НАЧАЛО

Категория:

< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ИЗГРЕВЪТ | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

43. ВЯРАТА НА ПРОСТИТЕ И ВЯРАТА НА УЧЕНИТЕ

ТОМ 5
Алтернативен линк

43. ВЯРАТА НА ПРОСТИТЕ И ВЯРАТА НА УЧЕНИТЕ



Отивам веднъж при Учителя, бях се приготвила вътрешно какви въпроси да му задам за мое изяснение. Бях се съсредоточила и мислено разговарях с него. Така продължи целият път от моят дом - това беше една малка къщичка, която се намираше на Симеоновското шосе, на 30 минути път от Изгрева. Вървя и си мисля и разговарям мислено с Учителя и му разказвам това и онова. Разговарям със събеседник, но не виждам нито образа му, нито него, но имах чувството, че говоря на една голяма аудитория. Стигнах на Изгрева и се завъртях и се огледах да не би други посетители да има при него, което означаваше, че той е зает и трябва да изчакам своят ред. Понякога той се затваряше и не приемаше гости и посетители. Тогава Учителят имаше своя работа - това го знаехме и затова "бяхме предпазливи, особено онези, които знаеха това. Но винаги се случваше, че денонощно имаше някой, който се въртеше около двора и пред прозореца на приемната му. Това бяха някои от сестрите, които ги назовавахме „слънчогледите" понеже само слънчогледите стоят обърнати към слънцето и си обръщат главите по посока на движението на слънцето, от изток на запад. Та случаят тук беше същият. Тези сестри стоят цял ден там, въртят се и гледат да зърнат Учителя. И да не стане много досадно задължението им на „слънчогледи" Учителят им даваше от време на време по някоя задача или да посрещат някой гост, или да го нагостят, или да го изпратят, също и да напишат някое писмо на посетителите от провинцията. Точно в този ден се случи, че от „слънчогледите" нямаше никой, защото понякога имах „престрелка" с тях. Спираха ме и ме запитваха къде отивам, защо отивам и искаха да ме спрат. А сега пътят беше освободен и аз се изкачих горе при стаята на Учителя, помолих се, получих отговора му да влезна, прекрачих прага му, наведох се, взех ръката му и я целунах. И точно исках да кажа какво ме вълнува и какво искам да попитам и какво да разкажа, Учителят ме посреща не със въпрос, а с нещо съвсем непривично. Той започна с едно такова изречение, като че ли нашият разговор продължаваше започнат още от дома за онези неща, които ме вълнуваха. Като че ли сега разбрах, че моята опитност не излезе несполучлива, а че през цялото време аз съм разговаряла с Учителя и съм отправяла въпроси към неговото съзнание и свръхсъзнание, което бе поело всичко. И сега Учителят ми заговори веднага, като че ли разговорът се е водил цял час преди това, толкова колкото траеше моят вътрешен монолог с него. И започна от там, от където бях свършила след като целунах ръка. Той ме погледна и преди да отворя уста, рече: „И да ти кажа, от по-прости братя и сестри съм срещал да вярват в Бога, а по-учените не вярват, вместо да бъде обратното". Учителят млъкна и ме погледна. Разговорът беше свършил. Той отговори на всичките ми въпроси и на целият ми неразрешим въпрос, който ме вълнуваше. А ме вълнуваше защо интелектуалците, защо учените хора не мога да възприемат това учение, защо го избягват, та нали са с просветен ум и с познания за света. Ние вече бяхме завършили университета, бяхме образовани, но това не бяха сторили всички приятели. А мнозина от интелигентните братя си бяха вече заминали от този свят, а ние някогашните студенти бяхме завършили, но се случи така, че мнозина не работеха по професията си, поради гоненията от обществото, от духовенството и държавните органи. Имаше и изключения. И се питах през цялото време, защо тези интелигенти не дойдат тук, да поемат учението и да го разнесат надлъж и нашир, та да ни помогнат и по-бърже да стане това приобщаване. Учителят ми даде своят отговор. Разговорът свърши и аз си отидох. Много по-късно, когато преглеждах беседите на събора от Търново през 1922 г. на стр. 48 Учителят беше дал своят отговор: „А сега казваме „Вярвайте в Бога". Какво се разбира под думите „Вярвайте в Бога". Аз казвам само високоинтелигентният човек може да вярва, а глупавият не може да вярва. Това е обосновано на математически закони. Само интелигентният човек може да разбере причините защо е създаден света. Само на такъв човек може да казваш защо е създаден света. А ние казваме: „Защо е вярата?" Вярата е само за умните хора, а понеже ние сме оставили вярата само за глупавите хора, затова нямаме резултати. На младите хора казват: „Не ви трябва вяра". Вярата е един принцип необходим за човешкият интелект, тя трябва да бъде подкрепа в света и с нея младежта ще победи всички мъчнотии и препятствия, които ще срещне във физическия, умствения и духовния живот".

По-късно разучавахме много от беседите, където Учителят беше говорил за Вярата, Надеждата и Любовта и тогава разбрах, че случайни неща в природата на човека няма и че всичко е закономерно.

