НАЧАЛО

Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

116. БЪЛГАРСКАТА КИТЕНИЦА

ТОМ 5
Алтернативен линк

116. БЪЛГАРСКАТА КИТЕНИЦА


Като частна ученичка на Учителя преминах през онзи етап когато той ми обясняваше законите на духовния свят, запознаваше ме с много съответствия, които съществуваха между духовния и физическия свят, откровения, които можете да намерите в беседите му, но сега, а по-рано ги нямаше тези неща. Той вероятно правеше своят опит с мен дали едно младо момиче, което беше на 18 години ще може да усвоява и как този метод на личен контакт с него и на самостоятелно обучение ще може да даде някакъв резултат. Аз не знаех какво съм сполучила, но по-късно след отварянето на Школата когато той изнасяше своите беседи изискваше в онези години да се правят резюмета на предишната беседа, които се четяха преди всяка следваща беседа. Учителят изслушваше внимателно, за да разбере какво са усвоили от предишната беседа, даваше допълнения, уточняваше някои положения и после в новата беседа доразвиваше или пък отговаряше на всички възникнали въпроси. Вие да не смятате, че той четеше лекции като в университета и че чете в някаква книга или написан предварително текст. Напротив, той говореше и Словото се изливаше от неговата уста непринудено и то бе съзвучие с космическото Слово, което се даваше в този момент със Словото, което се задвижваше от Божествения Дух, Словото от което трябваше да се нахранят човешките души в Школата. Това беше словесното мляко за всички младенци в Школата и затова се почваше от начало, но понеже интересите на всички бяха разнородни и понеже всеки минаваше през различни състояния и положения в себе си, то тогава в беседата той отговаряше и насочваше мисълта си натам, за да разреши някой проблем на някой от своите слушатели. Ако днес четете някоя беседа ще видите, че той говори по един проблем, след това като че ли изведнъж прескача и започва да говори съвсем различно и мисълта му отива в друга посока и това е противоречие за онзи, който не е запознат със Школата. Представете си, че в салона има шейсет човека и в този ден десетина имат свои вътрешни задачи за разрешаване, които не могат да разрешат. Техните вътрешни състояния се явяват в дисхармония с общото настроение и състояние на хармония в салона. Ето защо от начало на всяка беседа се пеят песни, казват се молитви, молим се и по този начин всички се настройваме на една вътрешна зълна, която да ни свърже със Словото на Учителя и с Духът. Но не всеки може и успява да се прикачи на тази вътрешна вълна, защото ако в теб има бу-оя и ураган той всичко троши и руши и ти не можеш да се справиш с това вътрешно опустошение в себе си. И да искаш да се молиш едва ли ще можеш. Тогава Учителя в салона започва понякога беседата си направо, необикновено и отговаря на възникналите въпроси. Такива случаи има много и някои биха упрекнали, че в Словото на Учителя няма логика. Представете си, че в салона седи едно страдащо същество и мислено иска помощ от Учителя. Той отговаря и разрешава въпроса му. Спомням си, че веднъж започна беседата така: „С пистолет не се ходи при Господ". Хайде сега обяснете какво иска да каже Учителя, каква символика има тук и каква тайна иска да открие. За страничния наблюдател това е чудно, а за нас е любопитно и знаем, че тук има нещо друго. Оглеждаме се и виждаме, че няма посетители с военна униформа. Всички са цивилни, но един от тези цивилни като тръгнал на Изгрева по тъмно за беседа и понеже е висш офицер, полковник взима и слага пистолета в джоба си за всеки случай, защото минава през гората. Този офицер бе брат Божков. За него това изказване на Учителя не бе противоречие, но за нас бе любопитно. След свършването на беседата той отиде да се извини на Учителя и ни каза, че наистина в джоба му има пистолет, защото той е висш офицер и е задължен да носи оръжие за охрана. Та изводът е този, че човешката душа, за да направи връзка с Бога и да чуе Словото Му трябва да бъде от вътре чист и най-важното е да има вяра, а чрез вярата човек се доближава до вътрешната връзка, която осъществява общението му с Бога. А да сложиш пистолет в джоба си означава, че ти не разчиташ на връзката си с Бога, а на човешки изобретения и затова Учителят започна така ни в клин, ни в ръкав. Ето един обикновен пример от богатата българска китеница, нали знаете, че българите когато тъкат чергите си втъкават безброй багри, цветове и чудни са техните китеници. Та всеки един от нас представляваше цвят, представляваше отделна нишка, втъкана и изтъкана в тази българска китеница. А сега ще разкажа някои подобни случаи.

