По онези години когато палатката на Учителя беше до второто езеро до големият камък колкото човешки бой, тогава всички излизахме да посрещаме слънцето на едно възвишение от езерото. Това беше първият Молитвен връх. Тогава ние с Борис Николов си слагахме палатката горе на хребета в подножието на една скала. Бяхме на 60 м над езерото и на сто метра от лагера. Тогава всички се възмущаваха, критикуваха ни, че сме се отдалечили толкова много и че сме се делили от братския живот. Критиките и упреците бяха станали толкова ожесточени, че накараха Учителя да вземе отношение към този въпрос. Той го разреши най-неочаквано за всички - за тях и за нас. Всички останаха озадачени, изумени и стреснати. Ами сега? И тези критики винаги ни съпътствуваха до края на живота ни. По-късно ние премествахме палатката си все по-нагоре и по-нагоре, защото и лагерът ни се преместваше по-нагоре. Накрая се преместихме в местността на „Салоните", което бе на „Зеления рид". Това беше върхът на всичко и приятелите никога не ни простиха. А защо бягахме ли? Не бягахме, а просто се отдалечавахме. От една страна аз трудно издържах всички упреци за щяло и нещяло, а от друга страна Борис обичаше да се уединява. Така беше устроен и затова решението ни да бъдем по-настрана беше общо и беше вътрешна потребност. А сега ще ви разкажа как Учителят разреши въпрос с нашето отдалечаване от лагера.
Една сутрин след като дочакахме изгрева и след като се изпяха песните Учителят поведе Братството и го доведе до нашия бивак и до нашите палатки. Ние останахме изненадани. Цялото Братство, което лагеруваше на Рила, около 60 човека седнаха на поляната, заградена между една скала и храст. Тука Учителят държа беседа, фотографите запечатаха този момент и има много снимки от това разрешение на задачата. След беседата приятелите насядаха около нашето огнище, наливахме им чай и се пееха песни. Тук Учителят ни е идвал и друг път на гости. Така Учителят показа как трябва да се изгладят възгледите на някои хора, които смятаха, че дадено място, че дадени личност, че дадено общество определят развоя на нещата, на онези неща, от които зависи вътрешния живот на ученика. Ние, които бяхме обект на нападки при нас дойде Учителят и доведе всички. Мястото, което бе хулено, където бяха поставени нашите палатки стана място, където всички се събраха и където се изрече Словото на Учителя, Словото на Бога дадено в няколко беседи през следващите дни. Нашето огнище и огънят, който бе запален от него вреше чай и с него гощавахме всички. По-късно палатката на
Учителя се премести по склона, а след това Учителят я премести на хребета над второто езеро. Постепенно палатките се качиха горе на хребета. Вече бяха близко до новият Молитвен врьх. А пък ние с Борис изнесохме палатката си по-нагоре към езерото на „Чистотата". Пак ни критикуваха за новото ни място. Тогава Учителят доведе Братството да играе Паневритмия на онова голямо място под „Харамията", която се намираше до нашите палатки до езерото на „Чистотата". Така че ние водехме приятелите къде да ходят. Това бе един вътрешен подтик да се изнасяме нагоре в по-чистите места, далеч от глъч и шум. Това не означава, че ние се бяхме отдалечили от общия братски живот и че страняхме от него. Напротив, при нас в свободното време винаги имаше посетители, които като правеха туристически обходи на връщане минаваха край нас, ние ги гощавахме с чай, а те ни гостуваха, разказваха своите впечатления и личните ни контакти се заздравяваха още по-добре. Да, това бяха незабравими дни. Това не може да се повтори никога вече в тази форма и при тези условия и то в присъствието на Учителя слезнал на земята.
