2.15.1.6. ТОДОР БУРМОВ

В: Кирил, патриарх бълг. Католическата пропаганда сред българите

през втората половина на XIX век.

Т. 1: 1859-1865.

София: Синодално изд., 1962, с. 68-70.

Тодор Стоянович Бурмов от Габрово (1834-1906) е бил деен участник в църковно-народното движение. Писал е статии по църковния въпрос в Цариградски вестник. Участвувал е в борбата против унията много дейно, отначало с полемични статии, а в Цариград влиза в ръководната група на църковното движение и на противоуниатската акция. Неговите статии, обнародвани в Цариградски вестник, са богословско-исторически и канонически обосновани. По-късно в Цариград той става редактор на цариградските вестници „Съветник“ (1863-1865) и „Време“ (1865-1867).

Участието на Бурмов в противоуниатската дейност привлича неприязънта на Цанкова и през периода на оживената полемика около унията в. „България“ пише язвителни статии срещу него.

Систематизирани сведения по църковния въпрос, и по-частно по унията, намираме в книгата на Т. Бурмов „Българо-гръцката църковна распря” (София, 1902).

По църковния въпрос той е започнал да пише твърде отрано в руски богословски списания, а в 1885 г. в Периодическо списание се явяват последователно негови статии. По-късно той продължил тия статии в СбНУ, 1898 г., и отново в Периодично списание. Едновременно с това, пригодени за руския читател, статиите започнали да излизат в Русский вестник на славянофила Катков (от 1885-1887 г.), а след това във вестник Европьг

Тия статии са били прегледани, преработени, допълнени и влезли в съдържанието на книгата му „Българо-гръцката църковна распря”.

Книгата на Бурмова заслужава положителна обща оценка. И до сега тя е една от интересните книги по църковния въпрос.

Причините за това са следните: авторът е непосреден участник в църковно-народното движение, той е просветен човек и вещ богослов, познавач на въпроса от богословско-историческо и каноническо гледище.

Бурмов пише въз основа главно на домашни и на гръцки извори. В предговора си той казва, че освен от собствените си спомени, се е възползувал от разни ръкописи и печатни документи, които своевременно е събирал, от протоколите и кореспонденцията на Екзархията; имал е пред очи българските, гръцките и някои други вестници и списания, издавани на времето в Цариград, а и други източници.

Няма съмнение, че по униатския въпрос Бурмов е бил добре осведомен. Той познавал униатското движение: произхода му, условията за неговото разширение, първите настъпления, ролята на в. „България“-основан от Пропагандата, участието на лазаристите и пр.

Според Бурмов, чрез Цанкова говорели самите мисионери (с. 82). Те действували прикрито (с. 83). Създавали настроения против Русия (с. 83). Бурмов е бил в редовна полемика с униатските ръководители (с. 84). Той пише сравнително доста подробно за Кукушката уния (с. 84-93).

Особено интересно и достатъчно обширно е изложението на Бурмова върху унията от 18 декември 1860 г., в което дава сведения за ролята на в. „България“, за събранията в метоха, за Йосифа Соколски (с. 145-167); загатва за проуниатския уклон на Иларион и Авксентия, обяснявайки го като политически ход (с. 197); разказва за бягството на Йосиф Соколски и последвалите събития (с. 225-235); спира се и върху продължената дейност на унията, за нейни нови успехи и върхове (с. 257-264).

Както по църковно-народното движение, тъй и по унията книгата на Т. Бурмов е богат извор на сведения. Трябва обаче да се има пред вид, че тя е написана от строго православно гледище и от това гледище са обяснени всички разглеждани документи.

Понеже авторът не е имал на ръка други извори, освен домашните и донейде гръцките, съчинението му разглежда църковния въпрос и унията едностранно. Това не намалява неговото важно значение, преди всичко като мемоари-извори по разглежданите въпроси, доколкото авторът изнася непосредните си впечатления, подкрепяйки ги с други съвременни на църковно-народното движение свидетелства и данни.