171. ТОДОР ПАВЛОВ И ПЕВИЦАТА ЛИЛЯНА ТАБАКОВА

В.К.: На 122 страница от „Разговорите с Учителя” Вие споменавате за Йорданка Жекова. Какво си спомняте за нея?

Л.Т.: Ами тя Му услужваше в кухнята на Учителя и имаше за съпруг Иван Жеков. А той беше ветеринарен лекар. Тя много грижливо се грижеше за него и забелязвах, той е дълголетник, дълги години живя.

Напоследък ми казваше: „Всеки ден му давам валерианови корени, попарени с гореща вода, да пие.”

Той си седеше на двора под беседката и си тихичко пееше, и беше дълголетник. Дълги години живя. Тя много хубаво се грижеше за него, много хубаво. А тя, когато минавах през нейния двор, щото аз живеех у хаджийката - на Епитропов жена му, а тя беше съседка там...

За да сляза в града, аз слизах пеша, нямаше тогава превозни средства и имах едни галоши, по-стар модел, черни, високи, горе с кожичка. Но копчето и на двата галоша развалено, не мога да го закопчея и зяпат така. Като ги обуя и тръгвам, като не мога да ги закопчея, така вървя. Тя ме спираше и се навежда: „Чакай да ти..., че мязаш на гащат петел.” Щото като имат кожа, също приличам на гащат петел. Натиска, натиска - не се закопчава копчето. И тръгвам по шосето.

По едно време, както вървя (ето, това не съм го писала), една царствена кола „Спорт” спря до мене. Изскочи шофьорът и каза: „Влезте в колата!”

- Ах, викам, аз имам кракомобил и ще се движа с моите крака - така му отговорих.

А на прозорчето по едно време се дръпна една завеска и се показа Тодор Павлов. Той му е казал да спре при мене.

- Лилиана, аз съм вътре, ела!

И аз влязох.

- Къде отиваш?

- Ами на „Граф Игнатиев” отивам, има държавен зъболекар (нали имаше държавни такива), да си правя зъбите.

- Ами ти, каза, вече съвсем ни забрави! Години вече не стъпваш при нас! А ние с кака ти Гана толкова много те обичаме и много ни липсваш. Обещай ми, че ще дойдеш и ще ни посетиш. Аз ще те заведа до твоя зъболекар. Ние постоянно, твоето име не слиза от нашата уста с кака ти Гана.

Закараха ме на „Граф Игнатиев” и се качих при зъболекарката. Та като гащат петел бях, ама.

В.К.: Това след заминаването на Учителя? След заминаването на Учителя?

Л.Т.: Защото знаете ли защо престанах да отивам?

Защото тя ме извика в нейната спалня и ми каза: „Той не ще той да ти каже, ама ме кара аз да стана лоша за теб (за Тодор Павлов). Кара ме аз. Няма да ходиш с тоя, куция (наричаше брат Христов). Ние сме решили, това общество ще го ликвидираме (за Братството). Ела при нас, ние ще подпишем партийния ти билет и ще бъдеш централен стълб в Операта, ще те турим в центъра, защото имаш чисто сърце. На тебе вярваме. На тебе ще се облегнем.”

Аз казах тъй: „Како Гане, това е последното ми идване у Вас. Аз сега като изляза, ще си обърша краката на отривалката и няма вече да стъпя!”

И си излязох. Нищо не казах - ни за оправдание, ни това.

А минаха много времена и Тодор Павлов спря колата за мене.

В.К.: И Вие вече не ходихте?

Л.Т.: Спрях да хода. Но той спря колата и ми каза...

В.К.: А Вие отидохте ли след това?

Л.Т.: Отидох, защото и брат Боян пък ме прати да искам помощ за Влайчо.

В.К.: Да, така.

Л.Т.: Тия подробности не съм ги писала затова, защото аз държа какво казва само Учителят. А това са странични работи.

В.К.: Но това са интересни неща, дават много по-хубав фон така, дават пътя и става хубаво.