2.5. АРХИЕПИСКОП ЙОСИФ СОКОЛСКИ В КИЕВО-ПЕЧЕРСКАТА ЛАВРА.

Ст. Станимиров82

В: Духовна култура. Г. 31, 1930, кн. 42, с. 56-65.

Избягването на архиепископа Йосифа Соколски в Русия

На 14 април 1861 год. Йосиф Соколски, когото на 2 с. м. папа Пий IX ръкоположил за архиепископ и апостолически наместник на съединените българи, пристигнал от Рим в Цариград, гдето бил посрещнат много тържествено. Скоро подир това водителите на католическата пропаганда изходатайствували от султана (Абдул Меджид, който умрял на 13.VI.1861 г.) берат, с който новият архиепископ бил признат за миллет-баши (народоначалник) на българите-униати. Това обстоятелство стреснало дори и княза Лобанов-Ростовски, който по онова време бил руски посланик в Цариград и, като че ли, преди това малко се интересувал от въпроса за унията на българите с папата. Изплашен да не би българите масово да преминат в унията и с това да нанесат вреда на Православната църква, княз Лобанов заповядал да се вземат мерки за разтурянето на унията. В същото направление вече работели и водителите (народните представители) на българите в Цариград. Скоро, обаче, и руското посолство и българските представители се убедили, че нищо не могат да направят.

„Она (мисията, руското в Цариград посолство) боролис ся унiею столько времени напрасно и без малейшаго успеха.”83 - казва Н. Геров в писмото си от 22.III.1865 г. до Михаил Александрович Хитрово (руски консул в Битоля, а по онова време в руското посолство в Цариград). - Като се намирали в такова отчаяно положение, българските представители решили да подирят човек, който да е познат на Соколски и да се ползува с авторитет пред него, та да го замолят той да въздействува на Соколски, да го склони да напусне католиците, които вече били започнали да го принуждават да въведе в униатската църква католическите догми и католическото „верую”.

Вероятно, по предложение на пловдивския народен представител д-р Ст. Чомаков българските народни представители са решили тази работа да се възложи на руския вицеконсул в Пловдив, българина Найден Геров. Чомаков, вероятно, е знаел, че Соколски и нарочно е идвал в Пловдив да моли Герова да изходатайствува да го пуснат да отиде в Русия да събере милостиня за монастирите си (Соколски мъжки в Балкана и девически в Габрово) и заради това се е надявал, че в случая Геров ще има успех.

По решение на народните представители Чомаков в началото на м. май 1861 г. посетил княза Лобанова и от името на всичките български представители в Цариград го молил да извика Герова от Пловдив в Цариград, за да уговори Соколски да избяга в Русия.

„В 1861 год. Чомаков был лично у кн. Лобанова и просил его от имени прочих представителей выписать меня на время в Константинополь”, пише Н. Геров в друго едно свое писмо от 24.1.1866 год. до поменатия Хитрово84.

Геров бил извикан и дошъл в Цариград не по-рано от 17.V.1861 год.85 Тук той с успех завършил възложената му мисия. На 6 юний 1861 г. Соколски бил вече на руския параход на път за Русия.

Сам Геров в първото от поменатите писма до М. Ал. Хитрово пише: „А поехал я в Константинополь (в 1861 г.) и на 20-й день после прiезда туда епископ Iосиф был на параходе на дороге в Одесу, и все духовенство унiатское возвратилось в Православие, так что не осталось священника, которьш был служил в унiатской церкви”.

А във второто от поменатите писма Геров пише: „И две недели спустя после моего прибытiя туда унiя начала распадаться, а чрез месяц Iосиф был уже в Pocciи”.

А в едно писмо от 11.VII.1861 г. до Николая Дмитрiевича Ступин (руски консул в Одрин след Кримската война и голям приятел на българите) Геров пише:

„Устроив бягство епископа Iосифа Сокольскаго и всего почти духовенства унiатскаго, я 6ы мог попытатся об окончательном уничтоженiи унiи, но не иначе, как действуя через других, как делал и до сих пор, (к. м.), чтобы невъзбуждать подозренiе унiатов против себя”86.

