Ние заварихме Учителя преди и след отварянето на Школата не само като лектор, като ръководител на Школата, но и нещо друго. Заварихме го и го приехме като Учител. А опознаването на Учителя беше един дълъг процес на обучение от наша страна. Това опознаване и добиване на познание за някои биваше много бързо, а за други бе необходим цял живот, а пък трети напуснаха този свят без да познаят, кой бе Учителят. Ще кажете, че това не е възможно. Лично съм чувала това от устата на Учителя и той го казваше с голямо огорчение. Ех, да знаете колко голямо бе неговото огорчение. Отивам веднъж при него на разговор, това беше в по-кьсните години. Изведнъж той ме запитва: „Марийке, ти как смяташ аз кой съм, за кого ме взимаш?" Аз се взрях в него и с такава убеденост изрекох: „Ти си живият мой Господ," Бях цялата изтръпнала, някакъв ток, някаква струя бе преминала през мен, бях цялата от вътре изпъната като струна, бях цялата заредена с някаква необикновена вътрешна сила. Учителят ме изгледа внимателно и рече: „Блажена си ти, Марийке, че кръв и плът не са ти го казали". Това за мен бе цяло посвещение. Та посвещението има два етапа, единият е да съзреш и да направиш допир с Бога и да го намериш вън от себе си и вътре в себе си. В този момент аз бях доловила Божието изявление пред мен и го изрекох с думи пред Учителя. Това нещо не бе плод на моето естество, на личността Марийка, а на моят дух. На мен духа ми го каза. И вторият етап е, когато Бог съизволява към тебе. А какво по-хубаво можеше да се иска освен да ти се каже: „Блажена си ти, че кръв и плът не са ти го казали". Това състояние трая много дълго време, а много по-късно разбрах, че това е посвещението на ученика и то започва с откриването на Учителя, на онзи Дух във Вселената, който е Учител на всички светове. Не зная как бихте възприели това, но за мен остана едно вътрешно определение в живота ми. Та какво по-добро нещо е да се определиш и то чрез опознаването на Учителя си, че той е онзи, чийто Дух е едно с Бога. Да не смятате, че това, което казвам е някакво пре-нареждане на думи и изречения. Не, това бе етап в моят живот и от тогава когато пристъпвах към него вече пристъпвах като към Живия Господ, а това не бяха една-две срещи, а цели 25 години. Винаги съм се стремяла да пристъпвам с благоговейно чувство и със съзнание, че отивам при Бога. За мен в моето съзнание той бе Учител и Бог. Не един път ми бе казал: „Мен от Господа няма да ме отделяш". Може би това изказване да е дошло в някой етап от моето вътрешно състояние, където човек може мъчно да различи и да отдели човека, да отдели Учителя и да отдели Бога. Или пък в едно състояние на съзнанието, където човек се пита как могат тези неща да съжителствуват в едно човешко тяло. Пред теб е човекът Петър Дънов, пред теб е Учителя Беинса Дуно и пред теб е Божественият Дух, Господният Дух и Христовият Дух. И всичко това се изявява и се проявява чрез плът, чрез кръв и чрез Дух в Едно. Само Бог може да съедини и да обедини тези неща.