В салона един страничен посетител дошъл от любопитство, за да чуе какво говори Дънов. Като слушал понеже дошъл от любопитство нищо не разбирал и говорът на Учителя му изглеждал на обикновена попщина. Така навремето свещениците говореха едно, а вършеха друго и това се казваше попщина. Идва до това заключение и си казва мислено: „Ама какъв шарлатанин е този Дънов". И само след секунди Учителят спира беседата си, поглежда го право в очите, посочва го с пръст и казва: „Аз не съм шарлатанин, но отговарям на въпросите на присъстващите, а че въпросите им са необикновени то се дължи на тях, а че моите отговори са също необикновени, то се дължи, че за всеки лек има различно лекарство и лекарството е, което аз давам, но всяко лекарство е горчиво". Този любопитен дошъл на Изгрева направо се стресна, ние го изгледахме, получи някакъв укор от нас и той по-лека-полека излезна навън. Беседата свърши, той изчака да излезнем от салона, разказа ни какво е мислел за Учителя и някой го посъветва да отиде и да се извини. Той отиде, изчака реда си и се извини. Учителят му каза: „Ти не дойде от само себе си. Тези, които те доведоха те влезнаха в тебе и това са онези духове, които воюват срещу мене. Ето имаш една опитност и имаш опрощение и от мен". Учителят му подава десницата и той я целува.

Идва друг посетител слуша, слуша и мислено също си казва: „Това Дънов дето го разправя са врели и некипели, това е едно обикновено дърдорене, защото тук няма никаква логика". Само след секунди Учителят отново спира беседата си, поглежда го, но този път не го посочва с пръст и казва: „Някой тук ще каже, че в говоренето ми няма логика и че аз говоря врели-некипели. Напротив, онзи, който говори врели-некипели той е онзи, който ви изпрати тук, за да получите доказателството на своето твърдение, а сега вие като отидете долу в града ще му занесете своето доказателство". След свършването на беседата този приятел дойде и ни разказа, че бил направил облог с един друг, който му казал, че ако отиде горе на Изгрева и чуе

Дънов тогава веднага ще се убеди, че това са шменти и капели, че това са бръщолевици и глупости. Ето сега той ще отиде в града и трябва да занесе своето доказателство за беседата на Учителя и истината за нея.

Ние сме заобиколили Учителя и се намираме в една от бараките, където една сестра ни бе поканила на гости. Пиеме чай, поднесени са сладкиши, разговаряме с Учителя и така както Учителя си държи чашата с чай и сърба изведнъж той си затвори очите, облегна се на стола, замълча и все едно, че заспа без да изпусне чашата с чая. Изминаха няколко минути, ние стоим, оглеждаме се, никой не смее да шавне или да продума дума. Чакаме Учителя. Ние знаем, че той се е извлякъл от тялото и е заминал някъде спешно по работа. След малко Учителят си отваря очите, оглежда ни, усмихва се и казва: „В океана имаше един кораб, който бе взел погрешна посока и уредите за ориентиране му се бяха развалили от бурята. Трябваше да покажа пътя на онзи, който държеше кормилото, за да поеме истинския път. Кормчията извика: „Господи, в тебе предавам живота на всички и на себе си". Е, понеже има Господ, то Господ отиде и показа истинският път". Ние се оглеждаме, усмихваме се и решаваме да запомним този случай. А пък сега го разказваме, за да бъде записан и запомнен от вас.

За Учителят нямаше скрито и покрито. Той знаеше за нашите нужди и за страданията, през които преминавахме и понякога той се доближаваше незабелязано до нас и ни помагаше и помощта идваше по най-естествен начин. За него всичко беше открито и живота на човека беше бяла хартия. Познаваше състоянията ни, от какво имахме нужда, знаеше за нашите грешки и заблуждения. Той едновременно присъстваше навсякъде в едно и също време. На Изгрева имахме безброй случаи, които се редуваха ден след ден. Спомням си разказваше Милка Периклиева, че една вечер се случило така, че нямала какво да вечеря, а нямала и пари. По едно време се сеща, че може да отиде неканена някъде на гости и все ще я нагостят с нещо, но си казала, това е обикновена хитрост и тук на Изгрева не върви такава дребна хитрост. Тук гладните бяха много и ние бяхме непрекъснато в оскъдица. Ето защо тя решила, че вместо да напълни корема си с храна изпросена по този начин, то по-добре да вземе някаква беседа и да я прочете и по този начин ще се напълни от вътре с духовна храна и гладният корем няма да я гложди. Взима книгата, зачита се и ето ти на вратата се почуква, прекрачва една сестра и в една чиния носи хубави, големи, червени череши и една прясна питка. Казва й: „Учителят ме изпрати при тебе да ти донеса тези череши и тази питка, за да си хапнеш, защото каза, че най-доброто състояние на ученика е когато освен духовна храна поеме и хубави череши и една малка питка". Милка стои като втрещена, не може да повярва, че не изминава минути от както е решила да се нахрани с духовна храна от Словото на Учителя и да превъзмогне гладният концерт, който идва от стомаха й и ето пред нея стои сестрата с подноса изпратен от Учителя и с неговото пожелание. Тя взима линията, благодари мислено на Господа и на Учителя, хапнала и сладко, сладко задрямала. На сутринта отива и благодари на Учителя. Казва му: "Учителю, няма по-добро състояние на ученика от това да изпита пълно съзвучие между духовната и физическата храна". Учителят се усмихва: „Ето виждаш ли как хармонията е безгранична и безконечна, когато се движи и създава от Духа на Битието".

