Живеех в градско семейство, баща ми беше учител по литература в ес-на софийска гимназия и получаваше заплата, която поддържаше дома, семейството и четири деца. Майка ми беше домакиня и се стараеше да ръководи семейството си така, както бяха изискванията на обществената среда Беше се оформило висше общество, което се мъчеше да имитира образци от Запада. Обикновено сутрин в 11 ч. се събираха приятелки при майка ми на чай. След обед отиваха на друго място, където да се съберат. Събираха се . вечерно време на литературни четения или концерти. Ходеше се и на балове които обикновено бяха в офицерския дом. Аз израснах в такава среда Майка ми се стараеше да имам образование, възпитание, да завърша гимназия, да зная да свиря на пиано и още някои други неща, които бяха необходими, за да може една млада девойка да представлява изгодна партия за брак. Случи се така, че аз имах талант за музика, който се разработи много и се стигна дотам да давам самостоятелни концерти в офицерския клуб и то в неделя сутрин. Пред мен се очертаваха светли хоризонти или на гастролираща артистка, или на образована жена, или на светска дама. Записах да следвам висше образование, а майка ми нямаше нищо против, беше доволна, че се развивам всестранно. Бях преминала като девойка всички момински копнежи и вече бях студентка.
Един ден си спомням бях в размисъл по някакво дълбоко размишление което идваше от много далече и отиваше много нависоко, като че ли издърп вах някакво въже, което беше закачено и завързано отпреди две хиляди години, минаваше през мене и отиваше нататък надалеч от мен към бъдещето. Изведнъж се запитах: „Защо го няма сега Исус Христос, за да му стана ученичка?" Това нещо го казах пред себе си сутринта. Вероятно тогава успях да издърпам и отмотая това невидимо за мен въже, идващо от миналото. И него ден се случи, в същия ден успях да чуя за Учителя от една приятелка и да се срещна с него. Да, в същия ден. Сутринта успях да отмотая въжето, идващо отпреди две хиляди години, сутринта изрекох тази фраза, идваща от дълбините на моята душа, а на обяд чух за него, а след обяд към привечер се срещнах с Учителя. Е, какво ще кажете сега? Ще кажете, че случайни неща няма, Да, няма. Но да имате такава опитност, ето това е важното. Душата изисква, има потребност, душата, която търси и душата, която е дошла на земята. Търси да намери Бога. И го намира. И знаете ли какво стана по-късно. Моят живот се завъртя по друга посока Нататък към истинската посока. Цялото това бъдеще, което майка ми го изчакваше да бъде със светли хоризонти се сгромоляса в нейните очи и започна една жестока борба у дома, беше ожесточена битка, траеща няколко години. Аз не зная как щеше да завърши ако не бе намесата на Учителя, защото непрекъснато търсех помощ от него и я получих. Но майка ми никога не се примири, че единствената й дъщеря замина от нея и се насочи по дру път. Трудно се понася и изнася от един родител като вижда, че детето му напуска този свят, в който той се движи и тръгва по своя път. А моя път бе съвсем друг.
И в този период, когато ме срещна Учителя и когато се определих за учението му и за Школата му той веднъж ме запита: „Ти кой мислиш, че съм аз?" Отговорих му без да се замислям: „Исус Христос". Учителят се усмихна „Блажена си ти, че кръв и плът не са ти казали това". Това беше епоха в моя живот, защото важното е не само да се определиш, но да започнеш с познанието на Учителя и на Бога. Не беше лесно от моя страна, но се определих. Е
този дълъг процес на обучение минавах през различни етапи и фази, и падах, и ставах, и се възвишавах, и се сгромолясвах. Минах през всичко, което бе възможно да се случи, но онзи вътрешен стремеж на душата ми да се срещна с Христа и Учителят остана и той се сбъдна и реализира. А доколко съм успяла аз не мога да определя, преценката е в друг - в Учителя. По този повод той заяви: „Всичко, което правя отвън са методи, но по външните методи не може да се съди за Учението". Това нещо го опитах лично и другояче не можеше да бъде. По външните методи човек не може да познае Учителя, защото познанието е вътрешен процес на душата и духът человечески. Впоследствие наблюдавах, че към учението се приближаваха честни хора с най-искрени намерения, с чисти съзнания, които не бяха още оцапани от обществената клевета срещу братството и Учителя. Приближаваха се, слушаха по някой и друг път в салона Учителя, беше им приятно и интересно. Опитваха се да четат беседите, но не намираха нещо особено у тях, защото онова, което бе написано там според тях бе повторение на едни и същи неща до безконечност. Когато се запознаваха от обикновено любопитство с нашите методи, то за тях те бяха безпредметни, дори бяха мнрго наивни. По този начин чрез външните методи те не успяха да Дойдат до учението на Учителя. Оловото за тях беше скрито и покрито. Това беше и една предохранителна мярка на Учителя. Бисерите не се даваха направо, те се изработваха вътре у човека и се съхраняваха за душите. Спомням си, че първите приятели бяха споменали, че в един от първите събори Учителят най-тържествено заявил: "Това учение е допуснато да има външни препятствия с единствената цел да не дойдат в него любопитни, а онези, които са изпратени от Небето". По-късно го открих в протоколите на първите събори. Ето така външните методи пазеха учението, външните препятствия отстраняваха любопитните. Но идваха все пак освен учениците и още много, много други души, за да получат нещо от Божието благословение. Идваха, получаваха и си отиваха.
Спряла съм Учителя и говорим. По едно време той ме спря и казва: "Виждаш ли оная, дето стои там? Тя си мисли сега следното: „Марийка е млада, хубава е, затова Учителя я спрял, стои с нея и говори, а аз съм стара и мен никой не ми обръща внимание". „Учителю, тя така ли мисли за вас в този момент?" „Да, точно така." Учителят кимна с глава и ние се разделихме. Идваше ми да отиде при тая сестра, да я хвана за шията и да я кресна в лицето: „Ти какво си мислиш за мене? Та ти не знаеш ли, че аз говоря с Бога?" Постепенно се успокоих и този бент се отприщи от мене и се изля навън така непринудено и естествено. Аз се отприщих отвътре. А иначе щях да огорча още повече Учителя. Малко ли му беше това огорчение учениците му да виждат в него и в неговия живот нещо обикновено и човешко, а да пропуснат и да не виждат онова Божественото, което се изявява като Божествена Любов към всички ни. Скромни, немощни, добри и лоши - такива, каквито бяхме тук на Изгрева. Тук имаше всичко по малко. И понеже имаше всичко по малко, то стана много голямо и този товар беше непосилен да се носи от човек. Само Учителят успяваше да се справи с него по Божествено.
Аз съм при Учителя на разговор.
„Казваш, че не съм те обичал. Обичам те. Знаеш ли ти какви са моите истински чувства към теб? Знаеш ли как те обичам? фактът, че ти се карам понякога показва, че те обичам. Ако ми беше безразлично щях да те оставя да правиш каквото си щеш. Щом ти се карам като не постъпиш добре значи имам добри чувства към теб. При всяко положение ще уповаваш на Бога. Отвън може буря да се дига, ти ще се държиш и ще кажеш: „Бог е при мене и той ми помага".
Моите отношения към всички са правилни, установени и съгласни с Волята Божия. Аз нищо не върша случайно, а всичко съзнателно.
Не можеш да гледаш Изгрева на слънцето от прашния град, а ще се качиш на Мусала и от там ще му се радваш. Трябва да си създадеш едно състояние на доволство и веселост. Бог винаги обича и е неизменен, но ти очакваш от там, отдето нищо няма ти дойде."
