(Документален магнетофонен запис на Жечо Панайотов. Същият отговаря на собственоръчно написаните от него спомени за периода 1957-1962 г. от стр. 9-11)
„Така минаха първият и вторият месец от тия преживявания. Един вид, привикнах. Но нали трябваше да се тури край на тия разпити? Безсмислени бяха по-нататък. Чувствах се, като че ли бях похлупен под някакъв стъклен капак, на който бе надписано - „Престъпник"! Беше забележително моето състояние на невинен човек, на такъв, с чиста съвест! Кажат ли в 10 часа вечерта „лягай", аз се намятах с моето зимно палто, лягах на сламеника и като метна отгоре едно от одеалата (те бяха с относителна чистота (!), заспивах много бързо. Чувствах се уморен, а нищо не тежеше на съвестта ми, както казах. Не се окайвах за този нещастен живот. Умен е затворникът, който не се безпокои за съдбата си. Към края на втория месец, надвечер вратата на килията се отвори, извикаха ме по име и в килията влезе някакъв официален човек. Едва познах в него прокурора Руменов. Той огледа обстановката, запита ме някои обикновени неща - „Какво правиш?" Отговорих му и аз с две думи - „Очаквам съдбата си!" Повече нищо. Нито пък аз се досетих да поискам нещо.
Продължавах да живея с оня арестант, когото заварих в началото. От време на време и неговият следовател го повикваше, но често се връщаше ядосан, че следствието му не се приключва. Когато аз се връщах от разпит, той някак повече се интересуваше за хода на моята работа. Опитваше се да прави сметка на отчитанията, които съм правил и един вид ,искаше да ме изплаши, че съм много виновен. Изкара, че трябваше да отчитам едва ли не десет милиона лева!!! Минаха още 10-15 дена. При едно мое връщане от следователя, моят съквартирант ми казва: „Наближава на мен да ми приключат следствието и ще ме пуснат навън. В такъв случай аз мога да ти помогна. Но трябва все пак да се установи, че от тия пари, които са минали през тебе, имаш запазени от тях. Трябва твоите домашни да ги заровят някъде в двора ви. Ще кажеш на следователя някаква сума, само да има за какво да те обвинява. Но ще трябва да напишеш една бележка до жена си, аз ще я занеса и ще помогна да направим заравянето!" Аз му направих множество възражения - едно, че нямам такива пари, па и да имам, направи се обмяна на банкнотите, следователно, няма логика да пазя такива обезценени пари. Освен това, ня-мам нито парче хартия, нито молив, с който да се напише бележка. Па нямам и никакъв познат касиер, който да даде такива пари, за да се направи предложеният от него опит. Действително, умуванията му бяха все така неприложими.
При едно мое завръщане от следователя, този приятел пак предложи да се напише бележка. Тогава ми дойде на ум, че при разпита последния път дойде при масата ми следователят и почна да остри молива си. Като че моливът му пак се счупи и от него падна в пепелника малко парче графит. Като го гледам, казвам си - ето, да го взема това графитче, добре, но не посмях, щеше да ме види следователят. Казах това на колегата, а той се ядоса, че не съм го взел. След ден - два пак съм при следователя. Последва пак някакво преговаряне на разпита и ето че пак се счупи моливът на следователя; той идва и го остри над масата върху пепелника - пак гледам - счупено графитче молив. Като се обърна следователят, осмелих се този път и го взех. Ето вече този път занесох „трофей" на майстора. Хайде сега да пишем, понеже тия дни ще го пускат да си ходи. Извади отнякъде измачкано листче хартия, но мъчно се пише така. Макар че съзнавах безсмислието на такава бележка, пак надраскахме нещо в споменатия смисъл и той заши листчето на десния ръкав на палтото.
В тия нагласени действия трябваше да открия, че при мен се намира опитен човек на следствието, че той при всяко повикване е давал доклад и началството му е давало ход на следващите въпроси към мен. На два пъти ми се дава възможност да имам молив, пишат се небивалици и то неясно, нечетливо. Бързането на колегата е във връзка с обещанието вече да го освободят от тази задача, тъй като не е лесно за него 40-50 дена да живее в строг арест! А за моето подвеждане, това се допусна от моя "ръководител", защото се дойде до развръзката на още един пункт - клеветата на Антов, за изгаряне стари банкноти. По-нататък ще дойда до финала с бележката, който ми отвори очите, а сега - какво ми разказа Веска, когато си дойдох през 1962 г. - освободен. В ония дни идва при нея някакъв човек и носи бележка от мен, казва й, че идва да й помогне! Тя се разтревожила, но „гласът" (нейният духовен ръководител) й казва: „Това е детектив, агент!" Тя виква към дошлия: „Мъжът ми е полудял!" Какво са го правили, той не е на себе си? Кои сте вие, кой ви изпраща?" Обяснява й, че сме били заедно, че той станал брат, молили сме се заедно и т.н.
Разказва този неканен гост, но кой ще му повярва - Веска ли? Ако аз съм наивен, тя бързо разбира нещата. Може и да е поплакала още в този момент, но е отпратила агента да си върви от дето е дошъл! Тя, във връзка със следствието и делото ми, е имала толкова разправии, че е била и в този случай с изострено внимание!