Спомням си и друг случай когато една наша позната сестра беше нав-влезнала в лабиринт от неразрешени лични въпроси и където се намираха спънки и противоречия предизвикани от близки и познати роднини. Бе решила да избяга от вкъщи, беше дошла на Изгрева и седнала под навеса на

полянката. Било вечер, а тя измъчена, била изоставена от всички, от самотна" по-самотна и смятала, че животът й няма смисъл и че тя е оставена така на течението, което я носи към пропастта. Може би престояла повече от час, от време на време си поплаквала. След известно време към полунощ от към чешмата се задала една светлина от електрическо фенерче. Тя знаела, че по онова време Учителят вечерно време е излизал с фенерче на разходка, но тя също знаела, че и други са имали такива фенерчета. Светлината полека-по-лека пристъпвала към нея и чуват се стъпки. Когато светлината на фенерчето се приближила по земята на един метър до нея изведнъж снопа от светлината се вдига и този, който държи фенерчето я осветява. След това фенерчето осветява и онзи, който го носи. Изведнъж тя вижда, че пред нея стои Учителя, Без да продума, без да каже нито дума той се обърнал и заминал. След малко състоянието й се трансформирало, съзнанието й се прояснило, тя станала и си отишла, но не могла да заспи. Упреквала се, че ето била е в противоречие в себе си и с околните и не е поискала помощ от Учителя и ето той идва и със своето присъствие й разрешава въпроса. На следващият ден тя отива да благодари. Учителят мълчи. Тя отново благодари на Учителя. Учителят отново мълчи. Накрая казва: „Учителю, дойдох да благодаря на Бога за помощта". Учителят се обръща към нея, усмихва се и казва: „Е, така вече може". На следващият ден Учителят в салона държи поредната си беседа и говори. В един момент се обръща към сестрата, поглежда я и казва: „Някой има противоречие в живота си, той не търси къде е причината на това, което му е дошло на главата, а търси да изкара виновни други около себе си. Човек се движм с такава светлина, която има в себе си. Ако имате едно нощно фенерче, то осветява само онова, което тя може да освети. Тя не може да освети цялата нощна тъма. Така е и с човек, който влезне в противоречие - той няма светлина, за да си освети пътя. Трябва да търси и да измоли помощта на онези, които носят със себе си светлината, дори и тяхната светлина да е със силата на едно джобно фенерче. Но истинската светлина идва на другия ден когато слънцето изгрее и освети всичко. Така е и в пътя на ученика - когато дойде тъмата у него той трябва да търси не светлината на джобното фенерче а светлината на слънцето, светлината, която идва от Божия Дух. Това е разрешението на задачата." Сестрата слуша и вече разбира, че Учителят е дошъл с джобното фенерче да я освети и да даде един лъч на надежда, а останалото тя ще разреши сама като се свърже с Духът, който носи Светлина в ума и Виделина в душата на човека.

Ето тук разказах няколко случая, които носеха съдбовен порядък за онези, които ги изпитваха. За нас останалите бяха обикновени опитности от времето на Школата. Тук имаше образи най-различни и ние се оглеждахме в Словото на Учителя и понякога на неговото огледало ние не можехме да се познаем. Впоследствие когато част от това Слово и от светлината на това Слово се втъкаваше в нас по най-необикновен начин то тогава в съзнанието ни проблясваше светлинка и ние търсехме тази светулка, която ни извеждаше на правия път. Всеки един от нас имаше свой път, беше нишка в този стан, който се тъчеше и който изтъка една българска китеница с български багри и това е българска китеница. Нашите опитности от времето на Учителя изплетоха и изтъкаха разноцветната българска китеница. Такива бяхме -многообразни и в това многообразие виждахме как Словото на Учителя минаваше и търсеше да изтъче чрез нашият живот най-красивата форма, зад която трябваше да се прикрие големият и Високият идеал от Словото на Учителя. За света Школата на Учителя остана непозната, но за нас бе живот и съдба.

Аз съм на разговор пред Учителя.

„Представи си, че се намираш на дъното на кладенеца и досега капака от горе бил затворен. После видиш някой отворил този капак, за да те извади. Ти погледнеш нагоре и се зарадваш, но после погледнеш надолу и си речеш: „Дали няма пак да се затвори капака?" После погледнеш нагоре капака е отворен и се поуспокоиш малко. След известно време гледаш онзи от горе ти пуснал въже. Ти се залавяш за куката и се зарадваш, но след това отново дойде съмнение в тебе: „Дали няма да се скъса въжето?" Онзи те извади навън горе, ти пак се зарадваш, но после пак дойде съмнението: „Дали няма да ме тури отново в кладенеца?" Това са съмненията, които естествено идат. То е хубаво, че е дошло съмнението. Това е изпит, през който ученикът ще мине, а за да премине успешно му е необходимо вяра, а като имаш вяра това е въжето, което свързва ученика с неговият Учител, а връзката се осъществява чрез Словото му."


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