В друго едно писмо, адресирано до руския посланик в Цариград - княз Лобанов-Ростовски - Н. Геров пише:

„По удаленiи из Болгарской ужатской церкви епископа Iосифа, Вашему сiятельству благоугодно было приказать употребить все средства для убежденiя и архимандрита Maxapuiя възвратиться также к npaвocлaвiю” (к. м.)87 Това писмо е от 4.IX. 1861. В това писмо, адресирано, както се каза, до самия руски посланик, се изтъква, че след като Соколски бил убеден да напусне униатската църква и да избяга в Русия, на Герова било заповядано да убеди и архим. Макария да напусне унията. То не оставя място за каквото и да било съмнение, че именно Н. Геров е успял да убеди Йосифа Соколски да напустне униатската църква.

Но не само от писмата на Герова се вижда ролята му при изпращането на Соколски в Русия. Има писма и до Герова от лица, които, поради службата си, са имали възможност добре да знаят въпроса за избягването на Соколски в Русия, в които също се изтъква, че именно Н. Геров е убедил Соколски да избяга в Русия.

Тъй в писмото си до Герова от 23.VI.1861 год. поменатият по-горе Ник. Дмитр1евич Ступин пише от Петербург:

„Княз Болванов и Архиплутопуло88 величаются, что они будто успели заставить Iосифа Сокольскаго раскаяться. Но Москва и Петербург, и вся Россiя, кроме, может быт, Горчакова (министър на външните работи в Петербург, б. м.), уверены что эта заслуга принадлежит только твоему влiянiю на эту личность”89.

Сава Филаретов, бележитият софийски учител, който по онова време бил вече на руска служба, пише на Герова от Петербург на 16.VI.1861 г., между другото, и следното: „Дяду юсифу се предложи да отиде в Москва или KieB, где пожелае сам. Князь Лобанов споменува за тебе по тия работи с хорошей стороньг - Царьт се зарадва на това, както и сички други”90.

По желанието на Николая Павловича Игнатиев, приемник на Лобанов в цариградското руско посолство, Ник. Д. Ступин прибавил в писмото си от 28.IX.1861 г. до Герова следующия постскриптум:

„Р. S. Сейчас Николай Павлович Игнатьев, прочитав это мое писмо, пожелал, чтобы я прибавил, что по възвращенiе сюда, он настоял у министра, чтобы ти был награжден орденом, за дело Дядо Iосифа”91.

Министърът на външните работи взел под внимание ходатайството на Н. П. Игнатиев и представил Герова за награда с орден за заслугите му, принесени на православието с изпращането на Соколски в Русия.

Императорът - Александър II, който добре познавал въпроса за изпращането на Соколски в Русия, побързал да изпълни ходатайството на Горчакова, както това се вижда от следните думи на С. Филаретов в писмото му от 24.VIII.1861 г. до Н. Геров от Петербург: „Поздравявам Ви с орден, който Ви се изпраща днес”92.

Въпросният орден Н. Геров получил в края на ноемврий 1861 год., както това се вижда от следващето писмо на Николая Павловича Шишкина (руски консул в Одрин) от 22.XI.1861 год. до Н. Геров:

„Посылаю Вам, любезный Найден Герович, полученный мною со вчерашнею почтою пакет на Ваше имя, закпючающiй, судя по надписи, Вашего Станислава. Пользуюсь сим случаем, чтобы ciя Монаршая милость была возвестительницею других милостей, более достойных Ваших заслуг”93.

Тодор Бурмов в своя ценен труд: „Българо-гръцката църковна разпря” пише:

„Така като беше настроен, той (Соколски) с радост посрещна мисълта, която му се внуши, да остави униатската община и да замине за Русия.

Заслугата да се внуши на дяда Йосифа тази мисъл принадлежи на П. Р. Славейков, който беше, както видяхме по-горе, един от народните представители, дошли в 1861 г. от провинцията в Цариград. Славейков беше подбудило да отвлече стареца от униатската община руското посолство, чрез Н. Геров, руски вицеконсул в Пловдив, който тогава се намираше в Цариград.”94

В. Теплов, който по „Неизданным источникам” писал съчинението си „Греко-Болгарсюй церковным вопрос”, пише:

„Достигнув своей цели (като ръкоположили Йосифа Соколски за архиепископ и апосплолически наместник на съединените българи), ieзуиты охраняли вернувшагося в Цариград Сокольскаго с особым тщанiем и берегли его как зеницу ока, точно предчувствуя неустойчивость убежденiем новаго болгарскаго прелата.