След това необходимо отклонение, ще се върна в обстановката на килията, какво се случи по-нататък. Тъкмо се нахранихме, на другия ден по обяд отваря се врата и повикват по име съквартиранта ми. „Дай си багажа, дрехите и всичко твое!" Двама милиционери от охраната преглеждат обстойно всичко. Така се прави с човек, когото ще изпращат в друг затвор, или, ако го освобождават. Досетих се и аз, че наистина дошло е време да се приключи със съквартиранта ми. Търсят те всичко, но дали ще намерят скритата бележка. Стоя аз настрана, той току ме поглежда сериозно, уверен, че няма да намерят важното. За 5-10 минути двамата милиционери като че ли привършиха и ха, да си излизат. Но единият заоглежда още веднъж дрехите му, пипа по ръкавите - бре, фатален момент! Още малко и опитните ръце набарват нещо съмнително. Никак не го питат нещо, но под мишницата на ръкава се оказа някаква бележка. Вземат я, но вместо да го изведат за освобождаване, пак затварят вратата. Сцена на ужасяване! Ще има ли наказания, какво ще стане с нас? Минаха, не минаха десетина минути, пак се отваря вратата и му казват да излиза, но без багаж, без нищо.
Останах сам! Да се моля ли, да се тревожа ли, и аз не знам! Но ето, развръзката идва - още след 15 минути изведоха и мен. Где ще ме водят - пак изкачваме стълбите към следователите, но ме въведоха не при моя, а при друг следовател. Там е и съквартирантът... Оказа се, че се намираме при началника на следователите, той ще се разправя с нас! Пита ме, каква е тази бележка, която съм дал на този човек и защо. Дадох обяснения, че по негово настояване стана това, макар че съм му казал безсмислеността на тази работа. Държеше се началникът така строго, че и аз се изплаших - имах кураж да запитам: „Ще ме биете ли за тази постъпка?" Другият в това време лее сълзи, моли началника: „Нали ще ме пуснете, аз не съм виновен, нали ми обещахте, че свърши следствието ми...?" Началникът гледа него, гледа мен, па вика милиционерите и казва: „Ще ги разделите веднага, да са в различни килии!" Повече нищо! Върнаха ме в килията, взех си багажа и ме отведоха в друга килия, пак в същия етаж. Бях сам! Мина някой и друг час, ето, довеждат при мен друг арестант, на глед турчин, има фес на главата, доста възрастен, ама изплашен, отчаян - толкова бива. Значи, това ще е новото ми съжителство - казах си - поне като е турчин, ще си упражнявам малките познания на турския език! Човекът край мен, явно е в по-голяма от моята беда, макар че и моето безпокойство не бе малко, като го гледам да плаче, разпитвам го това - онова, за да го поуспокоя. Опитвам се да говоря турски, той разбира, слуша, но ето че ми заговори на български. Оказа се помак, но фесът му показваше, че е фанатик в своите помашки разбирания и този фанатизъм - счита се повече турчин, отколкото да признае, че у него и у помаците има нещо българско! Така и замръкнахме, всеки със своите тежки мисли. Той плаче, нарежда: „Ах, дечините (дечицата) ми, ах овчините ми! Кой сега ще се грижи за тях!" Скърбеше за децата и за внуците, а бил е и овчар - имал хубави овце, напет овен - кой ще му се радва сега и да го гледа? В следващите дни много разговаряхме с него, разправи ми за патилата си в този арест, както и подробности за онова, което го е докарало като политически обвиняем.
Хайде сега, да видя моят хал! Спя си аз пак спокойно, сутринта се повтаря всекидневието, но все трябва да направя нещо за разясняване. Имах право, без да ме вика следователят, аз да поискам да отида при него. Така и направих, в резултат той нареди да ме отведат в стаята му. Държи се както винаги сериозно и аз му казах, че съм в друга килия, отделиха ме от оня и причината е в някаква бележка, която намериха скрита у него. Следователят само ми възрази: като сте объркали тази работа, сега началникът ще се занимава с вас! Отпрати ме пак обратно в килията... Мина още един ден, аз все съм в безпокойство! Дойде ми мисълта, да поискам да се явя и при началника на следователите. Пак имах това право, поисках и той ме повика.
От разговора ми с началника нямах някакво осветление по моята по-на-татъшна съдба. Току -що случилото се като че не го занимаваше, спомена само, че са ходили у дома един и два пъти за проверки. Подхвърли само: „Заварихме жена ти, че вари мармалад - лесно може да се скрие под такъв мармалад златни монети!" Нямаше какво повече да говорим, аз се поуспокоих и от тази страна, отведоха ме в килията и всекидневният живот си течеше...
Пак след завръщането си Веска ми разказа, че следователят е дошъл у дома с работници да копаят в мазето ни. Надявали се, че и там може да има закопано злато. Изглежда, много не са търсили, намерили само канала за водопровода, който минава през мазето ни. С това се задоволили. В едно от ид-ването им Веска действително си варила шипков мармалад. Това дало идеята на следователя как може да се укрият монети. Изобщо те се съмняваха в много работи, а една от тях е - дали няма още някъде златни монети на братството. Но тъй като изобщо нямаше нищо подобно укрито, затова и не са намерили!