Когато Учителят даваше задачи ученикът трябваше да ги решава. Оставаш сам на изпит пред Бога и трябваше да го търсиш като дух в себе си и като дух вън от себе си. А това беше трудно и непосилно. Но когато бях в молитвено състояние вече не правех разлика между присъствието на Учителя на земята и на Бога. Молитвата ми и съзнанието ми бе насочено към едно място, към едно начало, към единоначалието на живота в Битието, към Абсолютния Дух на Битието. А това беше неимоверно трудно за нашето поколение и на човека облечен в плът да съзреш и да опознаеш човека Петър Дънов, да видиш в него Учителя на Вселената и да видиш чрез него изявлението на Божествения Дух и проявлението на Христовия Дух. Това за мен бе една реалност, а вие, които идвате след нас вие ще имате възможност да. се запознаете с портрета му и пред вас ще имате лик с брада, с усмивка и с човешко тяло. За мен освен този жив лик и жив образ, за мен той бе Духът на Битието в това тяло. Ами за вас останалите, които ще дойдете след нас, какво е? Слушайте приятели млади, само чрез Словото можете да се доближите до Учителя, до онази епоха, само чрез Словото може да се доближите до него, защото Словото е глава на Истината, а Истината е глава на Божия Дух, а Духът е изява на Бога. Където е Словото, там Учителя, там е и Бог, защото Бог бе Словото и Словото бе у Бога. Ние това го видяхме, чухме и опитахме.
Остава и вие да го срещнете. Пътят на ученика е само един и той е в Словото на Учителя и чрез Словото на Учителя във вашия живот.
В Търново на лозето имаше една сграда, която я наричаха „колибата" и тя се ползваше от всички, които идваха на съборите. На горния етаж имаше една стаичка, която наричахме Горницата на Учителя. В тази стая той пребиваваше, отсядаше и там приемаше посетители. Тази стаичка вътре беше подредена по негов план и по негови съвети. В нея имаше поставени различни предмети и неща, които представляваха символи и скрижали на Бялото Братство. Имаше поставени чертежи, обозначени геометрични фигури, триъгълник с върха нагоре, триъгълник с върха надолу, окръжности, сложни геометрични фигури. Имаше поставена Пентаграма, а впоследствие бе поставена и една цветна Пентаграма. Над вратите и по стените имаше поставени разноцветни ленти с цветовете на дъгата. Тези ленти символизираха цветовете на небесната дъга, а вътрешният им символ трябваше да ни свърже с онази книжка, която Учителят бе издал „Завета на цветните лъчи на светлината". През време на съборите Учителят в тази стаичка канеше групи от десет човека, всички влизаха при него и той заедно с тях се молеше в тази стаичка пред онези символи, които бяха окачени на стената. Тук имаше и кандила - седем на брой, имаше и портрет на Учителя. Цялата тази символика трябваше да представи, че тук се намират скрижалите на Бялото Братство и че тук човек застава пред светая светих на Божествения Дух. Състоянието на братята и сестрите по съборите беше необикновено, то бе приповдигнато и особено възвишено. Тяхното съзнание тук бе приповдигнато под въздействието и присъствието на Учителя. Влизайки в стаята тук атмосферата бе особена, чувствуваше се една космическа тишина и усещахме как всеки един от нас като че ли се намира в центъра на Вселената, как ние обхващахме с нашето естество цялата Вселена вътре в нас и вън от нас. Стояхме изправени и се молехме и молитвите ни възлизаха като светлина от нас и заедно с тази на Учителя обхващаше, озаряваше и като че ли цялата Вселена дишаше и живееше с нас. Тук разбирахме какво означава състояние на Божествения Дух и какво означава формулата „Мирът Божий превъзхожда всяко знание". Само тук можеше да се разбере. Това го схванаха и останалите.
Веднъж Учителят ме заведе в стаичката, в светая светих и ме остави само да се помоля, а той остана вън, стоеше отвън вратата и ме чакаше. Аз се молих, как се молих не си спомням, но знаех и виждах, че съм застанала пред олтара на Бога и се моля. Неописуемо състояние на моят дух пред Духа на Битието. Невероятно съпоставяне, граничещо с невъзможността ми да опиша това мое състояние. Та видях какво представлява човешката душа пред лицето на Бога - една прашинка в безкрая на Вселената. Тук разбрах величието на Божествения Дух, разбрах проявлението му в Учителя и разбрах какво е състоянието на човешката душа пред това величие и пред Великият Учител. След малко влезе Учителя и каза: „Достатъчно е". Погледнах го и исках да му кажа, че бих желала вечно да стоя тук. „Не би издържала, а ще изгориш. Аз временно свалих Святия Дух тук, за да имате среща с Него и една опитност с него." След години, когато посещавах Търново и вилата аз се качвах в Горницата и оглеждах стаята. Някои от картините стояха, други бяха махнати, цветната Пентаграма я нямаше. Оглеждам се, търся, но няма го онова състояние на Духът, защото Учителят си го бе взел със себе си. Бяха останали някои от символите, предметите, които напомняха за една епоха в живота на ученика. Но какво са символите без присъствието на Божия Дух. Обикновени символи. Тогава разбрах, че
символите се превръщат в скрижали когато Божият Дух присъства в тях.