Сердце их оказалось вещуном: прошло не более пяти месяцев (!?) (к. м.) после възвращеiеня Сокольскаго в Константинополь, как снедаемый угризенiями совести за вероотступничество и мучимый сознанiем, что он сделался орудiем созданiя общины, которая от ныне, благодаря своему новому юридическому положенiю, имеет все средства, чтобы вести ожесточенную борьбу с православiем - Сокольскiй внял внушенiям болгарскаго патрiота Славейкова, не взирая на приставленную к нему почетную стражу, бежал из своего дома; на простом трехпарном каике прибыл он в Буюкдере - летнее местопребыванiе рускаго посолства.”95

Без да помене нито дума за Н. Геров, Теплов по-нататък разправя за явяването на Соколски пред руския посланик кн. Лобанов-Ростовски96 и завръшва разказа си така:

„Наградою же кн. Лобанова бьт весьма лестны отзыв об его образе действiй в этом случае со стороны покойнаго Императора Александра II и звезда св. Анны, присланная ему с первою же после разказаннаго происшествiя почтою, пришедшую в Константинополь из Рociи”97.

Теплов в случая, освен че неточно определя времето на избягването на Соколски (пет месеца след връщането му в Цариград от Рим), но е и пристрастен: всичката заслуга той приписва на кн. Лобанов, макар че, както видяхме, Ст. Чомаков подтикнал княза да заработи тъй, както се работило (със съдействието на Н. Геров) и се постигнали добри резултати, и че Н. Геров ръководил цялата работа.

Също невярно излага този въпрос и Йордан п. Гзоргиев, който в статията си „Архиепископ Йосиф Соколски в Русия” пише: „То (руското посолство в Цариград) поставило стария познайник на дяда Йосифа, П. Славейков, да склони стареца да избяга в Русия и да се откаже от унията.

Положението на Йосифа Соколски било станало вече толкова несносно, щото само в една среща П. Славейков можал да го убеди да се съгласи на всичко, толкова повече, че дядо Йосиф отколе още като игумен мечтаял да посети Русия, да види нейните светилища и да изпроси разни потребици за своя беден монастир”98.

Както е явно и Георгиев не поменува нищо на Герова. Освен това той казва, че Славейков само в една среща можал да убеди Соколски да се съгласи на всичко, но не посочва, от где черпи това сведение. Бурмов казва, че споразумението между Славейкова и Соколски „се установи лесно и в късо време”99.

Д-р Хр. Т. Стамболски познавал Йосифа Соколски още от петдесетте години на XIX век (може би, от 1853 г., когато Соколски често пъти идвал в Казанлък и донасял на Стамболски подаръци от Габрово100). - В началото на м. ноемврий 1860 година Йосиф Соколски дошъл в Цариград101, „на път за Русия по просия”102.

По това време Стамболски бил ученик в императорското медицинско училище в Цариград и счел за нужно да посети стария си приятел. Соколски го посрещнал с думите: „Чуваш ли, Христьо-о-о, патрик ще стана”. Когато Соколски, ръкоположен вече за архиепископ и апостолически наместник на съединените българи, се завърнал в Цариград, Стамболски пак го посетил. Сега вече Соколски не се радвал и хвалил, а завършил дългото си оплакване от положението си с думите: „Дотегнало ми е, Христьо”103. Стамболски, който през свободното си време винаги отивал в българските центрове в Цариград (Фенер, Балкапан, Галата, Пера и българо-униатската община104 на Юксек калдаръм105), в началото на м. юний 1861 г. пак посетил архиепископа Йосифа, комуто на 1 .VI. с. г. бил връчен султански берат за припознаването му за български народоначалник.

Соколски сега бил още по-недоволен.

„Радвам се на берата си, казал той, като крава на мъртво теле... Той ми прилича като пищов на гол корем”. Когато ставал този разговор (вероятно на 3 или 4 юний), П. Р. Славейков влязъл в стаята. След малко Стамболски си отишъл106.

