3.6.5. ЗАСЕЛВАНЕТО НА СЛИВЕНЦИ ВЪВ ВЛАШКО И РУСИЯ

В: Табаков, Стефан. Опит за история на град Сливен.

Т. 2, Политически, духовен и икономически вървеж на сливенци

от старо време до днес.

София: К-т историята на гр. Сливен, 1924, с. 145-149.

Броят на изселените само от града сливенци е бил около 15,000 души. В Сливен са останали от 2 до 3 000 жители българи. Твърдението на някои, че само 30 фамилии не се преселили, е преувеличено. Тъй или инак, градът след тоя изход е представлявал почти развалини, тъй като при тръгването си някои сливенци изгаряли домовете си. За жалкия изглед на Сливен след тая дата пише и Буе, а генерал Джокмъс твърди, че „Сливен много пострадал от войната” (разбирай промеждутъка 1829-1830 г.).

От преселените жители измрели доста поради върлующата епидемия и несгодите при пътуването, което е траяло цяло три месеца. Старци измирали от възраст и мъки, деца се разболявали, а трудни жени раждали из пътя. Сливенци прекарали цели одисеи, и човек неволно си спомня странствуванията на евреите от Египет или анабазиса на „десетте хиляди гърци”. Из пътя мнозина са били принудени да се заселват по селата, особно в Североизточна България, както пише Липранди „отправилис за нами, с всеми стадами и пожитками своими”.

Казаното за Сливен се отнася отчасти и за всички градове на Югоизточна България. По брой на изселени, Ямбол иде след Сливен, след това Карнобад, Бургас и т. н. За Бургас се разправя, че там останало само едно семейство. От тук можем заключи на какво може да се длъжи до скоро слабия български колорит не само на Бургас, Анхиало, Месемврия и Созопол, но и почти на цяла Югоизточна България. Факт е, че когато русите преброили преселващите се българи (само събралите се в Айтоското поле), оказало се, че там имало 16,565 семейства преселенци или близо 100,000 души, като не се вземат пред вид тия, които ударват през Чалъ-Кавак или пристигат по-късно в Бургас.

Преселенците минават Дунава със салове, едни при Силистра, други - край Исакча. Тоя, които заминават за Бесарабия, настанили се около селото Табак, до което по-после основават града Болград („Български град”). Тоя градец е бил заправен най-вече от сливенци и след тях идат ямболци. Той и до днес се дели на кварталите: Сливенски, Ямболски и Тукански. Тукански значи квартал заселен от местни, заварени там българи, които са били преселени от България, но по-рано: през 1810 г. или от края на XVIII-я век.

По думите на мнозина, руското правителство се е грижило майчински за новите бежанци, като е давало на всяко семейство по петдесет десетини земя (около 250 декара) за обработване и право за безплатно ползуване от околните балтии.

Повечето селени от Сливенско се настаняват в Бесарабия, като основават нови заселища или поселват изселени татарски села. Някои от новите им заселища носят и до днес имената на старите им села под Балкана: Трапоклово, Чаирлий, Бургуджий, Твърдица, Пандаклий, Дермен-Дере, Чомлекюю, Копаран, Кортен, Есирлий и т. н. От тук се види, че цели села са се изселвали.

По-голямата, обаче, част от сливенци се заселват във Влашко, било след като са стоели малко в Бесарабия, било направо от България. Между тия са били и най-интелигентните сливенци. При заселването си във Влашко, те не са вървели вкупом, а по разни посоки. Така, едни оминали през Бузъу и отиват направо в Плоещ; на някои не им харесало мястото и се приготвили да се върнат, но стигат в Браила и пак се повръщат във вътрешността на Влашко. Тия, които отиват направо там, изпращат една комисия от опитни сливенци, която да обходи цяла Ромъния и намери подходящо на сливенския вкус място за окончателно заселване. Такова не намерили никъде и се връщат в Плоещ, дето останали само зарад водата, която сравнително била по-добра от останалата из Влашко. (Това разправяше и до днес живият сливенец в Плоещ Панайот Жеков, роден в 1820 г.)

От всички краища, дето сливенци се разпръснали из Влашко, най-много се събрали до самия град Плоещ и намислят да основат Нов Сливен. Това място се казвало Берязка и на времето си било мушия379.

Селимински пише Берязка и Перязка, в областта Прахова. Влашкото правителство не е давало най-напред място за заселване. Сливенци не се отчайват и избират депутация, натоварена да ходатайствува в утвърдителен смисъл.