Приятелите по време на съборите посетили Горницата оставаха с този свещен трепет, преминаваха през стаичката и си отиваха кой за къде се беше запътил. След време един от тях бе срещнал Учителя и споделил с него, че ходел в Търново на лозето, влезнал в Горницата, но не намерил и срещнал онова, което търсел и което изпитал навремето там. Учителят го оглежда и запитва; „А какво търсехте?" „Ами онова, което изпитахме там при съборите." „Това е състояние на Духа, а Духът пребивава там, където Бог се проявява, защото Бог е Дух и тия които Му се кланят в Дух и Истината да Му се кланят. " Онзи приятел немее и свежда глава пред Учителя, казва: „Учителю, простете ми, че съм се кланял на предмети и на вещи". „Това не са вещи, а скрижали на Бялото Братство и те имат сила, но само онзи, който има в себе си ключа може да ги отключи. Ключът е в Словото, там ще го намерите." Аз смятам, че това е една от големите тайни, които разказвам пред вас и едно правилно отношение към скрижалите на Бялото Братство и всичко онова, което е дал Учителя чрез Словото си посредством своя живот тук на земята. Затова бе казал: „Гледайте мен и мен подражавайте, така ще имате едно предметно учение за служение на Бога". Ние бяхме около него, движехме се около него, гледахме го и много неща не видяхме, макар че дълго го наблюдавахме, слушахме думите му и виждахме действията му. Но ние бяхме несъвършени като човеци и не винаги можехме да проумеем какво казва той с една дума, с едно Слово, с един жест и с една постъпка.
Спомням си на една от екскурзиите на Витоша един селянин пресрещна Учителя и го запитва: „Абе ти, човек, от де си?" Този българин го запитва, защото вижда, че пред него стои човек с бяла брада, с шапка, с костюм и с бастун. Иска човека да знае от кой град иде, от къде и с какво се занимава. Пита и се интересува българина, защото е любознателен и любопитен. Учителят се усмихва и казва: „От слънцето съм, от слънцето ида и към слънцето отивам". Онзи селянин мига, не може да разбере дали правилно е чул илй има нещо тук друго. „Ама извинете, господине, какво казахте, ще може ли да ми го повторите?" Учителят го повтаря, онзи го поглежда учудено и добавя: „Абе аз мислех, че ти си разумен човек, така като те гледам, а ти какви ми бръщолевиш и какво ми говориш? Абе ти да не си нещо така паднал от небето та ми разправяш такива едни неща?" „Не паднал, а слязъл от Небето на земята." „А защо си дошъл тук и какво ще правиш тук, мога ли да те попитам?" Учителят се усмихва: „С Божествена цел". Онзи селянин стои, гледа, чеше се по врата и леко-полека се отдалечава. Този случай ми го е разказвал лично Учителя и понеже той говореше със символика и който не го познаваше не можеше да разбере какво той понякога казва. А когато говореше за слънцето той подразбираше разумният възвишен Божествен свят. Учителят бе споменал: „Аз съм от Божествения свят". Много по-късно разбрахме какво означава символа на слънцето и разбрахме след време, че слънцето е емблема на Божественото, че светлината на слънцето е мисълта на Божествения свят. Има една космическа спирала, която обединява земния живот, духовния живот и Божествения живот и само при нея може да се проумее онова изказване на Учителя, че той е от слънцето, че идва от него и заминава за него.
