През време на Школата имаше една много интересна особеност - че ние бяхме изгубили понятие за времето. Когато влезнахме в нея бяхме млади - 20-25-годишни и заварихме възрастните, които един след друг си заминаваха. Бяха дошли по-рано от нас и по-рано трябваше да си отидат, такъв е човешкия закон на земята. Оставаше Учителят с нас младите и по едно време смятахме, че времето е безконечно и то е спряло за нас. А ние бяхме около Учителя, а между другото годините се точеха със своите човешки измерения и смяхме, че човешките измислици не ни засягат. По едно време жените усетихме, че също остарявахме, някои от нас навлезнаха в критическа възраст и тогава осъзнахме, че времето около нас и в нас също тече и то не се връща. Всяко нещо е с времето си. Това наше първично заблуждение се дължеше на повдигнатото състояние на душите ни, които в присъствие на Учителя възприемахме по друг начин нещата и бяхме в отношение на души по между си в първоначалните си стъпки. А когато трябваше да се справим с нашият бит беше много трудно да се пренесем от горе, от висините и да слезнем на земята, за да нахраним и напоим телата си. Че трябва да го измием, окъпем и облечем в чисти одежди. А освен това трябваше това тяло да бъде нахранено с чисти мисли, чисти чувства и порядъчни постъпки - това беше нашият общ стремеж.
Та по онова време едни си отиваха в Невидимия свят, други идваха, а ние от началото на Школата оставахме и след това изведнъж видяхме, че ние също сме остарели. В онези години имах амбицията да играя роля в Братството. Такива мисли са минавали не само в моята глава, но и в други глави, особено след като си заминаваха някои дейни приятели и трябваше някой да ги замести. Но точно това тогава не ми се даваше или по-точно Учителят ме държеше настрана и не ме извеждаше напред, но когато трябваше да се свърши някоя по-специфична работа той ми даваше път. По-късно, когато се натоварихме с борбите в Братството особено след заминаването на Учителя след 1945 г. тогава разбрах какво значи да можеш да носиш товара. Днес такова желание нямам, но само затова, че освен, че разбрах едно изказване на Учителя по този въпрос. „Не показвайте, че можете, защото ако искате то от Невидимия свят ще ви се даде и тогава трябва да изнесете всичко с геройство и любов." И точно това се случи с мен. Като млади поискахме, като възрастни трябваше да носим товара, а сега когато моето поколение си заминава се учим от законите дадени ни от Учителя. Сега много по-точно се открояват окултните закони, защото пред себе си имаме десетилетия години в Школата със нашите грешки, опущения и провали. Понякога си казвахме така: „Да, това е така, защото имахме един брат, една сестра, когато им се случи онова, поради това, че не послушаха Учителя", и си припомняхме случката, опитността, проследявахме живота им и виждаме чак сега как действаше окултния закон. Ето защо опитността на един ученик е опитност на цялата Школа, защото чрез тази опитност се проявява духовния закон от Словото на Учителя. Учете сега, за да знаете какво ви предстои и ако искате днес някои неща да знаете, че те могат да ви се дадат, но тогава трябва да ги издържите докрай. Учителят даде своето Слово, а то бе за онези проекции и сечения на светове, които изпълваха духовния свят над Изгрева, защото тук бе слязъл Учителя и чрез него се проявяваше Божествения Дух, Господния Дух и Христовия Дух. Днес Изгрева го няма, но съществува духовният Изгрев, който е сътворен от Словото на Учителя. Спомням си сестра Стоянка Илиева, поетесата, отива при Учителя и му се оплаква от неприятностите, които е имала с къщичката си на Изгрева. Казала: „Учителю, тази къщичка ще издържи ли и ще ми изкара ли през този живот?" Учителят изрекъл: „Каква къщичка, какъв Изгрев. Изгревът вие ще го видите след хиляда години". И тази сестра, която имаше философска жилка в кръвта си, извиква: „Ами, Учителю, ще съществуваме ли ние тогава?" „Ние винаги сме съществували като души." И това е бил отговорът на УчИтеля и това е закон на Бялото Братство.
