2.6.2.2. В ЛАБИРИНТА НА ГОЛЯМАТА ПОЛИТИКА

В: Пеев, Петко Петков. София: печ. Стоп. развитие, 1944, с. 58-68.

(Библиотека Прослава. Нашите водачи ; г. 2, кн. 5)

Никой днес не може да оспорва нито добрите намерения, нито възторжения идеализъм, нито безкористната дейност на младия някога публицист и общественик Драган Цанков, когато още от първите дни на неговото пристигане в Цариград, той се намеси в работите по народното дело. Но и никой не може сериозно да иска от един роден в робство, живял в робство и все още пъшкащ под гнета на робството, да познава свободата, да може напълно да се ползува от нейните облаги и да познава тайните на свободния обществен живот. А когато такъв млад човек нагази в лабиринта на голямата политика, може ли някой да твърди, че идеализмът е достатъчен, за да го предпази от погрешни стъпки?

Да, Драган Цанков може да е грешил в преценките за някои събития и моменти, може наивно да се е доверявал на отделни хора и някои среди, може да се е излъгвал в значението и силата на някои политически фактори, но никой не може да го обвини, че той е действувал от користни подбуди.

И затуй въпреки всички възможни негови грешки, именитият писател от наши дни Стилиян Чилингиров, като пише за мястото на Драган Цанков в епохата на Възраждането, той го изтъква като „равен на малцината наши великани от възродителната епоха на българския народ”.

Същият Чилингиров като се спира и на разни непроверени слухове и като отхвърля подозренията, че тоя голям българин е възприел унията ръководим само от самолюбието и дори користни подбуди, че той е получавал от лазаристите пари за своя вестник под разни форми, след направените проучвания пише за него: „Много негови съвременници и то тия, които го познават най-добре, твърдят, че той не е получавал дори парична подкрепа за вестника си от лазаристите”.

Нима от самолюбие се вмъкна той някога в олтара на църквата в Свищов, за да разкъса гръцките църковни книги? Нима не вложи той своето бащино наследство в закупената във Виена печатница?

Колко незаслужени огорчения, колко с нищо неоправдани клевети и колко морални угнетения можеха да се спестят по цялата българска земя, ако не беше толкова силно вкоренената българка мнителност. Може ни, тя има своите основателни обяснения, но тая българска мнителност с нищо не може да бъде оправдана.

Та кой ли българин не е ставал повече или по-малко жертва на тая подозрителност, на тая мнителност? Драган Цанков, обаче, беше преди всичко делови човек, той носеше в сърцето си най-благородни подбуди, а неговата съвест беше твърде чиста, за да може да следва спокойно нейния глас.

И тъкмо затуй той подписа акта за унията, тъкмо затуй той отиде и в Рим. И с каква вяра, с какви надежди той бе поел пътя за вечния град?

Младият публицист, обаче, в желанието си да спечели правдини за своя народ, без да иска го засегна и го засегна на най-чувствителното му място, засегна неговата вяра, вярата на неговите деди. А по онова време на двойно робство, едничкото, което все още мъждееше в душата на българина, бе само неговата вяра.

Наистина, в акта за унията, който бе подписан Драган Цанков бе вмъкнал изричното постановление, че „обредите, обичаите и езикът на нашето богослужение ще останат непокътнати”, а все пак и най-простият българин бе разбрал, че новата българска църква съгласно тая уния, трябва да признае за свой върховен глава папата, който беше и главата на целия католически свят. Това обстоятелство, обаче, бе достатъчно, за да смути душата на българина.

В своята простота тогава българинът бе твърде далеч от спекулациите на голямата политика. За него вярата и дори самите обреди бяха нещо възвишено, недосегаемо. Всяко посегателство върху това, което е било през вековете, върху което единствено се крепеше все още народностното съзнание, се смяташе за най-голямо светотатство. Това именно чувство залегнало дълбоко в душата на народа, младият публицист като че ли не бе достатъчно доловил. Може би, дългите години, които бе прекарал в Русия и в Австрия, бяха отслабили неговото религиозно чувство, бяха го и отчуждили в това отношение и от чувствата на неговия народ. А това именно го доведе до решението да си послужи с вярата като средство на политиката.

За такава една отчужденост, за такова едно недостатъчно познаване чувствата на своя народ всеки общественик бива наказван. Не беше пощаден и Драган Цанков, заради неговата уния.

Навлязъл веднъж в лабиринта на голямата политика трудно е за неопитния човек да се справи с толкова противоречия и с толкова много чужди домогвания, при това тъй умело прикривани, че често се представяха дори като приятелски благопожелания.

След като Драган Цанков бе се убедил, че не може да разчита на подкрепата на Русия и след като бе насочил погледа си на запад, той използува пребиваването си в Рим, за да влезе във връзка с политическия свят и особено с французките дипломати.

