Дойде време и се преместих окончателно на Изгрева и се отделих от родителите си, след като доброволно се отказах и лиших от тяхната издръжка и помощ аз трябваше сама да се грижа за прехраната си. А това не беше лесно за една млада жена. Какво можех да работя тогава? Или да стана учителка и да отивам да преподавам със завършеното си гимназиално образование на учениците от някое основно училище, но пък с това щях да се отделя от Изгрева, което не желаех. Другата възможност бе да стана учителка в София, но аз не можах да завърша факултета по философия и педагогика, беше ми останала още една година, но се случиха някои неща, които ще обясня по-късно и се отказах, а за сметка на това се прехвърлих в музикалната консерватория, в отдела по пиано, която я завърших. Сега разбирам, че тогава бях направила грешка, оставаше ми една година и ако бях завършила факултета можех да си намеря работа и в София. Малцина бяха тогава онези, които бяха завършили гимназия, а за висше образование се броеха на пръсти и то особено жените. Тогава младите жени чакаха да се омъжат, те се занимаваха с домакинство, готвеха се да станат добри партии за женитба и след време да имат умения да въртят къщата и да отглеждат деца. Мъжете работеха и тяхната заплата стигаше да се издържа едно семейство. Накрая остана последната възможност да стана учителка по музика и да преподавам уроци по пиано. Препоръчаха ме като интелигентна госпожица за учителка по пиано на едно богато семейство на дъщерите им. Но откъде научиха, как научиха, кой им каза, не можах да разбера, но след два урока те ме извикаха най-официално и ме попитаха вярно ли е това, което се говори, че аз съм дъновистка. Казах им, че съм последователка на това Учение. Те станаха, отвориха ми вратата и ме изгониха най-демостративно, без да ми платят за уроците, които бях преподавала. Вървя навън и си мисля „Досега ме гонеха от дома родителите ми, ето дойде време да ме гонят и отвън. Значи освен вътрешния фронт се отвори и онзи външният, другият фронт срещу мене". Но бях непоколебима в Учителя и във вярата в Бога. Отивам при Учителя и му се оплаквам: „Отказаха ми уроците по пиано". А аз чаках да взема пари от тези уроци, за да си върна заемите, защото всички на Изгрева по тези години бяхме тантел-марка, едвам свързвахме двата края. Учителят ме изгледа, после погледна някъде високо над мен и строго каза: „И ний ще се откажем от тях". Минаха години, много години и след това дойде 9-ти септември 1944 година и с тази дата дойде новата комунистическа власт и като една от първите й стъпки бе да отнеме богатствата от богатите и национализира всички банки и цялото й богатство. Следващата мярка бе да им се отнемат големите къщи, многото апартаменти, а много богаташи бяха изгонени от София и мнозина бяха интернирани. Веднъж аз излизам и слизам в града и случайно минавам покрай същата богата къща, откъдето бяха ме изгонили. Оглеждам я и виждам, че е запечатана с печати, приближавам се и се чудя. Излиза един от съседите и казва: „Какво гледаш и се чудиш - изгониха ги, интернираха ги, къщата я запечатиха, взеха им всичко и само с ръчен багаж заминаха. Какви ли грехове ли са направили, та това ги сполетя?" Аз изтръпнах от тези думи на този загрижен съсед. Тръгнах си и го оставих да говори, а в ушите ми зазвучаха думите на Учителя казани преди десетилетия: „И ний ще се откажем от тях". Учителят се беше отказал от тази епоха много-много отдавна, но времето за Школата определено предварително от Учителя на 22 години трябваше да изтече. Дойде и това време, то изтече, Учителят си замина и завъртя се онзи кръг от живота за съдбата Господня и за съдбините на света. Всичко си отиде на мястото си, а живота продължаваше. Останаха само думите му като един завет казани веднъж пред мен: „Досега Злото все е побеждавало, този път Ний ще победим,"
