Младежите от комуната на Изгрева бяха сковали една барака и там имаше една обща стая, в която спяха. Борис Николов имаше един кош, в който си слагаше дрехите и книгите. Тогава нямаха нито сандък, нито шкаф, нито скрин или нещо пригодено за дрехи. Дрехите им бяха онези, които бяха на гърба им. Бяха бедни, оскъдни години. Бяха си основали комуна и всеки можеше да влезне вътре в стаята и да прави каквото си иска. Говоря за онези, които не бяха в комуната, а извън нея. Това беше най-интересното. Не са в комуната, а смятаха комуната и всичко, което беше в нея и около нея за нещо като своя собственост. Та всеки, който влизаше в бараката по работа или без работа смяташе за свой върховен дълг да се доближи до коша на Борис, не само да го разгледа, но и задължително да се порови в него. И не само това, но и да си вземе онова, което му харесва, защото не може да излезе от дома на комуната без да не задигне нещо. Тези неща ги споменавам не случайно, защото това, което видях по време на комуните същото го видях 40 години след това, когато в България имаше комунистическа власт и те направиха ТКЗС, т.е. направиха образци на комуни по селата. Започнаха да изнасят във вестниците някои опорочения и аз тутакси си спомних, че всичко това го знам, защото го бях виждала вече. И знаех как ще завърши този опит. Той ще се провали както се провалиха комуните по време на Школата, защото не е поставен на Божествена основа. При една комуна трябва труд от всички, грижи от всички, блага за всички и благоденствие за всички при човеци с пробудено човешко съзнание и обединени чрез Словото на Бога. Измени ли се някъде нещо, то се променя всичко и се проваля.
По това време аз бях почнала да дружа с Борис и бяхме приятели. Така и аз имах вече правото да влезна в тяхната обща стая. Веднъж влезнах в тяхната стая, за да я разтребя. Виждам вътре Зяпкова бърка и рови нещо в коша, в който Борис си слага собствените неща - дрехи и книги. Питам я какво прави. Отговаря ми: „Търся една книга". Питам я, дали е оставила книги тук изобщо? Тя се изправя и отсича: „Не съм слагала нищо, но това е комуна и щом ми трябва нещо, ще си го взема". Та така тя разреши бърже с подходяща философия своето ровене по чужди кошове. Така без изключение приемаха чуждата собственост за обща и най-важното я приемаха за своя и можеха да посегнат върху нея, когато си пожелаят и когато им хрумне в главата. Но своята собственост те я пазеха като зеницата на очите си. А това беше още по-интересно в онези години, когато идеята за комунален живот бе обхванала всички слоеве на обществото. А ние я проверихме на дело, изпитахме я и знаем много добре какво означава за онези, които не са готови да я приложат, защото нямаше условия и епохата не беше дошла да се приложи тази идея, понеже човешкото съзнание не беше подготвено за нея. Комуналният живот изисква пробудено човешко съзнание, необходимо е пробудено човешко съзнание от всички членове без изключение и тогава тази идея може да ги обедини, защото идеята за комунален живот е идея на пробуденото колективно съзнание на Христовия Дух, но само в свръхсъзна-чието на човека. Само там тази идея действува като сила, която обединява. Тази сила там се нарича Силата на любовта, която обединява човечеството от пробудени души. Само душите се обединяват чрез Любовта.