Именно в тия приготовления, богатият сливенец в Брашов Андон Иванов, идва на помощ на съгражданите си. Той се запътил от Трансилвания да види членовете на семейството си и помогне на сливенци, като купува със собствени средства (286,000 гроша) избраното място. По тоя начин въпроса с правителството бил решен. Сумата от 286,000 гроша трябвало да се повърне на Андон Иванов в продължение на десет години. Додето се купи това място, мнозина сливенци се разпръсват по разни градове из Ромъния. Мястото е било продадено около 30 март 1831 г.

Сам родолюбивият Андон Иванов е станал член от настоятелството на поселените тук сливенци. Друг член е бил Васил х. Михайлов, който, както се каза, е следвал между 1822-1825 г. в Париж. Решили щото тая сливенска колония да се нарича „Нов Сливен".

Свищовци по подражание на сливенци, основават градец, също във Влашко, но излизат по-влахофили и го наричат по името на Александър Гика - Александрия. Селимински е взел живо участие в образуването на тая колония. Априлов се лъже, че тя била основана от сливенци.

Сливенци, вече разпръснати из Бесарабия и Ромъния, не можли да се съберат на едно място и направят, тъй да се каже, едно второ издание на цветущия си до тогава град под Балкана.

Някой си сливенец, Маврудия Балсамаджия, който в Сливен е имал първата аптека, отцепва 100 сливенски семейства от „Новия Сливен” (Берязка) и ги заселва в селото Дудещицо Букурещ. Дудещи е било мушия на Влашки болярин Каминар-Мосху. Друга част се заселва в Трешори (до Плоещ), в имота на Скарлат Барнинеску, трети се установяват в самия Плоещ, а четвърти и в Гюргево, Галац, Браила и Букурещ.

Най-интелигентните и богати сливенци се настаняват в Букурещ и Браила. „В последния град, пише Селимински, се настаниха и много мои роднини, които сега са най-видните семейства в тоя град.”

Ежби и злорадства между новите колонисти в Берязка накарват простодушния Андон Иванов да се убеди, че стия сливенци „няма да излезе на глава”. Той решава да препродаде мястото, макар и със загуба, за „да си умие ръцете”. То минава в ръцете на барон Сакелари, експлоататореките намерения на когото накарват сливенци да се разпилеят от Берязка. По-голямата част от тях отиват в близкия Плоещ.

Направената от сливенци черква в Берязка и до днес личи в развалини до града Плоещ. В последния град, в един чисто български квартал, една от улиците носи и до днес името на разсипаната тая колония Берязка - (Strada Beresci).

Сливенци не току тъй лесно се отървали от барон Сакелари. Те са прекарали големи изпитни, доде се изселят от Берязка. Окончателното разсипване на тоя градец е в 1838 г. Но трябва да се забележи, че до тая година там останали само най-бедните сливенци, които били третирани като ратаи на мушиера Сакелари.

„Така, моите съотечественици, пише Селимински, поради своите глупости, вместо землевладелци станаха ратаи. Вместо поданици на император-султан, станаха такива на един търговец, роби на един роб”...

Берязка е обещавала да стане един завиден български център във Влашко, дето инак и до сега щеше да владее чисто български дух, защото тук са били само сливенци и то в най-компактно количество, които са имали своя черква и училище. Но тъй зародените заплитания, новите условия там и т. н. накарват сливенци да мислят че те „оставили питомното и намерили дивото.”

Останалите до 1838 г. сливенци в Берязка били разделени на три партии: туркофилска, болярофилска и ратайска.

Селимински много е помагал на съгражданите си в Берязка. Той им идва на помощ в 1834 г. и бил натоварен от колонията да й стане генерален пълномощник пред правителството и съдилищата. Той я разделил на 24 части, след като я организирал „политически”. Всяка част е избирала по един делегат за върховна някаква комисия, която представлявала общината. Сливенци изградили там 600 къщя, направили много дюгяни и насаждат 500 дюлюма лозя. Всичко това се опустошава след 1838 г. Тъй че, до тая година, само в Берязка е имало повече от 3,000 сливенци, без да се смятат разпръснатите по Бесарабия, по другите влашки градове и върналите се вече в България.

_________________________________

379) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: мушия, мошия (рум. moşie) - имение, чифлик.