1.9. ПЪРВИЯТ:

СПОМЕНИ ЗА Д-Р ГЕОРГИ ВЪЛКОВ МИРКОВИЧ

Елена Миркович55

В: Сливенско дело. Г. 35, бр. 120, 11 октомври 1979, с. 4.

Била съм петгодишна. Живеехме в големия фамилен дом Миркович, запазен до днес. Малко, но незаличими са останали детските ми спомени за брата на дядо ни - д-р Георги Миркович. Като сега го виждам строен, мълчалив старец, с благообразен израз, високо чело, с бакенбарди и големи бели мустаци, прекосяващ плочестия двор, погалваше децата и се прибираше в работната си стая - западното приземно помещение на сегашната галерия. Виждахме го през прозореца, седнал пред масата си да чете и пише. Идваха много хора при него. Децата избягвахме да правим шумни игри пред стаята му. А при погребението му колко много народ беше изпълнил двора и улицата до площада „Аба-пазар”. Цветя, венци, шпалир от учащи се по улицата...

След време разбрах, че детският ми спомен за почитта и тази атмосфера на нещо величаво около името и образа му, са отражение на неговия живот, изпълнен с народополезни дела, любов и страдалчество за свободата на родината и мъдро осъществен дълг на революционер и възрожденец-хуманист.

От детските години жажда за наука и просвета. Изселване като петгодишен с родителите си през 1830 г. във Влашко и връщане в родния град. Начално учение в Сливен и в Котел при Сава Доброплодни. По препоръка на д-р Селимински - български стипендиант в Киевската семинария, която напуска и учи в прочутото Цариградско училище Куру-чешме. Там патриотичното му чувство не го задържа и завършва френското училище в Бебек.

През 1856 г. завършва медицина в Монпелие, където като студент проявява самоотвержена дейност в борбата срещу холерната епидемия и е награден от Наполеон III с медал.

Лекар е в Сливен и Стара Загора, но крилете на свободолюбивия му дух търсят повече простор за „ползу народу” и заминава за Влашко, където събира значителни суми от богатите сливенци-преселници за нуждите на Сливенските училища.

Колкото лекарска дейност, толкова и народопросветна и бунтовна.

През 1859 г. се озовава в Цариград и взема живо участие с Драган Цанков в борбите за църковна независимост, участвувайки в посещението при Папа Пий IX, от който получава орден.

От 1861 г. до 1864 г. е призован за директор на Българската гимназия в Болград и като градски лекар. Следва лекарско-обществена дейност сред българската колония в Браила и в края на 1866 г. пак е в родния град, пренебрегвайки преимуществата на материалния и свободен живот в чужбина. Тук се сближава и сработва с намиращия се на гарнизон в Сливен известния поляк Михаил Чайковски - Садък паша, началник на казашкия полк от християни (Казак-алай). Двамата изработват проект за създаване на „главни” български училища във вилаетските градове и по този повод се явява при великия везир Али паша и министъра на външните работи Фуад паша.

И все така неотклонно, рисковано и безстрашно към националния идеал - за просвета и политическо освобождение на народа ни. Назначен за лекар в Русе, но не приет от валията Мидхат паша, установява се за лекар в Лом. И започва болните да лекува, здравите да бунтува. Предателство от фанариотския владика, българинът отстъпник Доротей и окован във вериги, е откаран през Русе и Сливен в Цариградската тъмница. Там, при нечовешки условия, чезне в продължение на пет години, в неизвестност и без присъда. Посещава го младият му съгражданин Добри Минков, учащ се в Роберт колеж. А по едно време в същия затвор е бил и Петко Славейков.

В началото на юли 1874 г., след пет години Цариградски затвор, Миркович и още двама от Ломско-Берковския заговор, получават официална присъда за доживотно заточение и на 5 август с. г. са заточени в Диарбекир, а след три месеца са откарани, като опасни бунтовници, на 110 км по-навътре в Анадола в гр. Мардин.

В Букурещ Каравелов и Ботев многократно, в седемнадесет дописки и бележки, пишат протести и с топли чувства за „мъченика Миркович”. Името и делото му не слизат от колоните на вестниците „Свобода”, „Независимост” и „Знаме”. Но несломим остава духът му и в затънтените анадолски краища. Там е оценен като човек и лекар, отдаващ лекарските познания за лекуване на населението. Все тогава е заточен и по-големият му брат Русчо, с двадесет негови съграждани, в гр. Боло, а преди това оставя костите си в Анадола зет му - свещеник Атанас Гаджалов.

Изгрява свободата над родината и д-р Миркович се завръща в родния си град, за да се включи в изграждането на третата българска държава. Съредактор е с д-р Минков и д-р Планински на втория в страната и първи в Сливен в. „Българско знаме”; става градски лекар, управител е бил и на болницата, „Губернски врач”. Избиран е за народен представител в едно от великите и в едно от обикновените народни събрания.

През 1880 г. е бил председател на „Клуба на българите” в Пловдив; един от основателите на дружество „Червен кръст”; дописен член на книжовното дружество (днес БАН); с други румелийски общественици е подписал изложение до Европейската комисия по Берлинския договор против несправедливите му и противонародни постановления; отличен е с ордени и медали.

За разностранността на културните му интереси сочат немалкото му трудове. Още през 1860 г. издава „Българска граматика”, критично разглеждана в сп. „Български книжици”, последвана от „Практическо приготовление за граматиката в основните училища”; написва в превод по Ламартин книга за „Петър Велики, Екатерина II и Мечников”; в превод от Хюго - „Вечните истини”; „Униатското движение и черковният въпрос”. В областта на медицинската литература е автор на „Предпазителни мерки против холерата”, „Домашен [х]омеопатически лекар” (преиздаден в три тома). В последните си десетина години редактира и издава в Сливен списанията: „Нова светлина”, „Здравословие” и „Виделина”.

Д-р Миркович почина на 29 септември 1905 г. на осемдесетгодишна възраст, изпратен до вечното му жилище от хилядите уважаващи го негови съграждани. И като неписана епитафия на надгробната му плоча остават собствените му думи из едно негово писмо:

„С една дума, от началото на движението до затварянето ми, аз непрестанно тичах по бреговете на Дунава, кога в Турция, кога във Влашко, според обстоятелството, за общата цел, за нашето освобождение, дето малко остана да го заплатя с живота си.”

Днес неговият бюст е между тези на възрожденците и революционерите в паметника-синтез на Хаджи Димитър в Сливен.

Елена Миркович

__________________________________________

55) Бележка на Вергилий Кръстев: Елена Миркович е дъщеря на Петко Русчев Миркович, който е син на Русчо Миркович и се явява като внучка на Русчо Миркович и племенница на д-р Георги Миркович.