При нашите общи екскурзии до планината Витоша изникваха много интересни случаи. Те не бяха обикновени случки за тези, които трябваше да ги изнесат и които бяха главните действащи лица. Това беше един такъв водовъртеж от вихри на раздвижена развръзка между събития и хора. Тук всичко беше в движение, в движение бяхме всички, движехме се по колона към
До извора след оздравяването. Рила, август, 1936 г. Мария (с такето) до Учителя, до нея но първия ред Николина Балтова, над нея с бялата шапка Стоянка Илиева, до ноя Боян Боев.
Над Мария - Наталия Чакова.
планината, а условията предразполагаха за нови събития, които се развиваха вътре в нас и около нас. Някои от нас в бързината тръгваше леко облечен или пък не се сетил, или пък забравил, че трябва да се облече хубаво и не си взел горни дрехи срещу вятъра, дъжда и снега.
Колоната се изкачва нагоре, а времето се промени изведнъж, заваля дъжд, задуха вятър, студено е и всички повече или по-малко зъзнем, въпреки че горе ни чакаше разпален огън и топъл чай. А тогава ние бяхме бедни, нямахме тези екипи спортни, които имате сега. Ние излизахме със старите си и скъсани, но закърпени дрехи, за да не ни се развалят новите в планината. Но Учителят винаги беше добре облечен, около него имаше хора, които се грижеха да се вземат някои неща, които са необходими за него по пътя, или горе на Бивака. Та тогава не всички имахме дрехи и екип за планината. Кой каквото имаше него обличаше. Учителят бе въвел правилото всеки да си носи резервна риза за преобличане и не ни позволяваше да седим на студената земя с запотени гърбове и потни ризи. Всеки от нас отиваше в страни в храстите и се преобличаше, надяваше суха риза, а изпотената я поставяше на слънцето да се изсуши. След това пиехме топли чайове. Това ни предпазваше от простуди и заболяване. Това е една от причините, че през цялата Школа нямаше такъв случай, че да сме били на екскурзия с Учителя на планината и след това някой да се е простудил и разболял. Такива случаи нямаше. Освен това имахме и охраната от Учителя и обстановката, която се създаваше от неговото присъствие. Създаваше се атмосфера и аура от такива духовни вибрации, че бяхме всички в едно приповдигнато психическо състояние, което може да се оприличи, че бяхме в една друга по-висока окта-ва на нашето вътрешно, духовно възприятие на неща и събития.
И така времето се промени, застудя, заваля дъжд и започна да прехвърча суграшица. Онези, които имаха повече дрехи трябваше да отделят за онези, по-леко облечените. Това бе една грижа за ближния. Това бе една естествена проява на обич и грижа към нуждаещите се. Тогава някой казваха: „Учителят знае всичко, той знае от какво имаме нужда и не трябва да се безпокоим". Това мнение се ширеше много между нашите среди. Това беше едно неправилно разбиране. По този повод Учителят веднъж каза следното: „Господ знае от какво има човек нужда, но той трябва да си поиска от Бога и Бог ще му даде това, което си е поискал". Това бе един закон, който тогава не познавахме, но след това се заредиха различни случки и опитности на приятелите с Учителя, в които се изразяваше следният закон: ученикът трябва да поиска от Учителя и тогава Учителят ще се отзове. Обратното е насилие върху ученика и да му се даде нещо, което той не иска. Имаше и други разбирания, според които се смяташе, че Учителят е длъжен да бди на тях, така от самосебе си. А то не бе така. Някой път когато трябваше да отидем някъде ние отивахме, искахме разрешение от него, защото знаехме, че окото на Учителя ще бди над нас. Особено това важеше за онези опити, които правехме с нощното изкачване поединично до Черни връх. Същото се случваше, когато отидем в провинцията, ще се обадим на Учителя, което означава едно отношение на ученик към Учител. Свършиш си някаква работа, пристигнеш в София и след това отиваш и разправяш на Учителя какво си направил. Това е също едно внимание на ученика към Учителя, а като проследи той действията ще те коригира където трябва от негова гледна точка. Защото всяко действие в живота на ученика е един урок малък или голям, който той учи. Учителят трябва да провери знанията на ученика, тъй като в обикновените училища учителите изпитват учениците си и им поставят бележки за наученият урок.
Аз лично си бях изработила такъв метод и винаги питах Учителя, той ме напътстваше, после тръгвах да разрешавам задачата си и след това му докладвах независимо дали бях успяла или се бях провалила. Тогава чувах неговото мнение и започвах отначало докато не сполуча. Ето това беше метода за обучение на ученика от Учителя. А той имаше едно изискване - всичко да върви по пътя на доброволността и свободата.