Спомням си бях студентка и в едно свое размишление бях прозряла в себе си, че Учителят е слънце. За мен слънцето бе висшата проява на Божествения свят. Приех, че и Учителя е висшето изявление на Божествения свят в това тяло. Отивам същия ден при него. Той ме посреща и в този миг видях, че от слънцето се отдели един лъч, слезна надолу, стрелна се и влезна
в тялото на Учителя и излезна през очите му и се отправи към мене. Така както децата си играят с огледала като търсят слънчевите лъчи и след това ги отразяват и ги отпращат чрез огледалото някъде в някой отворен прозорец или на някоя стена. Стоя изненадана и не мога да продумам дума. Учителят се усмихваше. Исках нещо да кажа, но не можеш да си отворя устата от изненада. „Марийке, какво има?" „Учителю, дойдох при слънцето." Той отново се усмихна: „Марийке и то те поздравява чрез един ангел, който слезна по един лъч от слънцето и ти донесе един поздрав от слънцето." По-голямо откровение не можех да търся и то не се повтори. Но Учителят отвори в мене един малък прозорец, за да видя едно от изявленията на Светлината, която бе акт на Божествения свят.
Охраната на лагера по време на съборите се извършваше и бе поверена на младите братя. По това време българското духовенство се бе развихрило и водеше жестока борба срещу Учителя и неговите привърженици както в страната и по-точно по време на съборите. От амвоните на църквите свещениците хулеха Учителя, настройваха обществото, клеветяха Учителя и приятелите пред обществените власти и търсеха начин да се спрат съборите. А затова трябваше да има повод и за да не им се дава повод и да се попречи на някоя провокация то приятелите строго охраняваха и през нощта, и през нощта целият лагер на лозето. Тук бяха опънати много палатки и в последните събори наброяваха към 600 до 1000 човека. Обикновено за охрана се избираха едрите, силните братя и в ръцете си държаха едни големи бели тояги. Дори Борис Николов, който бе висок и силен носеше една сопа дълга, която стърчеше една педя над него. Веднъж попитах Учителя: „Ама, Учителю, какво ще кажат за вашето Учение, когато онези от града видят сопите?" Той се у усмихна: „Кучетата скачат според тоягата. Аз не съм дошъл за кучетата, а за учениците, за българите, за славянството и човечеството. А пък вие, които сте тук сте длъжни да предадете това Слово на следващите, които идат. Така че това Слово се охранява горе от ангели небесни, а пък тук долу също се охранява от ангели небесни и ангели земни. Горе небесните служители държат в ръцете си меч, а пък тук земните ангели държат бяла тояга. Ако е необходимо тази тояга може да се превърне и на меч Господен".
На един от съборите кой знае защо изведнъж налетяха много оси, които не само смущаваха, но и ужилиха някои от съборяните. Отидоха и се оплакаха на Учителя. Тогава Учителят отиде и застана малко в страни, направи някои движения непознати за нас, произнесе няколко формули и всички оси изведнъж бяха разпръснати от масите и застанаха на едно място, като че ли бяха замръзнали. Учителят ги огледа, после ги подухна, за да провери дали се движат, а те стояха като мъртви. След това Учителят направи друго движение, изказа други думи и полека те се раздвижиха, разпериха крилца, хвръкнаха и напуснаха лагера. Повече те не се мернаха. Учителят каза: „Мислите на свещениците и владиците срещу нас докараха тези оси в лагера. Но ние сега ги прогонихме. Мога да направя същото и с всички врагове на Бялото Братство, но не искам, защото велик е гневът Божий".