На 10.VI. с. г. Стамболски бил на Фенер и там се научил, че „Народният представитель П. Р. Славейков убедил дяда Йосифа да напустне унията и, със съгласието и помощта на руския посланик княз Лобанов, откарал го на 6-того (6.VI.1861 г.) в Одеса, от гдето не се е върнал още Славейков... Сега разбрах, казва Стамболски, защо Славейков посещаваше (к. м.) дяда Йосифа107.

А защото на Фенер (от Ив. Найденов) не можал да събере подробности по избягването на дяда Йосифа, Стамболски отишъл в Балкапан и там научил следното: „Найден Геров, руски консул в Пловдив, случайно находящ се в Цариград, се сговорил със Славейкова, стар познайник на дяда Йосифа, как-как да отстранят униатския патрик в Русия с посредничеството и покровителството на Лобанова.

Славейков възприел със самоувереност мисията да убеди дяда Йосифа с увещания, че горещото му желание от дълго време да отиде в християнска Русия да проси за Габровския монастир милостиня, одежди и други утвари, сега можало най-благополучно да се осъществи.

Действително, Славейков сполучил в тая си мисия много лесно, а още повече, като прибавил, че сам той ще го заведе и че руският посланик е турил на разположението им един царски (руски) параход да ги изкара в Одеса, гдето има толкова знатни габровци търговци, познати нему (на дяда Йосифа) и то без пара, без пул. А пък, както се видя при двете посещения на Христа (Стамболски) у стареца Соколски, последният бактисал (умръзнало му било) от такъв патришки живот, дето нямал рахат (спокойствие) от Цанката (Др. Цанков), Манола и Цваклидова (Вакпидов), които го най-после и обрали, и от католишките патери, които го разигравали като мечка; тъй че Соколски е бил разположен да последва съветите на Славейкова и охотно се съгласил на това важно предприятие.

Споразумели се и за деня на отпътуването - 6 юний, вторник, в който день не щяло да има калабалък в унията108, а до тогава Славейков отнесъл в руската пароплувна агенция на Топхането едно по едно: короната, патерицата, енголпието и архиерейските одежди на стареца, който пък на 6 юний, сутринта рано, мушнал в пазвата си султанския берат и излязъл от унията, и без да го види някой, кривнал по улицата към Топхането.

Недалеч от ъгъла на улицата го чакал Славейков. Двамата слизат на Топхането и влизат във филуката (лодката) на руската агенция и от там с багажите си на руския параход, готов да тръгне и тръгнал за Одеса.”109 Особен интерес представляват, колкото малко и кратки да са сведенията по интересуващия ни въпрос, които хаджи Димитър Паничков дава в писмата си до стария учител Н. Начов. Тези писма г. Начов използувал за статията си: „Дядо хаджи Димитър Паничков”, напечатана в „Сборник на Калоферска дружба”, книга II, София, 1924 г. Ето какво съобщава Паничков:

„…а когато бях в Цариград и печатах вестник България, а пък г. Драган Цанков, като списваше вестника, а че беше заминал за Рим за да ръкоположи при папата дяда Йосифа, та се бави един месец. Тогава поп Кръстю ми пише от Калофер и ме мъмри защо пиша лошо за калоферските чорбаджии? И мя мислял, че аз списвам в. България (когото списваше едно шумненче момче - Д. Константинов, който е и днес (1902 г.) търговец в Шумен). Пращаше писма и на дяда Йосифа чрез мене, и пишеше ми на Пиши му, че тая работи сочи въз Заногата!!! В Калофер знаеш въз Заногата Балкана къде Радивков мост до Марагедик, самодивско кладенче, че като фалираше някой утиваше си на Стамбул през Заногата, а не през Плачи камък, че ще го гонят и върнат кредиторите”110.

В друго едно писмо, писано в Свищов на 26.Х.1902 г. Дим. Паничков пише на Начива:

„Георги Димитров пише, че съм нарекъл унията „калпава вяра” и че не било вярно, от Калоферци да се празднува св. Кирил и Методий. След като побягна дядо Йосиф Соколски, бивши униатски владика, тогава се отделих от Д. Цанкова и си приместих печатницата от Галата - Санбенедето, та я занесох на Фенер на Българския метох и печатих „Български книжици”, редактор Бурмов...”111.

