Запознанството ми с него датира от 1969 година, когато бях лекар в провинцията. Кореспондирахме с писма и той ми изпрати няколко книги от Учителя по пощата. Бях му задал въпроса: „Защо днешното младо поколение не се интересува от Учителя и Учението Му?" Отговори ми, че за това са необходими специално изпратени души да се родят на земята. А тези, които са родени за тази цел се оплитат в материята, загубват пътя си и не идват при Учителя, а се отклоняват. Запомних всичко много добре.
Срещнахме се за пръв път в домът на Борис Николов. Поставих някои важни въпроси за разрешение в присъствието на двамата. Поисках от Сава Калименов да ми подготви едно пълно течение на издавания от него в-к „Братство" и да ми го даде за съхранение. Той с охота се съгласи, а Борис одобри. След известно време ме среща и ми съобщава, че е предал за мене две големи рула, но ги е оставил при Борис. Отивам там и искам да си прибера двете рула. Борис вдига рамене и казва: „Това е за мене." Аз се учудих и след това се ядосах. „Борисе, аз съм на 32 години, а ти си на 70 години. Досега ти не си го раздвижил този въпрос, защото той изобщо не те интересуваше. Ето, аз го задвижвам, а ти ми пречиш. Тези броеве от вестник „Братство" не се предават за теб, а за мен. Твоето време изтече и ти се размина с него. Аз днес те спасявам от пълен провал и вместо да ми съдействаш, ти ми пречиш." Аз се скарах с него. Мария Тодорова седи на своя стой и слуша. Мълчи. Какви ли не работи е виждала тя. Единствено аз можех да се разправям с него. Другите му се бояха. Той ги владееше отвънка и отвътре, а те стояха като препарирани пред него, а зад гърба му го критикуваха и го ругаеха. Той знаеше за това и затова ги оставяше да минават пред него, да се унижават като се умилкваха и му се усмихваха угоднически. Накрая разбрах, че той е вече предал на други хора тези вестници. Забележете сега: Вие задвижвате някаква работа и изведнъж изникват други хора и ограбват това, което вие правите. Споделих отново със Сава Калименов, че Борис ме е излъгал и ме е обрал. Той се усмихна: „Аз ще ти подготвя други. А Борис си е такъв. Дадеш му нещо и то изчезва." А каква усмивка имаше - да се потопиш в нея и да се разлееш с нея по света. Боже, какви хора срещнах, извисени с идеи и други срещнах, с пропаднали идеали. Колкото едните бяха по-възвишени, толкова другите вървяха с главата надолу. Но те не знаеха това. Аз имах привилегията да ги видя как вървят: едните - с главата нагоре, а другите - с главата надолу. Различаваха се по делата. А делата им бяха задръстили всичко наоколо, поради което Небето със Сила ги беше спряло чрез Кесаря.
На тази среща се разгледа и реши друг въпрос. Знаех от Петър Ганев, че архивът от Олга Славчева е у него - у Савата. Поисках да го прибера. Борис разреши, а Сава Калименов се съгласи. Само аз знаех приблизително какво има в него. Реши се и друг важен въпрос - да запиша спомените на Сава Калименов. Борис също го увери, че той същото ще направи. Савата се съгласи.
