При особени обстоятелства излезе тази книга. Тя може да има своите слабости - технически и други. Но за българския народ е много ценна. Аз бях на мнение, тя да бъде наситена повече със Слово на Учителя, и тъй стана. На интелигентните казвам така: „Има два вида пчелен мед: единият е центрофугиран и само е мед. А другият е с питата и восъка, който е много по-ценен - с друг аромат и с друго съдържание. С тази книга е същото. Има и от единия и от другия мед. След 1945 г. не можеше да се отпечатат книги. Трябваше специално разрешение. И аз, в дълбочината на душата си, търсих всички възможни пътища тя да излезе от печат. Тогава аз имах един висок пост в държавата, изпълнявах важна служба, бях директор в Министерството на финансите. Тази дирекция, която оглавявах, тя изготви клаузите по финансовите въпроси за мирните договори след 1945 г. След туй кредитирахме фабриките преди да бъдат национализирани, а след като ги национализираха тя имаше за задача да изготви законите за самоиздръжка на предприятията. Това падна на моите плещи. За мен беше голяма изненада да изпълнявам този пост, защото нямах такива амбиции. Но впоследствие се убедих, защо се наредиха нещата така, че да заема тази служба. В мен залегна убеждението, че аз съм на този пост, за да издам книга за Учителя; финансовата част на книгата бе осигурена. Борис Николов даде всичките си спестявания, около 680 000 лв., а неговата сестра Цанка - 160 000 лв., а един друг брат, който изобщо не знаеше, че ще излиза книга, предложи на Борис 240 000 лв., да се отпечати нещо от Учителя. Тези пари бяха достатъчни.
Книгата трябваше да има разрешение за печат. Този човек, който даваше молбите на министъра, за да ги подпише и да се получи разрешение за печат, беше мой приятел, беше „звенар" по политически възгледи, кротък и симпатичен човек. Аз изпращах Неделчо Попов много пъти до него, но без резултат. Веднъж този приятел ме срещна и каза: „Моля те, освободи ме от тази задача, защото ще имам големи неприятности. Ти знаеш какво е отношението на властта към туй Учение". Аз се съгласих. Министерството на културата, което беше новосъздадено, се оглавяваше от Димо Казасов, който даваше разрешение за книгопечат. Ето как се наредиха нещата по необикновен начин.
Този мой приятел - "звенар", който докладваше на министъра, се разболява. Един ден в Министерството пристига под същото име - Казасов, племенник на министъра, който заема мястото на този приятел по време на заболяването му. Замества го временно. Той дойде при мен един ден и ме помоли да изготвя закона за самоиздръжката на тяхното книгоиздателство. Веднага блесна в мене тази мисъл, че аз не случайно съм поставен на този пост. След два дни изготвих закона и му го предадох. Помолих го: „Имам една книга „Учителят за образованието". Искам да имам разрешение за печат". Усмихна се. „Това е най-лесната работа. Дайте си заявлението". След два дни той ми носи разрешението за печат, като нямаше никаква представа каква е тази книга. На мен ми падна воденичен камък от шията. И трябваше да се пази в пълна тайна.
Извиквам Неделчо Попов и го завеждам на мястото, където е поставено тялото на Учителя и му казвам: „Неделчо, ти си ми верен приятел. Досега абсолютно никакво обещание не съм искал от теб. Сега ще ти поверя една тайна, но искам, при тая сестра, при която живееш - Николина Балтова, никаква дума да не продумваш. Също и с жената на Славянски, към която имаш слабост да споделяш всичко, да не говориш нищо. Пълна тайна ще пазиш. Ти си главен оценител, а аз съм директор. Прави, струвай, имаш пари за печат, имаш разрешение за печат, но книгата трябва да излезе. Ще се закълнеш пред гроба на Учителя." Той се закле. Взе ръкописа на книгата. Минаха месеци. В държавната печатница се правеха клишетата за снимките. А в една от големите печатници се печаташе книгата. Всичко вървеше тихомълком. Не усети никой. Нито дявола, нито ангелите. Най-после книгата излезе. Беше много трудно, но благодарение на неговата съобразителност излезе към 5000 тираж.
Борис Николов взимаше участие в просветния съвет. Мен ме нямаше там. На едно събрание се повдига въпроса, че е необходимо да се отпечата книга на Учителя. Борис вдига големите си ръце и казва: „Такава книга едва ли може да излезе след хиляда години." На следващия път, когато се събира просветният съвет, Боян и Борис поднасят на всеки член от съвета по една книга. Подаряват я и като им ги подариха книгите, то направиха от тях най-големите си врагове. Всички изпадат в ужас. Как е възможно, преди една седмица Борис да говори едно, че такава книга ще излезе след хиляда години, а тя излиза само след седем дни. Голяма реакция, голям шум, големи критики и страхотен хаос. Като видях това, казах на Борис: „Борисе, аз не съм в Братския съвет, но понеже аз движих тази работа, на следващия ви съвет ще им изнеса един доклад и ще изясня всичко." Аз отидох с твърди крачки и със смело слово можах да обясня нещата, всички слушаха, но скърцаха със зъби. Всеки мисли, че е пръв над останалите. Главната агитаторка на този смут беше жената на Славянски - Люба. Всички интелектуалци смятаха, че са пренебрегнати, излъгани и измамени.
След като взех разрешение за печат, след една година излезе книгата. Корекциите правихме с Боян Боев заедно. Работехме денонощно и трябваше да се крием. А при Боян Боев непрекъснато идваха хора. Как не разбраха, аз още се чудя.