По онези години когато Учителят определи моят път, че ще бъда най-хулената, най-чернената, най-гонената тогава аз се отказах от своите амбиции за някаква роля. Трябваше да се смиря. Но имаше моменти когато това не можех да направя и отивах да се оплаквам пред Учителя, че гоненията върху мен не се подчиняват на никакви правила - нито на кавалерство, а безогледна атака от всички страни. Аз смятах, че във всяко нещо трябва да има ред и порядък и че и в гоненията срещу мен трябва да има система и организация. А тук какво ставаше - всеки кой от където дойде и от къде завари дойде и върху мен се стовари. Ама точно така беше. Беше не беше, ама ми дойде до гушата и си рекох: отивам при Учителя да му се оплаквам. Бива гонение бива, ама да бъда бивол не бива, не мога да издържа, защото нямам биволска кожа. Вече съм при него и искам така на шега да подхвана и му казвам: „Учителю, бива гонение, бива настървение срещу мен, но и от бивол мезе не бива да се взема". Учителят се усмихва, разбира шегата и казва: „По-добре да си гонена, отколкото ти да гониш". Усмивката ми изчезна и всичко в мен се преобърна наопаки. Ами как така, та какъв е този свят дето се е разделил на две - на гонители и гонени, на преследвачи и преследвани. Та нали тук е Школа, а не планина и не сме дивеч за ловците. Вървя си И си мисля, че как се случи така, че този свят от града се вмести и премести в Школата на Учителя. А защо ще гоня другите? Та къде отиде Школата на Любовта? Тези мисли ми се вървяха в главата и не можех да разреша цялото това несъответствие между думите на Учителя и моите схващания за нещата и събитията. Минаха дни и нищо не можах да проумея, да ми се проясни и изясни. Но ето Учителят веднъж каза: „Човек може да бъде поставен понякога на полюса на Доброто и пак да не изпълни Волята Божия. А може да бъде поставен на полюса на Злото и да изпълни Волята Божия. Онзи, който изпълнява Волята на Бога е дете на Бога". Тук изведнъж се отмахна и дигна завесата, която прикриваше онази загадка, която не ми даваше мира, че по-добре да съм гонена, отколкото аз да гоня другите. Откри ми се, че всеки трябва да свърши работата си там, където е сложен. Всеки човек си имаше определено място в Школата и всяко място тук се заемаше от човек, който бе поставен да извърши Божията Воля. Но каква беше тази воля ние обикновените ученици не я знаехме и не можехме да я знаем. Ето тук идва онзи закон „Не моята воля, но Твоята Воля Господи". Ето това е една от най-големите тайни, чрез които човек придобива просвещение, ето защо човек трябва да се моли на небето, молитвата му да стигне там, за да се приеме и тогава съгласно Волята Божия той ще получи разрешение на своят проблем. И тогава Бог ще съизволи и ще нареди на своите служители, които управляват Доброто и онези, които управляват Злото да стегнат юздите на Доброто или да отпуснат юздите на Злото та да могат човешките коне да прекарат човешката каруца по онзи друм, по който се движи човека. Ето там е разрешението на въпроса.
Та бях тогава много млада и гоненията започнаха от всички страни и виждах как ме гонеха с ожесточение, с животинско настървение и това ожесточение измъчваше и самите ми гонители. А когато те се освобождаваха по някакъв начин от това ожесточение към мен виждах ги как стоят като омърлушени, като изпразнени черупки, някой беше им изпил всички жизнени сили, защото чрез тези сили те осъществяваха гонението. Тогава разбрах какво означава „по-добре да си гонен". Изтърпях много, но моето място бе за предпочитане. Бях хулена безброй пъти като урагана се стоварваше върху мен, но като преминаваше урагана беше направил пустиня и беше завлякъл навсякъде и онези, които ме гонеха, и онези, които ме хулеха. А аз по това време бях се научила и като приближаваше урагана аз се свивах на кравай, снижавах се до земята и се молех да ме отмине и това зло. Ето по такъв начин стихията на разрушението минаваше над мен, но след това разрушаваше гонителите ми. Тогава виждах всичко и си казвах: „Е, Учителю, наистина е цяло благословение да бъдеш гонена". А дали аз изпълних Волята Божия там където бях сложена на своят пост, това не мога да кажа, това ще го каже друг, а това е Учителя.
