Учителят реши да отвори Школата на Бялото Братство. Да се уточним: Учителят реши да отвори Школата на Бялото Братство, както на земята, но и за пръв път в Духовния свят и във Вселената. Тази школа за пръв път се отваряше. И представете си тя се отваря не къде да е, а точно там където трябваше да бъде. Там където бе дошъл Учителят в плът и кръв, там където Божественият Дух бе се вселил и въплътил в Учителят. А знаете ли коя бе тази страна? Тази страна бе Обетованата земя и тя се наричаше България. Да, България е свещената земя. Земята, където Бог съизволи да слезне и да ходи по нея в плът и кръв. Та пазете тази земя, пазете стъпките на Учителя, пазете Словото Му.
И да не мислите, че всичко тръгна по мед и масло, в ред и порядък. Напротив Учителят имаше противодействия от всички страни - от държавата, от офицерството, от духовенството, от неразумните българи и от непослуша-нието на учениците си. Ама най-вече беше от непослушанието на учениците, защото те бяха до него и те бяха непосредствените спътници на Учителя. Беше открита Школата, надойдоха изпратените за това ученици от Невидимия свят, насъбраха се и любопитни граждани, че и противниците надойдоха - всички искаха да слушат едни от любознателност, други от нужда, трети с някаква цел да уловят Учителят в нещо непорядъчно, в някакво непо-ходящо изказване за времето си и да го поместят във вестниците срещу него. Сега като чета беседите от онова време виждам, че отговорите на Учителя не само, че са актуални сега, но те са вечни истини. Истината вчера, днес и утре е една и съща и вездесъща.
Надойдоха слушателите - ние бяхме слушатели, а не ученици. Ученик е онзи, който учи и изпълнява волята на Учителя, а ние бяхме слушатели тогава. А какви сме сега? Може и сега след 50-60 години да сме отново слушатели, но все пак сме запомнили нещо, научили сме нещо, имаме някакви опитности, а това е едно вътрешно знание, което не е малко поне за нас. Ето сега ме запитвате къде бяха първите сбирки на Учителя. Аз просто се учудвам как така стана, че навремето възрастните приятели, които ние заварихме като младежи, това нещо не го записаха и не го документираха. Те живееха в един свят на опиянението от аурата и присъствието на Учителя. Аз се учудвам как така се случи, че ние, които бяхме млади тогава също не го записвахме и не си държахме дневници. Дали смятахме, че това не е важно, а важното бе изявата на Учителя и неговото Слово. Добре че се намериха хора, които стояха и стенографираха и това всичко се напечати. Тези хора -стенографите, изпълниха една голяма работа и в това отношение постъпиха като ученици - изпълниха Волята на Бога да се запише Словото на Учителя, Словото на Духът Божий. За всеки ученик е строго определено каква работа има да свърши в своят живот. Та дойде време да се чудим, да си припомняме, да уточняваме сега след толкова години. Ето сега уточнявам този въпрос за първите сбирки и салони с моят спътник Борис Николов. Мога да направя и грешка, тя може да се провери и уточни впоследствие, но има неща, които се помнят и те ще бъдат споменати и казани от мен.
През 1921 година Учителят държеше беседите си на салона на ул. „Раковски" и ъгъла „Граф Игнатиев". Този салон се взимаше под наем, плащаше се такса. По-късно се оказа неподходящ за нас и Учителят се премести на друго място. А защо ли? Защото тук стана един голям конфликт. Тук стана едно сражение между двете ложи и Учителят преустанови беседите си тук. На този въпрос ще се спра по-късно.
През 1922-1923 г. на ул. „Цар Шишман" в салона на сестра Маркова се четяха лекциите на Младежкият Окултен клас. Сестра Маркова беше белгийка, беше женена за българин, който беше пияница, беше я напуснал, а тя като чужденка говорейки матерния си език предаваше уроци по френски език. Тя беше доста способна като преподавател. Представете си всички нейни ученици, посещаващи нейните курсове и завършвайки ги проговаряха на френски език. А това не беше малко. Имаше и други учители по френски език, но само учениците на Маркова проговарваха и можеха да говорят. Онези от нас, които посещаваха нейните курсове и учеха при нея полека-по-лека заговориха на френски и си служеха свободно - някои напреднаха много и станаха преводачи и преподаватели впоследствие. Тук също в този салон се получиха спънки - станаха недоразумения и стана тясно за нас. Учителят бе принуден да напусне този салон. От 1923-1924 година ние се преместихме в салона на „Турн ферайн", където се четяха лекциите на младежкият окултен клас, на Общият Окултен клас и неделните беседи. Това беше един спортен салон на някаква немска спортна организация. Трябваше предварително да се преместват разните спортни съоръжения. Тук беседите на Учителя бяха вечерно време - от 18 до 19 часа, всички след работно време идваха, слушаха и след това се разотиваха. Но за нас младите бе много неудобно, бяхме млади момичета, девойки, жени и да се връщаш по тъмно бе неуместно, неудачно и свързано с много неудобства, дори със скандали с родителите ни и семействата си. Изобщо затруднения и препятствия от всички страни.