Изминаха години. Посещавах го, когато идваше зимно време в София. Подканвах го да започнем работа, но той все отказваше. Един път се оправдаваше, че преписвал някакви беседи на пишеща машина и нямал време. Втори път се оправдаваше, че съставя някакви сборници и накрая измисляше всевъзможни поводи, за да се измъкне. Аз пътувах по четири часа, за да стигна до него. Губих си времето, а виждах, че и неговото време е също отмерено. Освен това боледуваше със сърцето. А той беше в дълбока възраст. Накрая не издържах и му казах, че си губи времето с тези преписи и тези сборници. Той не можеше да повярва. Обясних му, че това, което ще свърша с него, не може никой да го направи и това, което той ще разкаже, не може никой да го каже. А другото, което сега работи, ще го направи едно друго поколение след него. А тези сборници, които прави, никой няма да ги чете, освен мене и то след време, когато трябва да пиша за него. Той беше висок, усмихваше се и се радваше, че така говоря. Не се сърдеше, но му беше чудно, че така разговарям с него. На следващият път аз се бях приготвил за работа, но той пак отлагаше. Скарах се с него, че само ми губи времето, и че губи и своето време. Накрая ме запита какъв е моят план. Обясних му подробно по точки. Беше изумен, че имах програма най-подробна с него. Вече ме гледаше сериозно. Запита ме: „Смяташ ли, че това ще го реализираш?" „Ако ми помогнеш, и ако не ти попречат твоите хора от рода ти." „А защо мислиш така?" Посочих му една снимка на стената, на която бяха заснети той, жена му и дъщеря му. Казах по няколко думи за всеки от тази снимка. Точно и определено. Той скочи като ужилен. „Братче, откъде имаш тази пророческа дарба?" Дойде и ме разцелува. Отвори се. „Да, и Учителят ми каза навремето същото, каквото ти ми казваш сега. Но на никого не съм казвал това. А ти няма откъде да го знаеш". Беше се просълзил. А преди това аз бях говорил за неговата поезия, която ценях много високо. Тогава той с огорчение проговори: „Да знаеш, моите хора от семейството ми не ме считат за нищо. Смятат, че това, което пиша, е нищо. Но те не знаят, че Духът е този, който ми дава тази поезия. И Той е онзи, който ми дава това вдъхновение. Как да им обясня. Добре че дойде един човек да оцени това." Той се разплака. Аз бях вече за него човекът, който Небето бе изпратило. Разбрахме се, че следващия път започваме работа.
Беше есента на 1982 г. Сава Калименов беше работоспособен, беше с умът си и точно на върха на своята памет. Идеално време за спомени. Отидох с един ролков магнетофон. Купих си ролки, които тогава не бяха евтини и започнахме работа. Той започна да разказва, а аз го спирах и му задавах въпроси и той допълваше своят разказ. Преминахме целият му живот, от началото, та до края. Засегнахме творчеството му и присъствието му в Школата. Прелистихме цялото течение на в-к „Братство" и аз подробно го разпитвах за някои статии, личности и за събития. Чак сега той разбра какво означава в-к „Братство" като историческа следа за онези поколения, които не са срещнали Учителя на земята. Беше много доволен от себе си. А аз се радвах, че му показах какво означава историческа следа на Братството за поколенията.
На втория ден Савата ме предупреди, че дъщеря му Стефка била срещу тези спомени, а и внучката му Елена. Опасявали се, да не би тези неща да попаднат в милицията, която преследваше Братството в онези години. Уверих го, че това няма да се случи. Убедих го, че това е атака на онези Сили, които воюват срещу Братството, и че сега го атакуват чрез родът му. Посочих му снимката, която висеше на стената, че това са неговите кармични врагове, и че сега те му пречат да свърши една работа за себе си и за Учението на Учителя. Той се успокои. На третия ден идва внучката му Елена с някакъв младеж, който по-късно стана неин съпруг и направи цял скандал, че работя с него. По-питаха ме защо записваме разказите му. Отговорих, че това го правя за следващите поколения и за Школата на Учителя. Виждах, че онези Сили, които воюваха срещу Братството бяха влезнали в тях и се проявяваха срещу мен. Те си отидоха. Казвам му: „Сава, аз съм изпратен при теб да свърша една работа. Учителят ме е изпратил при теб. Ако не съм аз, вие сте загубени. Вие всички се провалихте, без изключение, като се почне от Борис Николов, че се стигне до теб. От мен зависи, дали ще ви има в бъдеще като историческа проекция. Вие за мен всички се провалихте. Правя го за Школата на Учителя и за Учението Му. Не го правя за теб. А това са врагове на теб и на Братството -твоите близки. Ще се убедиш в бъдеще". Той ме гледа и продума: „Да, и аз им казах, че това е грешка. Казвам, че е тяхна грешка, но те не ми вярват". „Ето Сава, аз ти оставям тези ролки от записите в знак на това, че аз съм свършил твоята работа теб и че нямам нищо общо с милицията. А в скоро време ще се убедиш кой има общо с милицията." Той се успокои, аз му предадох магнетофонните ролки и си тръгнах. Бях ядосан. Винаги така се случваше, че вместо да ми благодарят за свършената работа, изскачаха из невиделица хора, движени от Сили, които да ми пречат. Знаех много добре откъде идваха тези Сили.
