НАЧАЛО

Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

101. СВЕЩЕНА ПРОСТОТИЯ

ТОМ 5
Алтернативен линк

101. СВЕЩЕНА ПРОСТОТИЯ


След толкова години прекарани в Школата на Учителя и със Словото му ние от нашият живот направихме съдба. Аз не правех изключение, защото всички преминахме през своя път в Школата и всеки според онова, което носеше в себе си и онова, което можеше да обработи и онова, което можеше да поднесе от себе си на Учителя като изработена добродетел, За вас това са думи, но за нас това бяха стъпка след стъпка и година след година. Пътят, по който Учителят ме водеше беше пред приятелите външно скрит, но вътрешно сериозен и съществен. Така бях поставена още от самото, начало когато започнах да го посещавам като частна ученичка и в очите на другите по-възрастни братя и сестри бях частната ученичка на Учителя. Чак когато Учителят официално ме покани в Братството аз започнах да посещавам неговите беседи. Но и от тогава този метод също индивидуален към мен се запази до края на Школата. Това беше път на една душа, която трябваше да премине пътя си като ученик. Аз така се чувствах, така се възприемах и се външно държах като ученик. Около мен имаше и сестри, които имаха амбицията да бъдат първи. От къде беше дошло и от къде се беше появило това силно чувство, това непрекъснато желание да бъдат първи, да окупират първите места около Учителя и за другите да няма достъп до него. Силно желание, болезнено до краен предел, невъзможно да се отстрани по външен път и тогава той им даде това първо място и всеки си зае по едно първо място около него и до него и така се успокоиха. Те имаха повече амбиции отколкото дълбока и разораваща целината мисъл, която да обработва земята, че да посади някакво семе и някаква идея, че да възрасне, че да израсте, да се овършее, да се събере плод, да го смели на брашно, омеси и опече като хляб. Ето това е пътят на мисълта, така както тя трябва да работи, защото човек ако се добере до една мисъл, в която има една идея дошла от един по-висок свят то тази идея ако е от Божествения свят то тя се храни от Словото на Бога. Всяко нещо, което правеха онези, които заобикаляха Учителя имаха изисквания, които Учителят трябваше да задоволява. А пък те изискваха от околните, които заобикаляха Учителя да ги признават като големи авторитети, но те нямаха онази дълбочина на мисълта, тя беше загубена някъде, така когато един извор излезе някъде, но после водата му се загуби и взел друга посока, че накрая излезе в някое друго, непознато дере и там си тече. Така беше и с тези приятели, чакащи и търсещи от околните да ги признаят като авторитети около Учителя.

Това нещо Го забелязах и в университета където се бях записала по философия и педагогика. Професорите, които ни предаваха, които работеха с нас можеха да оценят всеки един понеже ние тогава бяхме много малко, а методите на работа им бяха такива, че освен лекционният материал ние бяхме задължени да работим индивидуално, да правим реферати и да ги изнасяме пред самите професори. И в тези реферати не можеше да има празнословия, там трябваше да се покаже какво си разбрал и докъде си стигнал в усвояване на материала. А това бяха все такива теми, че беше невъзможно да препишеш от някъде чужди мисли и чужди неща и идваше момент когато ти биваше принуден да дадеш нещо от себе си, а това беше най-важното в тези реферати и оценките от професорите бяха оценки не само за неговата подготовка, а за неговият умствен потенциал. Та всичко казано досега аз имах привилегията да бъда ценена като студентка с възможности. В областта на философски науки, във всяка философска система има едно скрито място, мъчно място за разбиране, което не се схващаше, което беше камък на препъване за всеки философ и за всеки изучаващ тази наука. Тези неща аз ги разбирах и понякога ставах да ги кажа за най-голямо учудване на всички студенти и на професора, защото това не можеше да се прочете от никъде. Аз ги разбирах, аз бях научена още от Учителя като частна ученичка да търся първопричината на нещата, да анализирам, да съпоставям всички второстепенни неща, да обобщавам и да извличам сентенцията на нещата. А освен това имах подготовката от Словото на Учителя, което слушах вече много години и бях настроена на една вътрешна вълна на философско обобщение на всеки един проблем. Така за пръв път професор Димитър Михалчев започна да ни предава. Имаше лекции и упражнения. Той изваждаше от едно резюме на някой студент онова, върху което градеше новата си лекция. Всички се мъчеха да кажат коя е основната съединителна нишка на реферата. Най-после аз станах и изказах основното положение, а това бе, че се говореше за вътрешният и външният свят на човека. Тогава майка ми беше болна и аз бях нередовна в лекциите си и бях прочела бегло материала. Така че като дойдоха до мъчното място, където всички се спряха, аз колебливо вдигнах ръка, станах и го казах. Беше вярно. Всички се огледаха, от къде на къде на една студентка може да й дойде такова хрумване в главата, че да говори за вътрешният свят на човека и за неговият външен свят. По такъв начин можеше да говори само човек в напреднала възраст, който когато обобщава живота както на своят вътрешен свят така и на външния свят, който той е пребродил чрез своите години. Но едно младо момиче беше непонятно да говори такива неща. Професорът така учудено ме погледна и дори поклати няколко пъти с глава. После тези случки се повториха няколко пъти и той имаше добро мнение за мен. Този случай го разказвам, защото има и втора част и накрая невероятен финал, за да мога да изтъкна пред вас едно необикновено явление.

