Имаше моменти по време на Школата, които се изразяваха като отражение от времето в човека като единица за време, случваща се в минути, часове, цели дни, когато бяха запълнени с голяма интензивност и когато в опитностите на приятелите не бяха обикновени случки, а представляваха цели събития в техният живот, дори и епоха в живота им на земята. И в тези моменти винаги се откриваше величието на Учителя и непослушанието на ученика. А това не бе малка величина тук. Малките величини се събираха едно след друго, свързваха се във верига и обвързваше всички начинания във съвсем друга погрешна посока и то не в такава каквато Учителят желаеше. Но той не се опасяваше, оставаше приятелите да си направят опита и ако го запитваха след това той даваше мнението си по различен начин. Или казваше нещо така символично, че човек може да го запомни за вечни времена и пак да не го разбере до края на живота си. Или мълчеше - да, мълчеше, седи и не продумва дума. И мълчанието бе понякога много по-голям и силен отговор. Във връзка с едно такова проявено вироглавство питам Учителя: „Учителю, защо не им кажете на тези приятели това, че е грешка?" Той рече: „Ако им кажа те ще направят същото каквото са намислили. Затова мълча." „Но, Учителю, те бъркат и се отклоняват от пътя." „Ако им кажа и те не изпълнят то тогава ще ги държат отговорни за неизпълнението Волята на Бога. Един път ще понесат последствието от твърдоглавството си, а друг път ще понесат последиците от нарушението на Божията Воля. Затова по-добре е за тях е да носят последиците от твърдоглавството си". Да, аз седях, слушах и виждах, че имаше нещо по-особено, по-загадъчно, нещо скрито от нас човеците, което на този етап не можехме да разберем. Бяхме стигнали до тук пред бариерата на мълчанието на Учителя. Трябваше да се спрем и изчакаме да се вдигне бариерата ако преминем през нея ще нарушим закона. Затова Учителят дори когато не одобряваше някои постъпки на приятелите то той мълчеше и не винаги изказваше мнението си, но когато го изказваше това го правеше по категоричен начин.
Имах затруднения в своите задачи и след като приключвах с тях отивах при него и го запитвах, че според мен има някаква обща връзка във всички опитности, през които минавах, но не можех да я открия. Коя е тази връзка, която ги обединява, за да мога да се хвана за нея, да я държа в съзнанието си, за да мога да си подпомагам, когато срещна някъде затруднение в своят път. Той ме погледна доволен от начина на разсъждението ми и каза: „Ще се стремиш винаги да направиш всичко, което е възможно на земята, а другото ще оставиш на Небето". Това го запомних и после след заминаването на Учителя от този свят винаги се стараех да се придържам към това правило. Особено през събитията на процеса през 1957/58 година, а и след това от сутрин до вечер бях в движение, ходех, търчах от място на място, от инстанция на инстанция, връщах се у дома капнала от умора и дълго време не можех да мигна през нощите. Другото го оставях на Небето, а аз моя дял си бях свършила. Оставях и Небето да работи и то работеше със свои методи и средства, с които то разполага, а неговите възможности са големи. Та когато се намеси Божественото за него прегради няма. Учителят често разказваше и даваше един паралел между човешките възможности и Божествените възможности. Ако човек реши с лопата да изрине снега на Витоша не може да го стори в един човешки живот. Но ако грейне слънцето то за една седмица ще стопи снега. Ето това е разликата между човешката воля и Божията Воля. Да, този пример съм го слушала много пъти и това е един от хубавите примери, за да се онагледи този закон, че човек предполага, а Бог разполага.
Бяхме веднъж на екскурзия на Витоша. По пътя за Бивака имаше един камък, който Учителят го беше кръстил „Камъкът на съкровището". На този камък винаги при връщане от екскурзии почивахме на него. Беше удобен за сядане и от него се откриваше хубава гледка надолу. Защо го кръсти Учителят този камък така не можах да разбера. Но други разбраха думите на Учителя дословно и когато на следващия път се изкачвахме отново на Бивака големият камък беше изместен в страни, а под мястото където бе лежал преди беше разкопано. Наши приятели бяха решили не да проверят думите на Учителя какво е казал, а да се облагодетелствуват от тях, така че те бяха копали около него и бяха търсили заровено съкровище. Но не бяха открили нищо. Ние видяхме дупката и казахме на Учителя. Лицето му взе недоволен израз: .,Аз мисля, че водя ученици на планината, а то съм водил иманя-ри". Ние се спогледахме, а онези иманярите си правеха оглушки, че не се отнася за тях и смятаха, че ще остане всичко скрито. Учителят нареди: „Да се зарине дупката и да се постави камъка на същото място". И онези изведнъж извадиха скритите кирки и лопати и се заеха да заравят. А ние сме седнали така по-нагоре, на поредната почивка и от далечината ги виждаме как се трудят да зариват „съкровището". А той се намираше на една голяма поляна от Бивака надолу. Имаше и смешни и тъжни неща около нас. А Учителят много пъти бе говорил категорично, че заровените съкровища не са безобидни, че тях ги пазят духовете на тези, които са ги закопали и могат да пострадат онези, които решат да ги изкопаят и не знаят какво да правят в такива случаи. Но едно е да се каже, друго е да се чуе и трето е да се изпълни. Изпълнението се отнася за ученика, а слушането -за слушателя, а оглушките - за иманярите.