Аз тогава работех като пианистка в едно кино. Тогава беше още време на нямото кино, онези филми, които сега ги гледате като киноархивни и можете да се усмихнете леко подигравателно или пренебрежително към тях. Но тогава това бе нещо ново, това бе едно необикновено развлечение за хората. Но трябваше да се озвучават немите филми и във всеки салон имаше пиано, а до него стол и пианист, който свиреше съобразно сюжета на филма съответни избрани за това мелодии. И кината тогава работеха по вечерно време. Аз също работех по това време и не можех да посещавам Школата и се намерих във вътрешно противоречие със себе си. Това ме затрудни много. Или трябваше да свиря и да си изкарвам някой лев за прехраната, или трябваше да напусна и да посещавам само беседите на Учителя.
Отивам при него и споделям тревогата си, че работя по онова време, когато другите слушат неговите беседи. Попитах го защо не се премести беседата и да бъде рано сутрин преди работа, а да се преустанови вечерната беседа. Обясних му всичко, което преминаваше през главата ми и че се страхуваме да се връщаме у дома късно. Той ме погледна, втренчено ме огледа и каза: „Хубаво". Така аз станах причината да се прехвърлят школните лекции сутрин. Учителят ги направи от 5 часа сутринта и те продължаваха до 6 часа и след това всички си отиваха на работа доволни и предоволни от това разрешение.
По онова време когато беседите бяха вечерно време в този немски салон приятелите бяха свикнали да ядат черна ряпа и прас лук. Първо се нах-ранваха у дома и тогава идваха на беседа. Целият салон миришеше на черна ряпа и прас лук. А ние младежите бяхме по-модерни и не искахме да ядеме, за да не миришеме, но като влизахме там едва издържахме на тази невероятна миризма в салона. Ние протестирахме, но един възрастен брат носеше ряпа и стрък от прас, беше го нарязал на дребни парчета и за да не ни мирише ние трябваше да вкусим от него и по този начин се приобщавахме към другите. Така целият салон миришеше на прас лук, на черна ряпа, че дори и на чесън. Как ни издържаше Учителят не знам. Но това беше след войната, страната беше разорена и бедна, всички бяха бедни и така с такава храна хората преживяваха. Младите хора нямаше къде да работят. Младите девойки също. Единствено можеше да станеш слуга някъде или слугиня в някой богаташки дом. Тогава един възрастен приятел, за да омекоти и да промени неприятната миризма дойде веднъж и в една кана носеше вода, намокряше с носната си кърпа и пръскаше встрани, След това се разнеше миризмата на розова вода, а тогава се наричаше гюл вода. Но двете миризми се смесваха и положението бе още по-трагично. Какво се случи не зная, но и немците негодуваха, че ние сме им вмирисвали салона, по-късно започнаха спорове и трудно ни отстъпваха салона. И така накрая ние го напуснахме.
Отивам при Учителя и го запитвам: „Как можахте да изтърпите всичко това". Отговори ми: „Търпението подразбира да оставиш свободен да се проявява този, който действува разумно, а от този, който постъпва глупаво да се пазим. Можеш да бъдеш с него близък само ако действуваш по закона на Любовта, той тогава ще те слуша.
Щом констатираш една погрешка трябва да си наложиш наказание и да го изпълниш. Наказанието се състои в изправяне на погрешката. Ти ще си поправиш грешката и няма да гледаш другите, че не правели това." Аз го запитах: „Не могат ли да се променят външните условия и да се намери по-добър салон?" Отговори ми: „Как ще гледате на външните ми промени? Когато съм намръщен небето е облачно, значи има нужда от дъжд. Като превали дъжда небето ще се изясни. Когато съм весел, значи има нужда от слънце. Така ще гледате на нещата. Промените идват, за да спомогнат на растението у човека.
Когато дойде нещо ще си запалиш свеща, а ако нямаш свещ ще седнеш на едно място и няма да се мърдаш, защото ако мръднеш може да паднеш в някоя дупка. Затова ще чакаш. Там ще седнеш и ще чакаш докато премине нощта. Това значи да се учиш на търпение. Затова разсъждавай върху онези промени, които са били причина различните философи да си сформират убежденията. Затова е необходимо да имаш часове на размишление и съзерцание през деня.
Човек трябва да схване животът като нещо вътрешно, а външните форми са само проявление."
От 1924 година се преместихме на улица „Оборище" в сграда, която бе направена от Братството в двора на Иван Радославов. Но и този салон изчезна, стопи се по невидимите пътища. Продадоха го предприемачите, които изиграха братята заради тяхното невежество и непослушание.
При тези първи салони се нареждахме като шпалир, Учителят минаваше покрай нас, кимваше с поглед и всички се радвахме, бяхме щастливи. Това беше времето на едно на големите изявления на Духа, когато голямото благословение се изливаше върху нас. Тогава изживяхме необикновени състояния, защото по това време Духът се изявяваше и ние не бяхме само слушатели, но ние се хранехме от Словото на Учителя.
