиците. Кучето бяга, ту лае, ту квичи, а кутията дрънка, а децата се смеят за ужасия на кучето. Та тя се приближава към Учителя. Идва, за да разкаже на Учителя съня си от нощес, за да й го разтълкува. Застава пред него, но от вятъра фустата се разперва като крила на орел и тенекето пада в чинията и върху чашите, които Савка току-що е сложила пред Учителя. Всичко се изпочупва, напрашва се с боклук. Чак сега сестрата се смутила и поглежда уплашено като си прибира с ръце фустите, които се веят от вятъра. А Учителят си сложил ръцете на лицето и се смее. Та и този път духовете искаха да засвидетелствуват чрез някого, че са тук и по друг начин не можеха да се покажат на учениците. Това бяха наглед дребни неща, които Учителят допускаше за обучение. Разбирахме, че в света, в който живеем е пълен само със същества и че в този свят има места за всички. А ние трябва да пазим вътрешната хармония, за да може всеки да се движи по своята орбита и да не пресича пътя си и да не се сблъсква с някое същество, което също се движи по своята орбита. Оттук идваше поуката, че всяко същество си има свой определен път и никой не трябва да пречи на другиго да извърви пътя си, защото всички пътища водят към Бога. А това е идеалното съотношение на душите и на човеците, което се постига с вътрешна чистота и с правилна външна обхода.

След като Учителят ми разказа тези два случая и след като се смях до насита, тогава Учителят ме попита: „А сега разкажи онова, което искаше да ми кажеш". Отговарям му: „Онова, което трябваше да ви питам, аз получих разрешението чрез тези две опитности, които ми разказахте". „Ето видя ли колко е лесно човек да се учи от опитностите на другите? А понякога е приятно, понякога е забавно, понякога е трагично, защото човешкото страдание има голямо измерение както на земята, така и на небето. Величината на страданието е толкова голяма, че за него няма човешка мярка. Мярката за него се намира в Невидимия свят. Тази мярка ще я откриете чрез блаженствата, които Христос дава на учениците си „Блажени гонените заради правдата, защото е тяхно Царството небесно" (Матея, гл. 5,10)" Аз мълча, вече не се усмихвам и се мъча да запомня всичко онова, което ми се разказва и което виждат очите ми. Това е урок за мен и урок за онези, които ще дойдат след нас. Затова го запаметявам много добре.


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