Едно нещо, което много ме е учудило това беше за разнородния състав на онези братя и сестри, които бяха дошли преди мене в Школата на Учителя, на онези, които дойдоха по моето време и онези, които идваха след това. Разнородни по възраст - млади и стари затова нещо все пак бях подготвена теоретически, че всеки идва тогава когато му е определено от горе, от Невидимия свят, когато неговият личен път съдбовно трябва да се пресече с този на пребиваването на Учителя на българска земя. Този човек бе чакал хиляди години, за да се срещне с Учителя на земята и с Бога. И затова дали идваше стар или млад възприемаше нещата от съвсем друга гледна точка. Освен това и едните, и другите идваха за себе си да оправят своят личен път и живота си, идваха да свършат и някоя работа за Бога. А затова каква работа ще свършиш за Бога в това няма нито стар, нито млад - важното е да я свършиш. И тук се изравняваха нещата. Спомням си, че веднъж Учителят когато трябваше да разреши един спор помежду ревността на старите и устрема на младите разказа отново онази притча за Христа, където господарят изпращал в различно време работници да копаят на лозето си - сутринта, на обяд, след обяд и когато решил да им плати то заплатил на всички еднакво. Единствено протестирали онези първите работници: та ревността на старите триятели най проличаваше в Школата на Учителя. Те бяха първите работници на лозето, а ние младите, онези които дойдохме по-късно да копаем това лозе и за да разясни този окултен закон Учителят каза във връзка с тази притча: „Последните, които бяха наети да работят на лозето те работеха най-много и по извършената работа се изравниха с първите". Ето това е разрешението на спора и на задачата между стари и млади. По свършената работа за Бога, по него ще се равняваме и заплащането става от господаря по свършената работа. Само че заплащането в Школата става по друг начин - с неговото духовно разрастване.
Заварих много хора, едни си заминаха отвъд в Невидимия свят, други останаха, трети идваха - що народ се извървя. Кой каквото можа взе от средата си с Учителя, кой каквото успя да даде за общата работа - даде. Едни го правеха заради отплатата на помощта, която Учителят им бе отдал в разрешаване на техния личен живот - та това бяха съдби и то какви съдби. Идваха, благодаряха и даваха своят дан в един символичен жест. Някои носеха продукти, други дрехи или покъщнина, по съобразителните оставяха известна сума, която само Учителят знаеше каква е и от кого е, защото му беше връчвана в плик. Това бе един от начините за благодарност към помощта дошла от Учителя предадена от тези приятели макар че те бяха повече от света. Те идваха, заминаваха си и когато след време ги виждахме и срещахме те разказваха своите опитности с Учителя. Техния път бе такъв. Бяха направили своят контакт и своята среща с Учителя, бяха си свършили своята работа, бяха си отплатили по някакъв начин и бяха си тръгнали отново по своят път. Учителят работеше по принципа на свободата. Само онзи, който е вътрешно свободен може да се определи да служи на Бога, другото е насилие и няма нищо общо със закона на Любовта, която е връзка на съвършенство, обединяваща човешката душа с Божествената Душа и с Бога. Ако човек не е свободен от вътре той не може да се добере до тази вът-сешна връзка, която обединява човешката душа и Божествената Душа. Затова тези приятели си заминаваха за света, други идваха от време на време при Учителя, а останалите единици бяха останали верни и до края, макар че работеха и се движеха в света. Те бяха верни по идея, верни в Дух, верни в дело, но те работеха в различни сфери в българското общество. За тях не бе противоречие, че изповядваха идеите на Учителя, че служеха на тези идеи, но работеха по различни методи и те бяха отдалечени от нас и от нашият живот на Изгрева. Противоречието бе у нас, защото ние ги смятахме, че са се отдалечили от нас, че са изменили на Учителя и че са се отклонили. А те копаеха като онези копачи на Божията нива. Важното е да работиш където си поставен и когато си извикан за тази работа и да работиш докато я свършиш. А това са вътрешни измерения и не подлежат на външни обобщения и на външна оценка. Накрая оценката се извършва по свършената работа и по делата на хората.