„Като побягна дядо Йосиф с руска поща, па и поповете се разбягаха, додоха на Фенер с Макария коприщеницат. Аз, като раздавах вестника, носях няколко броя на руското консулато. Често пъти ми даваше писамце запечатано руския дякон да го дам на дяда Йосифа.

Вестник България не са пущаше в Росия, но в канцеларията (при руското посолство, б. м.) вземаха 11 броя. Едно_ по-голямо писмо запечатано без плик занесох от дякона на дяда Йосифа, на утрето, доде при мене дядо Йосиф на печатницата ми - той често дохождаше - и помоли ме да му дада едно момче от работниците ми да му служи, че имаше при мене в печатницата ми нещо до 24-25 работници, между които беше и Петър Карапетров, сега той е в София в окръжния съд, тогава малко момче, и др. Дадох на дяда Йосифа едно Копривщенче.

След два дни дядо Йосиф замина с руска поща за Одеса с момчето, то беше вторник на 30 майя (sic!), тогава руската поща тръгваше в сряда, но тая поща вапора тръгна във вторник вечерта. Славейков ходи с вапора112 до Одеса само.

После, гърците паликарета викаха по кюприята моста и по сокаците: „Изгубил са е Българския униатски патрик, който го намери, има голям бакшиш”. Па даже и садразамина Апи паша попита Лобанова, как тъй пощата ви замина още във вторник бързо, а не в сряда?”113 Като оставим без внимание неточностите в подробностите (напр. 30 май вместо 6 юний), които непременно се дължат на това, че Паничков писал писмата си до Начова след повече от 40 години от избягването на Соколски, разказът му изобщо е верен. Както и г. Бурмов и Стамболски, Паничков не говори за ходенето на Соколски в лятната резиденция на руския посланик в Буюкдере и за срещата му с Лобанова. Ето защо трябва да допуснем, че Теплов, който писал и биографията на Лобанова, е измислил този разказ, за да величае Лобанова.

Въз основа на всичко до тук изложено работата по избягването на архиепископа Йосифа Соколски в Русия трябва да се представи в този вид: след възвръщането на Соколки в Цариград, и руското в Цариград посолство, и българските представители видели, че, ако Соколски остане при българо-униатската църква, това може да има пакостни последствия преди всичко за българския народ, който ще се раздели в религиозно отношение на две части, а по-нататък и за православието изобщо, от което ще отпадне една част, а може би, по-после и целият български народ и заради това решили да го отнемат от униатите.

Дълго те работили, ала нищо не свършили. Тогава д-р Ст. Чомаков отишъл при руския посланик и от името на намиращите се в Цариград български представители го помолил да възложи на Н. Герова да убеди Соколски да напустне унията114.

Посланикът изпълнил ходатайството на Чомакова. Н. Геров се заловил за работа. За да не възбуди против себе си подозрение у униатите, чрез Славейкова убедил Соколски да избяга от „унията” и заедно със Славейкова да отиде в Русия, с каквато цел той и дошъл в Цариград още в началото на м. ноемврий 1860 година. Рано сутринта на 6 юний 1861 г. Соколски тайно напуснал „унията” и, придружен от причакалия го на улицата Славейков, отишъл в руската параходна агенция. Очевидно, предупредени от посолството, чиновниците направили на Соколски всички улеснения и той заедно със Славейков безпрепятствено се качил на руския параход, който в същия ден заминал за Русия.115

_______________________________________________

82) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Станимир Попстефанов Станимиров (1858-1943) - историк

83) „Из архивата на Найден Геров“, кн. II. Издава Бълг. акад. на науките. София, 1914 г., стр. 685, писмо № 2623.

84) Н. Геров (така за по-кратко ще отбелязвам цитованата вече книга „Из архивата“ и пр.) т. II, стр. 693, п. № 2623

85) Ст. Станимиров. „Архиеп. Иос. Соколски и опитите му да се възвърне в лоното на Православната църква“, в „Сборник в чест на Васил Н. Златарски“. София, 1925 год., стр. 423.

86) Н. Геров, т. II, стр. 340, п. № 2181

87) Пак там, т. I, стр. 997, писмо № 1641.

