Когато бях частна ученичка и ходех два пъти в седмицата при Учителя то родителите ми приеха това между другото. Майка ми бе светска жена, поддържаше връзки в обществото, което се беше образувало от висши чиновници, служители, офицерство, където се опитваха да имитират и подражават висшето общество на запад. Това българско подражание имаше и хубавите си страни, че европейската култура, главно чрез -музиката, поезията и добрите обноски навлизаше у нас, а имаше и лошите страни, че се внасяше всичко у нас направо и понякога то изглеждаше смешно. Българинът израснал на село, дошъл в града веднага се обличаше с градски дрехи, т.е. по западна мода и научаваше по някоя и друга фраза и беше много изненадващо да се гледа такъв човек - облечен по западна мода и опитващ се да говори с купешки думи, т.е. с чужди думи, които той не разбираше. А да се слуша и гледа това бе повече от тъжно и смешно. Баща ми тогава бе учител по литература в една от софийските гимназии и заплатата му позволяваше да поддържа многолюдното си семейство, да ни изучи и да ни образова и възпита, за да можем да се движим в едно такова образовано общество. А в него лесно не се влизаше. Беше необходимо години наред добро държание, добри обноски и да имаш средства и условия да посрещаш и изпращаш гости. А това струваше пари и да се поддържа всичко това бе необходимо изключително старание от домакинята.
Майка ми беше динамичен човек, много властна и искаше единствената й дъщеря да бъде обучена и въведена в това общество. Аз бях много добра пианистка, това радваше майка ми, защото в обществото, в което тя се движеше като първо условие се явяваше, че някой трябва да свири на тези частни приеми. А главен и официален инструмент бе пианото. Трябваше да бъда добре облечена, да зная някой език, особено френски, за да мога да се движа в тази среда. По-късно когато влезах в университета това ласкаеше родителите ми, а особено след като записах Музикалната академия разбирах, че вече трябва да бъда изучена и готова музикантка за Школата на Учителя. Аз преминавах през етапа на частната ученичка и трябваше да бъда образована и добра музикантка. Трябваше да ходя и на беседи и понякога не ми достигаше времето, за да отида на Изгрева. Тогава гората на новопостроеният парк се оформяше и за нас младите момичета беше повече от смелост да преминаваме през него, за да отидеме на Изгрева. Така постепенно се отдалечавах от семейството си и майка ми възприе това като истинска катастрофа и го възприе като мое падение. Ужас обзе всички домашни и те решиха да ме изпъдят от всички.
Отидох при познати на семейството ни, обясних им, че са ме изпъдили и исках временен подслон. Но и те не ме искаха, за да не си развалят отношенията с моите родители. Тогава отидох при Учителя и му разказах подробно и обясних всичко. Пита ме: „Е, какво мислиш да правиш?" Отговорих му: „Ще излезна в 21 часа вечерта и ще отида в една градска градина, ще седна на една пейка и каквото Бог даде". Учителят ме изпрати, но нищо не ми каза повече. Аз се запътих при други наши познати, на семейството ни, какво ли ни минаваше през главата ми,но не исках да отстъпя от Учителя и от Школата му. Бях решила да отида наистина в Градската градина и да седна на пейката и да чакам каквото трябва да стане, да стане. А това е все едно да се хвърли жив човек под влака. Да замръкне жена в градинката на пейката означаваше падение човешко и падение скверно. Отидох при тези познати, те ме приеха, сложиха ми да пия чай. Точно в 21 часа, в който казах на Учителя, че ще отида в Градската градина и ще седна на онази пейка на падението и на отчаянието, точно в този час и минута телефонът иззвъня, позвъни се и баща ми и майка ми се обадиха по телефона и ми казаха да се връщам у дома. Те ме бяха търсили по телефона в своите близки познати. Аз се завърнах, но не казах нито дума. Аз не се завърнах като загубена овца избягала от стадото и се върнала отново, за да не попадне в зъбите на някой вълк. Не, аз вече бях решила и бях предала съдбата си в ръцете на Бога в лицето на Учителя и знаех, че той по своите неведоми пътища и чрез своето познание, което имаше и чрез своята власт, която той прилагаше можеше да промени решението на родителите ми, за да ме вземат обратно. Това и стана. Това беше моя победа. Това бе победа на Учителя, това бе спасение на една душа от едно бъдещо отклонение и спасяване на един дом от разруха и разрушение.
На следващия ден отидох да благодаря на Учителя, той ми каза: „Ти си свързана с духове близки на вашето семейство. Те като виждат, че си малко по-забогатяла уловили са те тебе и постоянно ти внушават разни мисли. Дойдат и искат от тебе казват ти, че си длъжна да им помогнеш. Като дойдат ти ги питаш „Колко искате?", те отговарят „две хиляди лева", а ти им казваш „на ти две хиляди лева". Идват други ти и тех питаш „Ти колко искаш?", „три хиляди лева". Отговаряш им „На ти и на тебе три хиляди лева". Така като си богата те идват при тебе и чрез тебе разбогатяват, но накрая те оберат и ти осиромашееш. Като си бедна те дойдат и ти казват „Що си тръгнала по този път, не виждаш ли каква си? От тебе нищо няма да излезе. Само си губиш напразно времето". Това са техни състояния, но като забогатееш те ти казват „Що не използваш времето си? Иди, яж, пий, повесели се". Черните точки, които виж,оаш в съзнанието си, то това са проекции на техните мисли." „Учителю, аз си правя извадки от лекциите и като видя зор аз почвам да ги чета и получавам облекчение". „Хубаво правиш, много хубаво правиш". „Учителю, някой път като си легна чувствувам, че те са ме нападнали. Тогава трябва дълго време да се моля докато се махнат и аз се успокоя, че да заспя". Учителят ме погледна усмихнато: „Добре правиш". „Да ви прочета ли някои от мислите, които съм извадила от беседите?" „Може, прочети ми". Аз прочитах, Учителят слушаше с притворени очи. След това той ме изпрати с усмивка. Аз си тръгнах към дома. Там някъде в края на съзнанието ми бе останала като черна точка фигурата на онази пейка, която трябваше да бъде пейка на падението и на отчаянието.