Преди да се разделим със Сава Калименов се уточнихме по мой план, той да напише още някои неща. Щеше да отиде в Севлиево, в неговия дом и там спокойно ще пише. Минаха около шест месеца и аз се обадих на дъщеря му Стефка, че е минало достатъчно дълго време за проверка, и че аз искам да си прибера ролките. Предадоха ми ги. Не мина време и внучката на Сава Калименов, на име Елена, с някакви младежи сметнаха, че Братството ще върви по някакви външни демонстрации. Със своето неразумно поведение в Севлиево те предизвикаха милицията да реагира и тя направи обиск в домът на Сава Калименов и тя му прибра онова, което той започна да пише по мое настояване. Провалиха го. Но го провалиха близките му. Това което го предупредих, това стана. След това той влезна в друга фаза на своето развитие, беше в дълбока възраст и повече не се видяхме. Той остана в Севлиево и приятелите от Севлиево се грижеха за него. Дойде време и той си замина от този свят.
Спомням си, бях застанал до него. А той стърчеше с две глави над мене. Продума: „Единствено вярвам във внучката си Елена, да работи за делото на Учителя." Погледнах го, а той гледаше някъде нагоре към небето, към неговото собствено небе. „Слушай какво. Аз не зная дали ще мога да работя с нея. Ще направя опит. Ако не стане опитът сполучлив, аз няма да имам никаква вина". Така се разделихме. Но във всичко, което му казах, се сбъдна досега.
Ето сега и поуката: идва един чужд човек отвън, за да свърши работата на Сава Калименов за Делото на Учителя. И дъщеря, и внучка се опитаха да пречат. После внучката предизвика обиск и го унищожиха по този начин психически. Минаха години, аз посетих дъщеря му Стефка, като настоях пред нея да се подготви и изнесе сама концерт от песни на Учителя. Спомних си, че навремето Галилей Величков настояваше пред мен, че ако някога имам време и условия, лично да накарам Стефка Калименова да изпълни песни на Учителя, защото има необикновен глас за тези песни. Употребих много сили и енергия, за да я изведа в една нова орбита, на творческото изпълнение. И тя излезе на два концерта и изпълни добре песните, но направи грешка, че застана по средата на инструменталния състав и той я заглуши. Трябваше да се спазват класическите правила и да се застава пред оркестъра. Може би засега нейното изпълнение на песните на Учителя да е най-сполучливото досега. Казах на дъщеря й Елена да направи професионален запис на майка си, за да остане като образец на песните на Учителя по времето на Школата. И дано го нап-рави.
При една от срещите ми в техния дом в София Стефка влезна ядосано в стаята и ме упрекна. „Защо изнасяш „кирливите ризи" на показ? После ще отговаряш за това". Повтори три пъти въпроса си. „Да, аз нося отговорност за това". Аз не съм крив, че има „кирливи ризи". Но онзи, който ги има, и който ги държи, трябва да си ги изпере. И аз не съм този, който ще изпира тези кирливи ризи. Затова всеки ще си изпере кирливите ризи, защото смърдят. И когато някой се добере до Словото на Учителя и се доближи до последователите на Учителя, той първо вижда и се среща с кирливите ризи. Заради кирливите ризи хората бягат и се отдалечават от Учението. Говоря за онези хора, които са определени да дойдат и да се запознаят с Учението на Учителя. А „кирливите ризи" ги прогонват, защото смърдят. Всеки да си изпере сам кирливата риза. Дори да си ги избелят. Аз не изнасям „кирливите ризи". Това е Школа. Тук присъстват и едните, и другите - от Черната и Бялата Ложа. И двете имат право на присъствие. И двете ложи имат свои представители. Аз изнасям деянията на едната и на другата. По делата се разбира кой къде е записан да служи, и кой му е Господарят. А Всемировият Учител управлява и двете Ложи, че и Космическата Ложа. А неговото Слово е Слово на Бога. Чрез него Живият Бог бе слезнал на земята българска.