Винаги на всеки един събор не минаваше ден да не се случи някакво събитие, което бе проекция на онези сили, които противодействуваха. Показателен е случаят когато през 1922 г. въпреки атаките на духовенството събора бе проведен, но се случи нещо необикновено. След като приятелите преминаха последователно на групи в Горницата на вилата някои, които бяха от града като си разотидоха започнаха да приказват и да разказват за обстановката в Горницата. Имаше любопитни, които слушаха, а имаше и такива, които тръбяха насам и натам за светая светих на тази стаичка. Това достигна до свещениците, те вече знаеха, че там Дънов е окачил една голяма икона, на която е изографисан неговия образ. За тях това беше кощунство срещу Бога. Беше последният ден и повечето от приятелите бяха се приготвили и се разотиваха кой от където беше дошъл. Вечерта на последния ден към 20 часа Учителят застава под беседката в лозето подпрян на чадъра си и вглъбен в себе си. След това Учителят извиква Никола Ватев, който нощуваше в колибата и я пазеше и му казва следното: „Когато дойдат онези не се противете, отворете им да разгледат навсякъде." От начало никой не разбрал за какво става дума и кои трябва да дойдат и на кого трябва да се отключи вилата. След няколко минути се вижда, че войска огражда колибата и околната местност. Предвожда ги един офицер на име Харлаков с няколко войника приближава към колибата и запитва: „Къде е Дънов?" Учителят седи на мястото си и мълчи. Офицерът иска да се види онази тайна стаичка, в която според свещениците там се вършат скверни работи. Никола Ватев и Панайот Ковачев отиват и отварят стаята, т.е. Горницата. До тях е офицера, който надниква в нея, вижда че тя е осветена със седем кандила, които денонощно горят, вижда различни картини наредени, надникнал от прага, огледал я, но не влязъл. Слиза надолу по стълбите, отправя се към Учителя и го пита: „Ти кой си?" „Аз съм Дънов." „Ти си арестуван." След това офицерът повежда Учителят и заедно с него тръгват Ватев и Ковачев. По това време докато ги отвеждат в казармата други отиват и съобщават на Костадин Иларионов, който беше военен и беше се пенсионирал като подполковник. Иларионов заедно с още други двама братя отиват в казармата, допускат ги в канцеларията и виждат, че Учителят е седнал на едно кресло, а Ватев и Ковачев са до него. Иларионов съобщава на Харлаков: „Господин Дънов ми е гостенин и вие нямате право да го арестувате." След уточняване накрая Учителят с придружаващите братя е освободен и те се връщат. На другия ден мнозина от приятелите си заминават, идват и се сбогуват с Учителя. Точно по обяд изведнъж идва брат Деню Цонев, запъхтян и уплашено казва: „Учителю, веднага трябва да заминете от Търново, защото ще дойдат да ви арестуват отново". Учителят става и се прибира в стаята. Предава някои вещи на Елена Иларионова и заминава за София. На тръгване той казва: „Ученикът трябва да запази вътрешния си мир и за нищо на света да не го нарушава. Божият Мир превъзхожда всяко знание".
След това цветната Пентаграма след направен обиск бива свалена и полицията я взима, за да се види и да има веществено доказателство за това, че господин Дънов на събора в Търново направил от образа си икона и я сложил на стената, за да се кланят неговите последователи. Това беше раздухано по вестниците и се писа много за тази икона. А това беше тази цветна Пентаграма, която стоеше закачена по време на съборите. Минаха известно число години и накрая един брат имаше връзки с директора на милицията и успя да я вземе обратно. Отидоха и я занесоха при Учителя. Учителят беше строг и недоволен: „Приберете Пентаграмата така както е увита и я запазете. Аз навремето изтеглих всичко от нея. Светият Дух се оттегли от нея. Те искаха да се гаврят с Светия Дух. Но това не бе им дадено. Опитаха да се гаврят със скрижалите на Бялото Братство, но те ще проверят окултния закон и ще отговарят за това". От следващата година съборите в Търново бяха забранени и Учителят ги прехвърли в София.