Ето един пример. Един брат пчелар от провинцията отива при Учителя и му се оплаква, че кошерите не му давали мед. А да си пчелар, туй е голямо изкуство - не е лесна работа. Трябва непрекъснати грижи за тях. Обикновено те се шегуваха за пчелите „Това са овци, които пасат без овчар на Божиите пасища". Не се плаща нито за овчар, нито за пасищата, нито за овцете - нали хвърчат пчелите от цвят на цвят без някой да ги кара, напълно свободно. Тогава кому ще плащаш за овчарлък и за изядената паша.

Учителят го изслушал и попитал: „Братът колко кошера има?" „Ами имам около 100 кошера". „Не са ти малко. Ако искаш да ти пълнят питите с мед ще оставиш и ще нарочиш 10 кошера да работят за Господа". Братът пчелар отишъл у дома, огледал кошерите, посочил ги с ръка и с пръст и ги •нарочил, че тези 10 кошера ще работят за Господа. Тази година пчелите наб-оали много, ама много мед, едвам успял да го прибере. Дори купил празни тенекии допълнително и всичко напълнил. Есента започнал да ги продава, но преди това отделил меда от наречените 10 кошера за Господа в 10 пълни -енекии. Постепенно при него идвали селяни и граждани и изкупили меда понеже на пазара тази година е имало много малко захар, била слаба реколтата от захарно цвекло и тръстика, от които са правели захарта. Продал всички -енекии и останали 10-те. Като ги гледал така дожаляло му, досвидяло му за тях. Умувал, умувал па си рекъл: „Господ не яде мед". И понеже Господ не яде мед взел, че продал и тези 10 тенекии с мед. Напълнил си кесията си пари.

Есента пчелите презимували, били затворени кошерите както винаги се прави да презимуват и да не измръзнат. Обаче през пролетта отишъл на пчелина и какво да види - всички пчели от 100-те кошера измрели до един. Не останал нито един кошер и нито една пчела. Стоял като попарен и пребит. Отишъл при Учителя да провери каква е тази работа и защо кошерите са измрели. С плач проговаря: „Учителю, кошерите измряха". „Ами онези, които работеха за Бога и те ли измряха?" „И те измряха, Учителю". „Ами какво направи с меда?" „Продадох го като си казах, че Господ не яде мед." Учителят го запитал: „Ти се как мислиш вече, Господ яде ли мед?" Пчеларят мълчи, навел глава засрамено и леко, леко се отдалечил от Учителя. На следващият ден Учителят ни разказа този случай и спомена, че той се подчинява на закона на десятъка за Бога. А този закон е закон за окултният ученик и за него неведнъж сме говорили.

Но имах и други неразрешени въпроси. Ами защо учените не вярват в Бога, не вярват в учението, но вярват в разни ясновидци, врачувания и не знам какви си още неща. В Бога не вярват, но в такива неща вярват.

По това време на Изгрева всички без изключение се опитваха да врачуват, да гледат на кафе, да предсказват и смятаха, че това е в реда на нещата. Дали това бяха суеверия или не знам, но Учителят по този въпрос не веднъж е говорил. Казвал е: „Има даже учени хора в Българи и другаде, които в Бога не вярват, но в магия вярват, във врачувания и в кафе вярват. Аз наричам това развращение на човешките чувства". При мен дълги години приех една приятелка на име Надка, която беше добра ясновидка и гледаше на кафе. Що народ идваше у дома, но тя беше много точна, изненадваше всички и учудваше всички със своето пророчество. Аз се движех тогава с нея в онези години на големи изпитания през 1957-1958 г., когато Борис Николов беше задържан в затвора заради неразбориите на Изгрева. Тогава тя ми беше добра помощница. Ние тогава изчаквахме събитията, търсехме помощ да чуем какво ще се каже от Невидимият свят по нашите проблеми, но се оказа, че те само ни подкрепяха, но нещо строго определено не бе казано. Трябваше да се изминат годините и да изтекат онези събития, които трябваше да преминат. Ето така се сбъдна и едно изказване на"Учителя по отношението на това, че човек ако има Божията любов в себе си ще знае какво е написано там, през където трябва да мине човек с вяра и с усърдие, че трябва да пренесе своят кръст на страданието. Така имахме възможността да се сблъскаме с вярата като принцип, от която се ползваха и неуките и учените.

Аз съм при Учителя на разговор. „Всеки човек с когото се запознаеш

той има желание да те приравни кьм своят уровен.

Отвън няма да се показваш за верующа, но вътре дълбоко ще вярваш. Нали искаш да бъдеш независима, как така се оставяш да бъдеш зависима от една мисъл? Материалната близост не е близост. Сега трябват такива човеци, които не се съблазняват, нито се заблуждават от външната привид-ност на нещата. Докато човек не почне да мисли и разсъждава, той е нещастен, почне ли да мисли и разсъждава става щастлив и невъзможните по-рано неща в живота почват да стават възможни. Ако всякога Учителят би решавал задачите на ученика последният никога не би се научил да смята. Цял свят около нас е все задачи, които Господ е предоставил на нас да решим.

В каквото положение и да се намираме трябва да имаме за идеал Господа - Бога. В този свят ще срещнеш много горчиви работи."


, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