88) Болванов Дураковскш - Лобанов Ростовски (вж п. № 2182, стр. 340.) Архиплутопуло - Аргиропуло (гкавен драгоман при руското посолство в Цариград, грък и голям българомразец.

89) Найден Геров, т. II, стр. 338, писмо № 2512

90) Найден Геров, Пак там, т. II, стр. 586, писмо № 2512

91) Найден Геров, Пак там, т. II, стр. 344, писмо № 2184

92) Найден Геров, Пак там, т. II, стр. 588, писмо № 2514

93) Найден Геров, Пак там, т. II, стр. 880, писмо № 2933

94) Т. Ст. Бурмов. Бълг.-гръц. църк. разпря.стр. 227., ср. Ст. Станимиров, ц. ст. в „Сборник В. Н. Златарски“, стр. 423. - Нека отбележим, че по онова време Бурмов бил в Цариград, а с Н. Геров се познавал още от 1856 г., когато Геров с Рачински бил в Киев. Бурмов ги водил в Киево-Печерската лавра (вж Н. Геров, т. I, стр. 43, п. № 85). - Ал. Викт. Рачински бил доверено лице на кн. Василчиков, а после (от 1861 г.) руски консул във Варна. - Княз Виктор Иларионович Василчиков бил влиятелно лице в Русия и голям защитник на българите.

95) В. Теплов. „Греко-болгарскш церковньм вопрос по неизданннм источникам“. С. Петербург, 1988, стр. 40.

96) Ср. Ст. Станимиров ц. Статия в „Сборник в чест на В. Н. Златарски“, стр. 424.

97) Пак там, стр. 29; ср. В. Теплов. Княз Алексей Борисович Лобанов Ростовсюй. Биографичесш очерк. С. Петербург, 1897, стр. 8-13.; ср. Ст. Станимиров. Страница из живота и пр. В „Изв. на Истор. друж.“, кн. VI, 1924 г., стр. 159-161.

98) Списанието на Българската академия на науките, кн. VIII. София, 1914, стр. 109-110.

99) Бурмов, ц.с., стр. 228.

100) Д-р Хр. Т. Стамболски. Автобиография, дневници и спомени. София, 1927 г., т. I, стр. 15.

101) Т. Бурмов. Българо-гръцката църковна распра. София, 1902 г., стр. 160.

102) Д-р Хр. Стамболски, ц. с., стр. 94.

103) Пак там, стр. 107.

104) Пак там, стр. 124-125.

105) Пак там, стр. 97.

106) Пак там, стр. 132.

107) Пак там, стр. 133.

108) „Така бяха свикнали българите-униати да наричат свърталището си“, д-р Гр. Стамболски, ц.с., т. I, стр. 126.

109) Пак там, стр. 133-134.

110) ср. „Сборник на Калоферската дружба“, кн. II, стр. 108.

111) Преписано от оригинала

112) Бележка на Е. Ангелова-Пенкова: Вапор (остар.) - параход

113) ср. „Сборник на Калоферската дружба“, кн. II, стр. 106-110.

114) Стамболски не поменува името на Чомакова

115) Като говори за заминаването на Соколски за Русия, В. Теплов на стр. 47-49 на ц. с. казва, че Соколски с лодка отишъл от Галата в Буюк-дере, гдето била лятната резиденция на руския посланик; че паднал на колени пред посланика и го молил да го отърве от езуитите; че посланикът (Лобанов- Ростовски), като го видял облечен „в фiолетовом одеяжи и таких же чулках”, се отказал да говори с него, докато не се преоблече като православно духовно лице и пр. (вж и у нас в „Страница из живота и дейността на Соколски”, с. 160— 161 и „Арх. Йос. Соколски и опитите му и пр., с. 424). Всичко това е измислено от Теплова. При една среща с Д-р Хр. Стамболски аз го запитах дали Соколски в Цариград се е обличал като католически прелат „в фiолетовом одеяжи и таких же чулках”? - „Не, отговори ми той, в Цариград Соколски се обличаше тъй, както се обличат и всички православни духовни лица”. Подир този отговор аз започнах да се съмнявам дори и в това, дали Соколски се е срещал с Лобанова. По-вероятно ми се вижда предположението, че Соколски не се е срещал с Лобанова.