4.2. ПРОЕКТ ЗА ПОТУРЧВАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ УЧИЛИЩА

4.2.1. ИЗ „ЗА ИЗВЕСТНИЯ МИТХАД ПАША И ЗА ОПИТА МУ

ДА ПОТУРЧИ БЪЛГАРСКИТЕ УЧИЛИЩА”

В: Карапетров, Петър Пантелеев. Сбирка от статии.

Средец: книж. Детска градина, 1898, с. 320-327.

Също и в: Христоматия по история на образованието и педагогическата

мисъл в България, състав. Найден Георгиев Чакъров.

2. изд. София: Наука и изкуство, 1963, с. 184-187.

...Помежду другите полезни и неполезни преобразования, които направи в Дунавската облает, Митхад паша намисли да преобрази и българските училища, с други думи, да ги потурчи. Известно е, че българите имаха не само мъжки, ами и женски добре наредени училища, които си сами поддържаха, тогава, когато турците нямаха никакви почти; техните училища бяха медресетата (един вид духовни или по-прави чисто вероизповедни) при джамиите (мохамедански храмове): в тия училища се преподаваха някакви си молитви, числителница, арабски и персийски езици и прочиташе се коранът.

Митхад паша реши да тури в действие мисълта си, като употреби за оръдие някои лични българи, ала не сполучи. Назначиха се дори и двама правителствени училищни инспектори на българските училища - Николай Ст. Михайловски и Тодор Н. Шишков, състави се една комисия от турци и българи, за да изучи проекта за наредбите, по които щат да се управляват училищата в областта чрез правителствените службаши; за членове на тая комисия от българите бяха назначени хаджи Иванчо Пенчович, член на търговския съд в Русе, и Драган Цанков, тогава адвокат в същия град. Гореказаният проект биде обнародван в българския вестник „Турция”, издаван в Цариград от Никола Генович.

Българите в града Русе не могли да допуснат да се потурчат българските училища, та побързали да изявят негодуванието си за това намерение на правителството; те протестуваха и обявиха, че не приемат такива наредби.

Последствие на това хаджи Иванчо Пенчович изпратил едно писмо, вероятно съчинение от поляците, в ползуваничния вестник „Тюрки", издаван на френски в Цариград, в което между другото казва:

„Катехизисът ще бъде задължен за християните, както Коранът за мюсюлманите... Като седят върху същите чинове и като приемат наедно от ръцете на началството благодеянието на едно твърдо образование, децата от една и съща земя, разделена само по вярата, щат могат да се научат да се обичат помежду си... Жалостното е, че отмежду християните се повдигат възражения против една мярка, която трябваше да се поздрави като истинно благодеяние за християните и мюсюлманите. По щастие някои жители от Русе правят толкова малка част от българското население в областта, щото те бяха се смазали под броя на ония, които останаха вън от заявлението им, ако техните възражения не бяха смазани от величествената мисъл, която има пред очи Митхад паша.”

Като превожда и обнародва цяло горното писмо в 33-я брой на вестника си „Время" от 26 март 1866 г., г-н Теодор Стоянов Бурмов казва: „Ние не знаем точно кой е тоя хаджи Иванчо Пенчович. „Тюрки” го нарича почтен русенски търговец. Името му показва, че той трябва да е някой българин. Ако не смесвам имената, негова милост е и нещо като чиновник при Митхад паша. Както и да е, негли господство му вярно предава мислите на главния управител, но се лъже, колкото до чувствата на християните българи, жители на Дунавската област. Колкото сме могли ние да следим за тия чувства, само малцина някои би могли като г-н Хаджи Иванчо да се отзоват така благоприятно за проекта на училищно преобразование в Дунавската област, който, както е известно, (се) състои от това: да се учредят едни училища и за турци, и за българи с турския език за науката и за преподаването. Всичките други мислят, че тоя проект може да спъне не само развитието на българската словесност, но и напредването на образованието помежду българите.