Аз съм при Учителя на разговор.
„Учителю, на какво се дължи това положение в живота, че на едни се дават благоприятни условия да се проявят макар и криво да се проявят, а други говорят неща верни, знаят как, но не им дават да се проявят?"
"Първото се обяснява с това, че тези хора са богати, а другите бедни. На богатият му се дава възможност да се прояви, защото имат интерес. Само когато се появят разумни хора в света, ще обръщат внимание на онзи, който говори умно. Това е най-близкото обяснение.
Трябва да се научи човек да изслушва всекиго макар и да се проявява глупаво. Има някои хора при всичките благоприятни условия не могат да се проявят правилно, защото толкова разбират."
Учителят ми показа една къща в полето. „На, виж тази къща в полето, тя не е построена добре, макар че има толкова простор." По това време мина влака и по нагорното пухтеше и избълваше кълбета дим. „Виж, от вън не личи, че се качва по нагорно, но по пухтенето на машината се вижда и тя издава това. Така е и с хората: по надолното тичат, но като дойде нагорно -мъчно се качват." Из комина на влака излезе много дим. „Виж колко дим излиза, това са духове от карбонната система и те сега се освобождават. За тях е добре, но за другите не е, защото ще правят пакости. Сега трябва отново растенията да ги приемат от въздуха и да ги впрегнат на работа. Ако тре-нът (влакът) вървеше с електричество нямаше да има този пушек."
По това време аз си мислех така: кой каквото мисли някой за мен то си е негова работа, но то не се отнася за мен. Би се отнасяло до мен ако аз се уповавам на хората, но и да има някои разположения към мен аз не мога да уповавам на него, защото това е едно настроение, което утре ще премине. А когато някой мисли лошо за мен той има известно основание за това и ми спомага да открия някой недостатък у себе си. Виждам, че във всички случаи това, от което се нуждая е жива вяра. Аз искам да вярвам, че всичко, което помисля Господ го чува и че ако му дам дума за нещо то е същото като когато съм се задължила спрямо някой човек. Аз през цялото време мислих и тези мисли преминаваха през мен, а Учителят стоеше, усмихваше и с кимване на глава одобряваше и потвърждаваше правилността на тези мисли.
„Ти си дошла сега до най-важното положение - да преминеш от едно състояние в друго. Сега трябва да превърнеш простите камъни в злато, да изучиш този алхимически процес. Вяра ти трябва. Вярата е закон за преминаване от една форма в друга, закон за прераждане, трансформиране на енергиите. Най-важното е да трансформираш енергиите си.
Трябва да вярваш, че всичко е за добро. Ти много бързаш. Да не се обезсърчаваш."
Разговора приключи и аз си взех сбогом с Учителя и той каза: „Няма Любов като Божията Любов". После ми се усмихна хубаво и топло, и насърчително. Аз се просълзих и мълчаливо долових една мисъл „Всичко това е изпит. Учи. Това ме радва, че ти работиш." Аз си тръгнах, но ми стана мъчно и изпитах една топла скръб, че пак се отделям от единственото Същество, което ми е тъй близко до душата, но дълбоко в мен имаше една радост, че Господ пак ми се усмихна чрез Учителя.
Вървях и си мислех: аз само него ще си чакам и ще му остана вярна. То е слънцето на моят живот, ще го чакам винаги. Не само днес и утре, а през цялата вечност. Духът съгражда и управлява времето и вечността.