Спомням си един приятел беше дошъл от провинцията и понеже видял как живеем от бедно по-бедно в бараките на Изгрева, отишъл при Учителя и казал: „Аз знам от стари и престари хора къде има закопано имане от памти века. Дай някой от твоите ученици да отидем да го изкопаем и после с тези пари ще построим къщи и работите на Изгрева ще тръгнат по мед и по масло". Учителят го изслушал, изслушал, мълчал и после строго изрекъл следното: „Ако искате да направите най-голямото зло на една окултна школа
внесете в нея злато и пари. Ако искате да опорочите едно духовно движение дайте му пари. Ако искате да извратите една Божествена идея дайте на последователите чужди пари. И в трите случая едно е сигурно - Злото ще разруши, защото в чуждите пари се крие разрушителната сила на Злото. А Доброто работи с малките неща, само онова се благословя, което е спечелено с честен труд, което е отделено в името на Бога като десятък и се дава в името на една идея слезнала от Божествения свят, за да се реализира с чисти ръце от ръцете на праведниците". Учителят го изпратил вежливо, а онзи приятел се върна и повече не продума за закопаното имане.
По времето на търновските събори във вилата имаше една стая, в ко- у ято Учителят беше наредил скрижалите на Бялото Братство и със свои магически операции беше свалил и закрепил там Божествения Дух. Обстановката там беше необикновена и Учителят беше наредил по време на събора да се групират приятелите по десет човека по принципа на хармонията и да влизат в същата стая и да престоят известно време в молитва. Бяха оформени много групи и те една след друга влизаха и излизаха от там. Само един брат - Петко Гумнеров никой не искаше да го вземе със себе си поради това, че той е имал едно прегрешение, състоящо се в това, че той беше целунал една млада сестра по челото, а според възрастните приятели това е нарушение на морала, за което го бяха осъдили, че той не трябва повече да бъде в Братството. С този случай се бяха развили много бурни събития и доколкото си спомням брат Борис миналата седмица ги разказваше и те бяха записани и да не ги повтаряме отново. Сега искам да кажа друго: Петко стои настрана и никой не иска да го вземе и той стои отхвърлен и низвергнат от приятелите. Накрая идва Учителя и го пита: „Петко, никой ли не те покани?" „Никой, Учителю." Иска да плаче, но не може, нещо е спряно в гърдите му и нито е за плач, нито е за нещо друго. „Ще можем ли двамата да отидем горе и да се помолим?" Учителят го хваща под ръка и лека-полека се изкачват горе, влизат в стаята, престояват известно време и не след дълго Петко излиза сам, но вече е друг Петко - целият грее като слънце, засмян, весел, подскача ту на един, ту на друг крак, иска да изрази радостта си, че е бил с Учителя в горницата и че той и Учителя са се молили пред Духа, който е бил горе. Сега Петко е възроден, душата му ликува, душата му грее като слънце, защото е била при Господа. На следващият ден една сестра се приближава към Учителя и казва: „Учителю, най-малко над двадесет групи минаха по десет човека през Горницата. Аз ги записвах кои се качват и кои слизат, но както се качваха, по същия начин и слизаха. Но само Петко се качи по един начин, а се върна от горе по друг начин - целият светеше като слънце". Учителят я изглежда и казва: „Това се дължи на връзката между ученика и Учителя и връзката между Учителя и Духът. Послушанието на ученика към Учителя създава връзката между ученика и Учителя и между ученика и Божественото. Послушанието на ученика не е послушание към Учителя, а тя създава връзката с Бога, към която трябва да се стреми ученика. Общението на ученика с Бога става чрез тази незрима връзка на общение".
Аз съм на разговор пред Учителя.
„Да жертваш, но да жертвуваш разумно. Да си не пръскаш богатството само за едно угощение. Някой си даде всичкото богатство за нищо и никакво, а полза - никаква.
На един болник каквито яденета и да му даваш все му се виждат безвкусни. Затова ядене се дава на здравия човек. Някому се дава по-малко, защото толкова може да носи, а на някому повече, защото повече може да носи. Пък има и друго нещо - не е важно количеството на хляба, а
качеството.
Аз предпочитам бяло симидче, приготвено от чисто бяло брашно пред цял черен хляб месен от какво и да е брашно. Важна е чистотата, а тя е средата, в която може да живее човешката душа. Бог може да люби човешката душа само в чистотата и когато се каже „Бог да бъде с теб" това означава Бог да се влее в теб. А да се влее в теб трябва да имаш съд, чист от вътре и от вън. И да станеш съсъд на Бога, т.е. Божественият Дух да се втече в теб и ти да бъдеш ведно с Него."