Когато дойде професор Съраилиев той преподаваше философията на Берксон за интуицията и признаваше индивидуалното състояние на душата. Тогава професор Михалчев му представи студентите. Имахме трудов ден в градината - копаехме и окопавахме дръвчета. Дойдоха двамата близо до мен и чух как професор Михалчев му даваше характеристика на студентите. Като дойде моят ред каза: „Това е една интелигентна госпожица". Бях вътрешно поласкана и ми беше приятно да чуя това. Но това явно се дължеше от онова, което бях дала от себе си при обсъждането на лични реферати. Да, тук няма нещо необикновено, това може да се случи със всички добросъвестни студенти, с всеки ученолюбив и прилежен студент. Най-необикновено явление дойде за мен тогава, когато аз се качих да живея на Изгрева и където трябваше да се събере цветът на нацията, цветът на младото поколение, защото тук беше Божията нива и една окултна Школа за пръв път открита на земята и във Вселената и където беше дошъл Всемировият Учител и чрез когото Божественият Дух произнасяше Словото на Истината. Тук, където трябваше да се раздава истината, абсолютната Истина, тук на това място на Изгрева аз преживях най-необикновеното зрелище, което съм виждала в живота си. Какво беше това необикновено явление, че там в света, в университета ме признаваха за интелигентна, а тук на Изгрева ме смятаха за съвсем обратното, че съм много, ама много проста. Там професорите зачитаха моята вътрешна интелигентност и онова, което носех в себе си, а тук на Изгрева, който се беше напълнил с хора дошли от света, някои необразовани, неуки, прости, невъзпитани и т.н., то тези хора ме оценяваха, че съм била много проста и че съм простеела до невъзможност. Представяте ли си какво значи този израз - да простееш до невъзможност и то да ти дадат оценка онези, които в първите години не можеха да четат, защото не бяха завършили основното си образование и имаха само четири отделения. Това беше не онази „свещена простота", за която говореха мистиците, а онази свещена простотия, с която се сблъсках. Защо свещена ли? Защото тези хора бяха на свещеното място, което бе Изгрева, бяха до Учителя и защото тази простотия бе състояние на първичната алчност да обсеби, да изяде, да унищожи всичко около себе си и да остане само тя - простотията, да се признае, че тя е единствената и че тя има правото да носи етикета на мистиците и окултистите - името „свещена простота".

Едва ли вие бихте могли да направите разлика между свещената простота и свещената простотия. Обикновено българите, когато искат да кажат, че някой, който се старал в нещо, което предварително е трябвало да пропадне, казват такъв израз „Не било в тиквите, а било в кратуните", т.е. един човек насадил тикви до плета си, те вързали, станали ей такива големи тикви и той решил, че като ги продаде ще спечели много пари. Но тиквите се били прехвърлили през плета не към неговия двор, а от другата страна на пътя и радвали очите на всички селяни и това възбуждало гордостта на стопанина им. Но веднъж се отвързали някакви крави, дошли и му изпояли всички тикви. Така той пропаднал в този опит и не могъл да ги продаде. Тогава един комшия му казал: „файда от тикви нема, но има файда в кратуните. Ще насадиш следващата година кратуни, а крави кратуни не ядат и тогава ще продадеш кратуните и ще спечелиш много". На следващата година насадил кратуни, завързали кратуните, отново се прехвърлили от към страната на пътя и радвали окото на стопанина. Но от къде на къде минали през нощта цигани, видели кратуните, обрали ги, сложили ги в торбите и заминали. А на времето кратуните бяха един род като тикви, но те бяха малки, дълбаеха се, имаха дълги дръжки и служеха за черпаци и с тях хората черпеха вода от ведрата, с които носеха вода. Та кратуната служеше и за черпак, с нея се наливаше вода и от нея пиеха вода. Накрая стопанинът като видял, че кратуните са обрани заридал, дошла жена му и му казала: „Значи не било в тиквите, а било в кратуните твоето богатство". Ето от там идваше този израз. А сега ще ви разкажа за потвърждение една случка от времето на Учителя, която потвърждава онова, което разказах.