По това време влиянието на Франция в международната политика бе твърде голямо, а сам Наполеон III бе прогласил като лозунг на своята политика: покровителство на националната идея. А тъкмо това търсеше възторженият националист Драган Цанков за своята поробена родина. И той без да се колебае заминава за Париж с едничкото желание да се срещне с този, който бе прогласил тоя толкова примамлив и толкова обещаващ лозунг.

Когато обаче влезе инкогнито в Тюйлери и когато се представи на самия император Наполеон III, младият български националист остана напълно разочарован в своите очаквания.

Подписал унията и представил се на папата, Драган Цанков бе си представил, че това е достатъчно, за да спечели не само покровителството, но и силата на могъщия тогава французки император. Каква наивност!

Неопитните тогава български водачи правеха първите си стъпки в политиката и няма нищо чудно, че тия стъпки често бяха последвани от разочарования. Та нима много по-късно и водачите на свободното вече Трето българско царство не претърпяха много несполучливи стъпки и много разочарования?

Тогавашният идеал: духовното и политическо освобождение на българския народ сам по себе си както и всеки народен идеал е трудно постижим.

Трябва да се слезе от царството на бляновете, да се слезе тъй, че като се запази неугасимия пламък на идеалистичните стремежи, да се проумее суровата и жестока действителност и не само да се проумее, но и да се преодолее. А за да се стигне до там нужни са несломима упоритост и готовност за всички жертви.

Голямата цел, която Драган Цанков бе си поставил, беше освобождението от духовното и политическо робство. За такава една цел той смяташе, че всички жертви са позволени. Тук, обаче, младият общественик се излъга и то двойно - от една страна той бе повярвал, че за неговите политически сметки и за спечелването на един силен покровител той можеше да поиска от своя народ да пожертвува, макар и само в известна степен, своята вековна вяра, а от друга страна той наивно бе повярвал, че „покровителят” ще бъде готов и той на известни жертви.

Българският народ, обаче, който беше чужд на всякакви политически сметки и който всичко бе изгубил, но все още запазил своето здраво народностно чувство, не бе склонен за никакви обещания да подлага като разменна монета своята вековна вяра, вярата на дедите, която едничка му бе останала и която го крепеше през всички изпитания.

Скоро Драган Цанков почувствува тая въздържаност на българския народ и тогава може би научи от него една поука, научи и разбра, че не може безнаказано да се ползува от старото йезуитско правило: целта оправдава средствата, особено когато се засягат съкровени чувства на един народ.

А когато вече разбра това, унията като че ли се изпари и от нея не остана нищо повече от един книжен документ, както това става с всяко книжно творение, което няма опора в средите на народа и което е чуждо на народната душа.

И наистина едва бяха изминали само три месеца от тържественото ръкополагане в Рим на новия архиепископ и апостолски наместник на съединените българи от самия папа Пий IX, когато тоя архиепископ се почувствува смазан от високия си сан и предпочете да го захвърли като непотребно достояние. И не можейки да остане повече между своя народ простодушният старец предпочете да забегне в Русия. Преди да стори това, обаче, той намери за нужно да отправи едно послание към българите, за да обясни своята постъпка и за да предпази други да не сторят същата грешка. В това послание той пише чистосърдечно:

„Нашата постъпка беше благородна, защото ние имахме пред очи народното добро, общата полза! Но уви! Надеждата, която ни даваха папищашките калугери, се обърна в горка безнадеждност! Нашата цел, нашите стремления и желания се разсипаха в прах... Ние горко оплакваме сега нашето заблуждение, разкайваме се и се отричаме от унията”...

Тъй безславно завърши тоя опит и все пак макар и напълно безуспешен в пряко поставената си задача, тоя смел опит на Драган Цанков оказа неизмеримо влияние върху по-нататъшното развитие на българския църковен въпрос.

Та малко ли е това, което извърши Драган Цанков със своята уния? Неравната борба на българите срещу Цариградската патриаршия бе се затегнала. Високата порта и руското правителство преследвайки своите политически домогвания продължаваха упорито да се противопоставят на справедливите български желания. И тъкмо в най-критическия момент от тая неравна борба един млад българин се появи на международната политическа сцена и преди още да узнаят нещо за него, той прогласи шумно подписания акт за уния. А тоя акт излязъл от тъмния лабиринт на голямата политика произведе ефекта на истинската бомба.

Във Фенер и Петербург се раздвижиха. Във Високата порта протриваха ръце. И макар никой да не познаваше действителното настроение всред българския народ, достатъчно бешеза дипломатическите канцеларии да прочетат акта за унията, за да разберат, че българите вече не са сами, че зад тях се изправя папа Пий IX с всичкия си огромен авторитет, а могъщият император на велика Франция Наполеон III взема българите под свое покровителство. Това стресна преди всичко руското правителство и то си взема добра бележка за своето по-нататъшно поведение спрямо българския църковен въпрос.