Един интересен случай с един от старите братя когото заварих. Казваше се дядо Благо и той беше талантлив детски писател. Една година той и двадесетина приятели направили една екскурзия с Учителя до Родопите. Вървели, що вървели, преминали долини и хребети и стигнали до една необикновена поляна, на която се извисявало едно дебело, грамадно, борово дърво. Учителят казал: „Тук ще спрем. Под това дърво ще се разположим, но трябва да знаете, че на това дърво няма да забивате нито пирон, нито ще режете някакъв клон и изобщо никой да не го пипа, да не се доближава до него, а само ще бъдем под него, ще бъдем под покрива на Всевишния". Два-три дни приятелите престояват на тази поляна, опънали палатки, разположили се и след това Учителят предложил да отидат на една екскурзия на няколко часа, а за да се пази багажа в лагера като дежурни остават двама приятели като между другото те трябва да се погрижат и да приготвят обяд за цялата група. Сложили продуктите в казана, наклали огъня и докато се сготви манджата решили да направят една маса, така че когато сервират храната да бъде на маса, а не на земята. Оглеждали се насам-ната-тък и решили да сковат една маса и от горе да я изплетат с клони от дърветата. Тръгнали да търсят пръчки подходящи да оплетат масата и от тук оттам изрязали от околните дървета. Донесли пръчките, разположили се под дървото и започнали да плетат масата. Плели що плели и разбрали, че пръчките няма да им стигнат затова решили вместо да се разхождат отново до онези дървета, то да използват клоните от дървото, което се било разлистило над главите им. Единият от тях се качил нагоре по дървото, за да отсече някои клони и когато започнал да реже неочаквано се счупва клона, на който е стъпил и той полита с гърба си да падне на земята. В този момент той си спомнил какво е казал Учителя и изведнъж извиква: „Учителю" и най-нена дейно някаква невидима сила го подема, обръща го, а той падал с гърба си надолу и тази сила го залепва за дънера на дървото, така че той се хванал едновременно прегръщайки дървото. Полека-полека се опомнил докато другият го гледал уплашено. Полека-полека слязъл от дървото и след това си припомнил и думите на Учителя никой да не се докосва до това дърво. Продължили работата си и успели да подготвят що-годе масата. След малко идва цялата група, идва и Учителя и казва: „Рекох, сложете няколко бели кърпи на поляната и ще ядем там". Насядали на поляната, приготвили се да се хранят, но както обикновено в такива случаи винаги се казва молитва. Учителят се обърнал и казал: „Сега да измолил опрощение от Онзи, Който бе дошъл и със своето присъствие бе благословил нашата среща, защото Неговият шатър на това същество бе ей това дърво, което някой от вас решиха да посегнат върху него и да отрежат клони от него. Нали ви казах, че ние сме тук под покрива на Всевишнаго". Двамата приятели се огледали, навели глава, защото никой не е знаел за онова, което бе им се случило преди половин час. Казали общата молитва, искали опрощение, обядвали и след това онзи приятел пристъпил към Учителя и му благодарил за помощта. Учителят бил строг, лицето му било строго и казал: „Послушанието на ученика е връзката на ученика с Учителя и с Бога".
Такива примери имаше много от възрастните приятели, които бяха дошли по различно време, идваха при нас, разказваха ги и после си заминаваха по пътя, от където бяха дошли, а някои от тях си живееха своя живот, Тази част от приятелите имаха големи, съдбовни опитности с Учителя. Те по друг начин имаха контакт със Словото на Учителя. Докато ние го слушахме и разучавахме, то техния контакт със Словото на Учителя бе в това, че те го видяха в Сила и в Мощ, така както бе горния случай. Обикновено на нашите събори идваха стотици хора от града, които ние едвам-едвам познавахме. Ние смятахме, че те са външни хора, но когато идваха и ни разказваха своите опитности с Учителя виждахме, че техните опитности бяха опитности при срещата с Духът чрез Сила и Мощ, а ние бяхме ученици на Школата и методите бяха вече други. Затова тези опитности на възрастните приятели бяха много драматични, интересни и бяха от категорията на чудесата. И ние преминахме през чудеса, но нашите чудеса бяха от вътрешната Школа. Техния път бе друг и опитностите им бяха назидателни и очебиещи, по-изпъкващи и помнещи се. Когато идваха и ни ги разказваха горе на Изгрева ние се оглеждахме и се питахме: ето тия са от света, гледай ги докъде стигнаха с помощта на Учителя. Ами ние дето сме тук на Изгрева, докъде ли ще стигнем ние?
Това бе един въпрос, на който никой не можеше да отговори освен Учителя. Един път пред мен каза: „Ученик е онзи, който учи, който прилага, който случи на Бога". Да, ето защо онези, които бяха и кръжаха около Учителя идваха от всякъде да чуят Словото на Учителя, да го приложат кой колкото може съобразно с неговите сили в живота си и по този начин да служат на Бога, защото учениците са свързани по дух и те съставляват вътрешната верига на учениците на Бялото Братство. Това са учениците по Дух. Само Духът е този, който може да свърже учениците, защото Духът е, който движи човека по неговия път, Духът е този, който е най-великият служител на Бога. А ние в Школата успяхме да се доближим до този Дух чрез Словото на Учителя.
Аз съм на разговор пред Учителя.
„Ти на това ще гледаш като на една задача, която съм ти дал да оазрешиш. Ти разбираш. Сега ще разгледаш нещата, които съм ти дал и ще вземеш туй, което съм вложил. Това богатство никой не може да ти го вземе. Ако държиш нещата без да ги разглеждаш тогава могат да ти ги вземат и ти ще останеш без нищо. Аз съм вложил, сега ти трябва да преработиш всичко, което съм вложил. Винаги да приемаш и винаги да дадеш когато ти поиска Господ. Това е връзка на ученика с Учителя и на Учителя с Бога.
Е, каква мисъл остана у тебе от всичко това? Когато забърквам кал аз гледам гърнето, което ще излезе, самата кал не ме интересува. Ако се спираш на формата може да се съблазниш. За грънчаря е друго, той следи и търси подходяща глина, за да може да работи с нея и да извае своите гърнета и стомни, а аз се интересувам да се осъществи. Ти имаш добро сърце. Сега гледай доброто си сърце да го подкрепиш с правилна мисъл. Който има Любов ще се прояви в Мъдрост. Който има Мъдрост ще се прояви в Любов. Стремежът на мъжете и жените е нещо идеално. Мъжът се стреми към жената, за да си вземе Любов и я прояви. Жената се стреми към мъжа, за да се прояви като Мъдрост.
Това рядко се случва, което сега ти се е наредило. Ще го цениш и ще извлечеш нужния урок. Ще гледаш на Моите отношения като нещо, което иска Бог да ти се даде. Аз ти го давам, защото изпълнявам Волята Божия."