Имаше едно далечно село Любимец и там един от нашите приятели имал нива край река Марица, на която садел тикви, но много често, когато реката прииждала, то водите завличали и отвличали големите тикви. Понякога и селския добитък като минавал покрай пътя, отбивали се и изпо-яждали тиквите. До тук всичко се повтаря с моят предишен разказ, но накрая неговият голям син го подсетил: „Абе, тате, защо не посадим една семка от тези тикви и да я наречем за Учителя". Бащата се съгласил, решил да опита, насадили семката, нарекли я за Учителя, че това е семка на Учителя, отбелязали с едно колче мястото на семката и зачакали. Семката поникнала, стръкът пораснал, разраснал се, тръгнали лозници наляво и надясно, дошло време появил се много цъфтеж, че вързал, накрая тиквите пораснали едни такива големи като никога досега. И най-важното отново реката идвала, прииждала, заливала нивата, но така, че възрастналите тикви не ги отнасяла, а водата наторявала почвата и всички тикви пораснали от големи по-големи. И също селския добитък като минавал кой знае защо не поглеждал към тази нива, а отивали към други ниви да ядат други тикви. И най-интересното е, че за наречената семка за Учителя от този корен се народили големи тикви над десет килограма. Той се чудел как да ги занесе на Учителя. Накрая ги сложили в няколко чувала, качили ги на влака и пристигнали на Изгрева. От гарата взел една каруца и тиквите били закарани на Изгрева. Разтоварва ги в кухнята, а братът отишъл да целуне ръка на Учителя. Учителят го посреща, усмихва се и го запитва: „Значи, брат, тиквите тази година реката не ги завлече?" Братът се усмихва и казва: „Да, не ги завлече. Ама, Учителю, от къде знаете това?" „Нали ти нарече една семка за мен и я посади в земята. Всеки път човек когато в името на Бога рече да направи нещо то Бог съизво-лява в думите му и в деянията му и благославя труда му." Ето така идваме до онзи израз където българите употребяват „Не било в тиквите, а било в кратуните".

Веднъж Учителят на беседа спомена един такъв пример как един студент отишъл при един професор и искал от него да му направи един съкратен курс та в шест месеца да усвои специалността, която професора преподавал. Тогава той му казал: „За шест месеца може да поникне и да върже плод само една тиква, а един дъб, за да порасте и да даде стъбло му се необходими сто години". Ето така Учителят обърна внимание, че в един човешки живот човек може да облагороди само една добродетел, а да се възползва от нея му е необходим един следващ живот, когато ще се роди.

Така че онзи приятел докара тиквите на Изгрева, те бяха опечени и поднесени в големи тави на един обед. Всички ги харесаха и отидоха да благодарят на Учителя за тиквите. Учителят каза: „Защо благодарите на мен, благодарете на брата, който донесе тиквите". Отидоха при него, за да му благодарят, а той каза: „Братя, защо ми благодарите, аз тази тиквена семка я нарекох за Учителя и я насадих за него. Отидете и благодарете на него". Отново се връщат при Учителя и питат: „Учителю, какво стана сега, каква е таз работа, ядохме хубава тиква, че преядохме. Искаме да благодарим, но не знаем на кого". Учителят се усмихва и казва: „Ще благодарите на Онзи, Който възрасна семката, че от нея се роди тиква и на Онзи, който накара и даде подтик да се донесе плодът на Бога при нозете на Великият Учител". Ето това е пример за Абсолютната Истина, която цареше на Изгрева. Това е пример за свещената простота, която царуваше на Изгрева, защото

Божественият Дух се изявява единствено в Абсолютната Чистота и това е синоним на свещената простота, свещената мистична простота.

Аз съм при Учителя на разговор.

„Учителю, аз искам хората да ме харесват, да им съм приятна и да ме обичат." „Да, ти искаш да те обичат, то е естествено. Всеки иска да го обича някой. Всеки има право да бъде обичан от Един. За да те обичат всички трябва да бъдеш богат, да имаш много пари и да даваш. Да те обичат всички, да те обръщат внимание значи да бъдеш нещо по-особено, да изпъкнеш. Да иска някой да изпъкне - това е щестлавие. Гордият пък счита другите за нищожества." „Учителю, аз от кои съм?" „Ти си от щестлавните. Гордият може да се облече някой път в скъсани дрехи и така да ходи. Но гордостта му се вижда и през скъсаните гащи. А щестлавният обича всякога да бъде хубаво облечен и ако обущата му са малко скъсани той се срамува не от обущата, а от себе си. Затова да те обичат хората е много трудно. Обича се само слънцето, защото може да раздаде безвъзмездно на всички своят живот и светлината, и топлината. Ти можеш ли да бъдеш като слънцето? Ти можеш ли да огрееш всички хора наведнъж и всички земни твари и небесни такива? Не можеш. Не можеш да бъдеш като слънцето и не можеш да бъдеш обичана като слънцето. По-хубаво е да те обича слънцето, по-хубаво е да те обича Бог, а Той ще те обича когато Той види, че ти се радваш на слънцето и че ти оценяваш благата, които Бог ти дава."


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