Влиянието, което Драган Цанков със своята уния указа, не се свършва само в областта на голямата политика. То се простря не по-малко и върху самите българи.

Реакцията, която той предизвика даже много преди да бъде подписан самият акт за унията, беше в крайния си резултат само благотворна. От една страна редиците на българите се сгъстиха и се направи проверка на тяхното единодушие, а от друга страна се импулсираха още повече за борба. Достатъчно е да приведем само един факт, за да оценим цялото онова значение, което създаденото от Драган Цанков движение, указа в развитието на българския държавен въпрос.

Когато на историческия трети април 1860 година, ден първи от светлите Христови празници, българската църква бе изпълнена с богомолци, някакво напрежение се чувствуваше там, като че ли въздухът бе наситен с електричество, а заедно с това, лицата бяха изопнати, някакъв шепот се разнасяше и всички очакваха да се случи нещо.

А когато в църквата вече бяха изпели „Елици во Христа крестистеся“ и дяконът се готвеше да произнесе многолетствието, напрежението във всички богомолци достигна своя връх.

Всред всички тия богомолци, тъй плътно прилепени един до друг и все пак всеки от тях самотен в своето напрегнато очакване, чувствуваше се едно ядро, едно значително множество от хора, които представляваха нещо цяло, които мислеха само за това, което ще стане и които дори вече знаеха какво и кога именно ще се случи.

И наистина, когато дяконът извика с тържествен глас и произнесе: Святейшему Кирилу, няколко души от това ядро го прекъснаха със забележката, че не бива повече да произнася името на гръцкия патриарх.

Но кои са ония смутители на божествената църковна служба, би се запитал всеки непосветен, всеки чужденец?

Скоро обаче стана известно на всички, че тия които се осмелиха да прекъснат дякона тъкмо в най-тържествения момент от богослужението, които имаха дързостта да изискват по един толкова внушителен начин да не се поменава повече името на патриарха, тия именно хора, които очевидно действуваха по един предварително уговорен план, бяха хората на Драган Цанков, неговите съмишленици, неговите последователи.

И в тоя върховен момент всички различия между българите изчезнаха, остана само голямата идея, идеята за разкъсване на духовните вериги, за отделянето от цариградската патриаршия, идеята за духовно освобождение на българския народ. Само тази да беше заслугата на Драган Цанков от цялата негова политическа маневра с унията и тя е толкова голяма, че още не е оценена по своето значение.

Действително, единодушието дойде съвсем непринудено, без речи, без подготовка, само по един знак, както за големите пожари често е достатъчна само една едничка искра.

А можем ли да си представим какво би станало, ако тоя знак не бе даден, ако липсваше онзи голям режисьор на политическите събития? Само няколко мига бяха достатъчни, за да може дяконът да произнесе своето тържествено многолетствие за цариградския патриарх, както то бе произнасяно по навик вече от цели векове. И ако тия няколко мига бяха пропуснати, ако липсваше организираният протест, ако зад него не се криеше фигурата на опитния режисьор, може би в историята на българския народ щеше да има една историческа дата по-малко. Тогава историческата дата трети април 1860 година, когато се изхвърли от българската църква името на гръцкия патриарх, сигурно нямаше да бъде записана. А днес всички вече знаят значението, което това историческо събитие е имало за по-нататъшното развитие на българския църковен въпрос.

Беше изминало много време от тия първи стъпки в лабиринта на голямата политика, младият тогава общественик бе преминал през живота и носещ като тежък товар цял куп от клевети, обвинения и порицания като „униат”, „папищаш", „вероотстъпник” и още колко други, за да стигне с тях и до смъртния си одър.

Едва тогава започнаха да се долавят признания за сторени заслуги. Тук искаме да посочим телеграмата от екзарх Йосиф, с която главата на българската православна църква от висотата на положението, което заема, не се поколеба да посочи заклеймения „вероотстъпник” като „високо заслужил деец по народното ни духовно възраждане”.

Ето и самата телеграма:

„Приемете сърдечните ми съболезнования за нещастието, което постигна вашето семейство със загубата на скъпия ви дядо и отец, високо заслужил деец по народното ни духовно възраждане. Горещо молим Всевишния да успокои душата му в своето небесно царство”.

Ще мине още време и всичко дребнаво, което неизбежно съпътствува човешкия живот, ще отпадне. И колкото повече времето минава, колкото повече големите по дух мъже се отделят от времето на техния живот, толкова те израстват до своя истински ръст на великани, толкова сиянието над техния живот става по-светло и толкова повече това сияние ще осветява пътя на поколенията.