И ето накрая стигнахме до същата екскурзия и за този случай, който изникна изведнъж изневиделица само за един миг. На тази екскурзия сте-нографката Савка Керемидчиева беше леко облечена и студеното време и дъжда я завари горе направо гола за планината. Беше само по една рокля и една жилетка. Тя се бе свила, зъзнеше и трепереше встрани от общата група. Беше я срам да се яви пред всички така, за да я видят, че е почти гола, а това означаваше немарливост към себе си и груба грешка в случая. Това тя знаеше и затова стоеше настрана, беше й неудобно и бе приела да мръзне, обаче да не се покаже пред другите, че е направила погрешка. Как се случи така, че Борис Николов я зърна, стана, приближи се до нея и я наметна със собствената си пелерина, а тя бе голяма, тя беше направена, изтъкана от чиста вълна и бе дебела един пръст и половина. Борис я зави като пашкул. Тя седи под пелерината, увита е, дъждът не я брули, вятърът не я отнася, а Борис стои под дъжда, а аз гледам, гледам и нещо като ураган мина през мене и ме проряза. Ядосах се. Аз се чудя как да се справя със себе си и със състоянието си. Та аз и Борис живеехме заедно под един покрив и бяхме приятели и тези пелерини заедно ги шихме само за такива случаи. А със Савка бяхме на нож и понякога се спречквахме, ставахме врагове, а това бяха състояния, за които вече говоря много пъти. А сега Борис, моят Борис си свали пелерината и я покри с нея. Всички гледат нея, гледат дъжда как вали над Борис и поглеждат и се вторачват към мен. А аз съмс пелерина. Аз мълча и цялата трепереща стоя и усещам в мене нещо странно - ревност, завист, обида и какво ли не още. Имах усещането, че Савка обсебва пелерината на Борис и след това с пелерината ще отиде и Борис при нея. Усетих се ограбена. Тогава Учителят се намеси, погледна ме, усмихна се и леко се наведе към мен: „Виждаш ли една хубава обхода?" Аз кимнах с глава, че съм видяла. Въпросът бе уреден и бе приключен за Учителя, а питате ли мен, колко време бе необходимо, за да трансформирам тия състояния в себе си под пелерината. Много ми беше трудно и много време ми отне. Но за сметка на това бях на топло под моята пелерина. Запомних много добре думата „обхода". След като се трансформирах състоянието си аз развързах раницата си, взех една суха риза и пуловер, пристъпих към Борис, разтворих пелерината и му казах: „Свали си мокрите дрехи, облечи си ризата и пуловера, защото ще изстинеш". Той се преоблече под моята пелерина. След това остана под нея. А нашите пелерини тогава ги правехме дълги до земята и много, много широки, за да могат при случай в тях да се вместят двама човека и включително под тях на гърба ни да бъдат и пълните ни раници. Имахме специални кройки за тях. Дъждът продължаваше и вятърът духаше. Учителят ме погледна, а Борис се беше свил на топло под пелерината и само главата му стърчеше навън. Беше го срам да се вмъкне вътре целият. Учителят се обърна към другите: „Ето ви още един пример за една хубава обхода". И оттогава тази дума „обхода" винаги я свързвам с този случай. Дотогава тази дума беше мъртва за мен, а сега е жива, защото чрез нея ми се даде един урок чрез Учителя.
На следващият ден съм при Учителя.
„Когато Бог се проявява всички същества са щастливи, а когато човек
се проявява то половината са щастливи, а половината са нещастни.
Бог предупреждава по три начина: с дума, с поглед и с мълчание. Когато мълчи, Той се крие зад перде и ти си мислиш, че никой те не вижда какво правиш. Но направиш едно престъпление, никого не виждаш, а си мислиш, че некой те е видял и те е страх. Нещо ти казва, че не си направил добре. Те го наричат съвест. Това е Бог. Някой убие другиго, пак същият глас отвътре не му дава мира. Те са силни, морални терзания, до които човек може да дойде.
Щом обичаш някого той трябва да бъде свободен. Някой рече: „Много те обичам". Ама кога? Качил се на гърба ми и аз го нося. Като го сваля, казва ми: „Не те обичам вече". Този, когото нося не може да каже „Обичам те", той може да каже: „Ти сега ме носиш, но аз като порасна и почна да ходя ще гледам да ти се отплатя със същото". А сега каже: „Много те обичам". То не е идеална любов. Аз ти работя - плащаш ми. Аз по не обичам земята, на която съм стъпил. Аз обичам звездите, които са далеч, тъй като ги погледна радвам им се. Когато се дръпна далеч от земята да не й тежа, тогава ще се радвам. Сега някого, когото нося, рече: „Обичам те". То е по-хубаво отколкото да ме мрази. А да ме мрази е по-хубаво отколкото да е индеферентен. А да бъде равнодушен е по-хубаво отколкото да ме забрави. А има и по-лошо от забравянето. Когато човек забрави то все остава между нещата в съзнанието си гъбичката, с която е изтрил и като я види някой път, спомни си какво е изтрил и понякога вземе, че го начертае отново. Така и Господ прати някоя душа да се преражда. Той я е забравил, но един ден като види гъбичката, спомни си за душата и вземе, че отбележи няколко точки. Щом отбележи, прати душата на земята и тя има условия отново да се развива.
Любовта остава всякого свободен. Ако някой е обещал нещо, тя не му казва: „Ти обеща". Тя го оставя каквото иска, но законите го преследват. Има същества, които съблюдават изпълнението на законите. Когато двама души си дават документ, за да си вярват по законите е в реда на нещата, но по отношение на любовта е светотатство.
Някой като ме гледат мислят, че аз разсъждавам като тях, но аз мисля другояче. Понякога големият недостатък е станал от някой малък. Тогава ще намериш този малкият, недостатък, ще го поправиш и така няма да се стигне до големият. Защо? Защото материалните работи развращават. Хората не могат да разберат този закон, затова хората страдат, защото основа нямат. И ако си туреха основа, глава нямаше да ги боли. Ти ако живееш порочен живот, то ти си роб на порока. Затова в света господар на всички същества е Бог. Хората и човек някой път си прояви и изхарчи малкия кредит, а някои си позволяват повече и изхарчат повече отколкото Господ им дал и после трябва да плащат. С какво ще плащат? Със страдание. Затова, законът е верен, че материалните работи развращават, а духовните неща повдигат човека".