Така сме ние познали чувствата на българското население в Дунавската област. Но може да се случи, щото гласът на малцината да заглуши гласа на всичкото българско население. У нас такива неща са дип възможни. Затова Митхад паша е длъжен да различи кой е гласът на многото: гласът на хаджииванчовците ли, или гласът на русенските жители, които отхвърлиха проекта; защото, както добре разбира негово превъзходителство, наредба, която се не одобрява от същия народ, за който се назначава, не достига назначението си. Ние още по-открито щем да кажем на Митхад паша, че проектът за училищното преобразование, както го видяхме във в. „Турция”, закача една много деликатна страна на българското население и ето защо негово превъзходителство, който показва на дело, че желае да задоволи всичките жители на поверената му област, трябва да се вслушва внимателно в гласа на това население и като го познае, да го почете и уважи...”

Това са само, така да се каже, предварителните забележи, а в последния 34-и брой на „Время” от 9 април 1866 г. г-н Т. С. Бурмов е изпълнил първата страница с разисквания и обсъждания проекта и писмото.

Според времето си статията е много важна и заслужава да се прочете. Тя свършва така:

„Възраженията прочее, които са повдигнали русенските българи против проекта, не са никак жалостно нещо, според както се чини и на г-на Пенчович, но са повече радостно, защото русенските българи свободно и искрено отговарят на едно питане, което им било предложено от местното началство, и отговарят съобразно със същността и с реда на вещите.

Те засвидетелствуваха с отговора си, че имат искрено отечестволюбие и сърдечна преданост към истинските интереси на държавата. По-добре ли щеше да бъде, ако русенските българи бяха отговорили не според убежденията си, ами в угода на някои лица, та спомогнеха да се въведе и освети една мярка, която - като се не съгласява с основните начала за развитието и напредването на държавата - не само не ще произведе желаните последствия, ами ще и да срещне истински мъчнотии в изпълнението си?”

Едва подир Бурмова Драган Цанков захвана да пише против тоя проект във френския вестник „Курие д’Ориан”, а след това и самият тоя вестник много писа, както доста писаха Теодор Икономов от Шумен (Коларовград) и други още във в. „Македония”.

Мисълта, намерението на Митхад паша се не осъществи и затова има да се благодари не само на русенските българи, ами и на българския печат в онова време, подкрепян от гореказания френски вестник. Освен това случи се добра чест на българския народ, та правителството вдигна Митхад паша от Русе.

Тука трябва да се каже още, че според проекта приходите на българските общини за поддържане на училищата им щяха да влязат в ръцете на правителството, което щеше да назначава учителите, инспекторите, каквито и назначи, и пр. С малко думи казано, целта на Митхад паша беше да потурчи българите... Когато по-сетне беше главен управител на Солунската област, той се опита да отдели македонските българи от мизийските и тракийските, ала пак не сполучи.

Митхад паша е първият председател на Шураи девлет (Държавния съвет), който се учреди в 1868 г., уж нещо като френския Държавен съвет. През тая година бидоха назначени за членове на Държавния съвет и българите Георги Стоянович Чалъоглу от Пловдив и хаджи Иванчо Пенчович от Русе, а Гаврил Кръстевич от Котел биде назначен за член на Върховния съвет на правосъдието и Николай Стоянов Михайловски от Елена - за член на съвета при Министерството на народното просвещение и цензор на българските книги.

Както е известно, Митхад паша заема отпосле министерските постове, па е бивал и пръв министър. След изпращането на мемоара и преминаването на българските чети (1867 и 1868 г.) Митхад паша вече захвана явно да преследва българите и да им пакости по черковната разправа с гърците. Също както някогашния Къбръзлъ Мехмед паша Митхад паша гледаше на българите като на панслависти, руски оръдия и считаше ги за най-върли неприятели на държавата, като и той всякога комитети бълнуваше, а пък не можеше да гледа българската екзархия. Тя му беше като трън в очите и току диреше причини да й напакости.