И Неделчо Попов, понеже е малко тщеславен, каза: „Дайте да направим сега една витрина в София". Умолявам го: „Недей сега, каква витрина ще правиш сега в тия мътни времена?" „Аз ще движа тази работа", не отстъпва Неделчо. Не се минават пет дни и звъни телефона ми в кабинета, и се обажда момчето, племенникът на Казасов, който преди една година ми донесе разрешението за печат на книгата. Казва ми: „Д-р Константинов, моля ви, дайте един екземпляр от книгата, защото сам министърът иска да види книгата, за която Вие искахте разрешение". А веднага съобразих: „Книгата не е за пропаганда, а за вътрешна консумация, за абонати, един вид възпоменателен сборник, който интересува нашето общество." Той затвори телефона и извиках Неделчо и го заключих в кабинета, за да не обърка нещо. Ако има нещо, да питат мене. След двадесет минути се обажда отново племеникът на министъра. „Пратиха няколко човека в София да я търсят, но не можаха да я намерят къде се продава". „Нали ви казаха, че не е за пласмент, не е и за външна пропаганда и затова я няма." "Но министърът иска да я види!" „Дайте ми министъра!" А пък аз Димо Казасов го познавам. Бяха му издали една книга в Полша. Аз също бях помогнал на издаването й. Разговаряме с него. „Добър ден, как сте със здравето?" „Една книга да ми дадете от тези, които разрешихме". „Тя не е за пропаганда". „Защо ме лъжете. Снощи в Министерския съвет разглеждаха тази книга и с лук ми търкаха носа. Казват ми, че съм твърдял, че няма хартия за вестниците, а позволявам да излезе тази книга." „Господин министър, странно, в България няма още цензура. Искаме да излезе една книга, разрешава се. Защо е тази олелия?" „Константинов, недей повече да ме разиграваш, защото лично Георги Димитров ме вика на доклад за тази книга, който сега е министър-председател." Аз виждам, че е сериозна работата и му казвам: „Утре ще ви дам от нея."
Отивам при един мой приятел Папазов, който имаше връзка с един от министрите. А пък Казасов се съветва с него и бил в течение на този въпрос, защото Министерския съвет се е занимавал с тази книга. Имало доклад за нея и отдолу стояла забележка: „Как е възможно под носа на министъра на финансите доктор Константинов да издава такава книга?" Казасов отива на доклад при Георги Димитров. Преди това Трайчо Костов е замествал Георги Димитров, който бил в годишен отпуск. Той е дал големи кредити за министерството и Георги Димитров не е бил доволен от него. Но когато Казасов дава доклада за книгата, то Георги Димитров казва: „Дълбока архива". Вечерта пак се повдига въпросът пред Министерския съвет за книгата. Обаче Георги Димитров става и много строго казва: „Престанете с този въпрос. Достатъчно врагове имате. Те са добри хора и не ги правете и тях врагове". И действително всичко утихва. В края на краищата аз бях уволнен от министерството поради тази книга. Всички платихме за нея.
Сега ме интересуваше как тази книга е отишла в министерството. По-късно една журналистка ми каза, как Антон Югов, който беше министър на вътрешните работи, е носел тези книги под мишница и ги е турил над банките на министрите. И какво още установих. Неделчо имал наивността и глупостта да остави 100 книги в квартирата си, а те живееха под общ покрив с Балтова. А тя е една кокошка - като снесе едно яйце, трябва да окряка навсякъде. Тръгнала с книги под ръка и от министерство на министерство, и от министър на министър подарявала по една книга. Не е знаела, че е имало Министерство на културата и само на Димо Казасов не била дала, и затова той не знаеше за тази книга.
Но за слава на Бога всичко мина без последствие. Аз непрекъснато заявявах, че в България няма цензура, че има пълна толерантност и няма дискриминация. Всички клатеха глава, че това е така. Но след няколко години нещата се промениха и дойде цензурата. Навремето всички роптаеха срещу книгата. Реагираха защо и те не са включени. Но тя не можеше да излезе при този случай. Някои съзнателно или несъзнателно щеше да ни предаде. Ето днес, 30 години оттогава, няма свободен печат. А всяка година се правят обиски. Такъв беше направен на мен и ми взеха всички подвързани книги с кожена подвързия. Кога ще има печат за книгите на Учителя само един Бог знае.
Когато излезе книгата „Учителят", Борис, Мария и Боян занасят по една книга в Горницата на Учителя и я слагат на масата Му, в знак на благодарност, че е излязла такава книга. Били са в молитва. Изведнъж електрическата крушка в стаята светва, макар че са стояли пред масата и никой не е посегнал към ключа. Това е бил един невидим отговор и одобрение на Учителя към книгата. Аз не присъствах тогава там.
Книгата излезе на бял свят и тръгна по белия свят с името и образа на Учителя.
Бяхме отишли на Мусала Боян Боев, Мария Тодорова, Борис Николов и аз. В един момент им казах: „Сега, като слезна в София, ще бъда уволнен. Когато стоях там, пазех равновесието. Щом дойдох тук, с вас, ще ме уволнят. Да знаеш, Борисе, ще дойда при тебе да работя като мозайкаджия." Действително бях уволнен. Предложиха ми друга незначителна служба в Министерството. Но понеже бях оглавявал много голяма служба, не поисках новата и напуснах. Започнах работа при Борис. Работех тежка физическа работа. За творческа работа имах много малко време. Употребих неимоверни усилия, за да подготвя моите книги.
