Може би се изненадвате, че пиша свободно за една реликва!
Уви, на някои факти вече съм единствен свидетел. И времето на мълчанието, изтече! Историята на Братството се пренаписва съзнателно по удобен начин. Така се действа винаги след преврат. Даже и в Братствата!....
Понеже светлината за случилото се в Бургас е все още мъждива, реших да напиша тази история. Никой не я знае по-добре от мен!.....
Един ден, през 1978, у дома пристигна брат Борис. С него бе и Петър Филипов.
Целта на посещението им, се превърна в едно от най-важните събития в живота ми! Двамата бяха дошли, за да ми предадат цигулката на Учителя!
Защо на мен? И аз съм се питала. Защо бях избрана за Пазител на Цигулката? Не знам! Но има нещо мистично, с което си го обяснявам.
Когато подготвях Десетте вечери с музиката на Учителя, направих нещо странно, нещо съвсем необичайно! Написах покана до Учителя. Написах я така, от сърце, и спонтанно. Усещах необходимост, Той да е духом с мен. Написах я, без да се смущавам, че няма адрес, на който да я изпратя. Усещах, че самият акт на написването е достатъчен. Изпратих покана и на брат Борис. Той дойде в Бургас, присъства на един от последните концерти, когато изпълних най-интимните и съкровени песни на Учителя.
Малко след това, той дойде отново в Бургас, този път с цигулката на Учителя. Може би бе усетил в моето искрено желание да навляза по-дълбоко, да опозная по-пълно, музиката на Учителя, и да я споделя с братята в Бургас! Възможно е да е усетил моя стремеж да работя.
Не знам как ще го приемете, с насмешка, или с присвити очи, но мисля че сам Учителят, чрез брат Борис ми повери цигулката Си! Защото Го поканих.
Всеки знае за специалната Му любов към музикантите. Връзката между моята покана и появата на цигулката скоро след това, иначе остава необяснима! Звучи необикновено, нали? Но кой казва, че живот с Учителя в сърцето, е обикновен?!
Сега ще продължа с визитата на двамата братя. В нея имаше нещо от богомилския дух. Нещо наситено с енергия, която не може да се обясни!
Като, че дойдоха да ми предадат Чашата Граал на Братството!
Има истина в това предположение! Но ще ви оставя вие да помислите.... Приех тази визита като част от онзи живот, който тогава Братството живееше. Живот, в който ценностите се предаваха от ръка на ръка, предаваха се на хора, изпитани и доказани. Предаваха се, с доверие, и се приемаха с отговорност.
Брат Борис имаше вътрешно виждане, имаше и морално право да посочи приемник за цигулката на Учителя! Направи го по собствен почин.
Но в неговите действия, аз усещах Учителя!
Тази цигулка е жива. Специална енергия движи тази цигулка!
Тя действа самостоятелно, и с разумност!
Убедих се в това, по много начини! Дотогава аз не знаех нищо за нея. Разбрах, че се е пазила при Петър Филипов.
Когато я отвориха пред мен, това се случваше за първи път от години!....
Брат Петър я извади, настрои я, и направи няколко паси около нея, с думите: „Тя трябва да се намагнетиса!....”
Брат Борис стоеше изправен, тих, и сериозен! После я подадоха на мен!
Брат Борис каза: „Милке, на тази цигулка трябва да се свири! Ти можеш! Отсега нататък я оставям в твоите ръце, за да свириш!”
Учителят имаше няколко цигулки. Но тази е Неговата любима цигулка!
Въпреки, че той наблегна на това, да свиря на нея, аз не смеех!
Първото нещо, което направих бе, да я разгледам!
Беше немска цигулка, копие на италиански майстор. Много удобна за пръстите! Имаше дълбок и силен звук! С добра дясна ръка. тя можеше да пее много нежно!
Избродирах на парче син велур с големината на цигулката няколко орнамента, и я покрих с него вътре в кутията.
По съвет на брат Борис смених кутията с нова, за да се предпази, за по-сигурно! Намерих немска кутия, те бяха най-добрите по това време. Започнах от време на време да свиря на нея, но по-скоро ритуално, и най-вече в самота.
Знаех от Учителя, че цигулката е инструмент, който пази спомен от всеки, който е свирил на нея. Затова имах голям респект.
Чрез цигулката, общувах вътрешно с Учителя!
Величието на Висшето, е в способността му да се смалява. Учителя бе свирил на този инструмент, бе го държал в ръцете Си, и бе свирил в самота, или на учениците Си, за да ги хармонизира....
Две години по-късно, Вергилий Кръстев настоя да влезе в живота ми!
Той отдавна търсеше цигулката на Учителя!
Беше много щастлив, когато отидох да живея в Своге! Защото занесох там и цигулката на Учителя. Нарече я своя зестра!
В къщата на Вергилий нямах настроение за свирене, на душата ми не й беше до песен! Там не свирех на цигулка!
Но веднъж, Вергилий поиска от мен да извадя цигулката на Учителя, и да започна да свиря музиката Му. Самият той се настани пред куп бели листи, и се приготви да пише. Беше напрегнат! Подготвяше се за спиритически сеанс. Очакваше, чрез цигулката на Учителя да осъществи медиумичен контакт. С кого? Можех само да допускам, но не знаех.
Моето участие бе заради цигулката. Трябваше да свиря. Излишно е да казвам, че се чувствах впримчена да работя за чужда воля! Усещах, че това е диктувано от източник, на който не исках да се подчиня!
Свирих, а Вергилий пишеше! Когато мина известно време, той спря. Лицето му не изразяваше доволство. Не питах, а и той мълчеше. Мисля, че цигулката не го въведе в Рая!
След месец, или два, реших да посетя родителите си в Бургас. Но не се върнах в Своге. Останах да живея в Бургас.
Баща ми отиде по мое желание, и взе цигулката.
След това пътешествие, тя доста дълго време престоя в калъфа, под синьото си меко покривало. Не свирех на нея. Условията не ме стимулираха.
Тихомълком преживявах личната си драма, заради диктаторското поведение на Вергилий към мен и Боги. Но не спирах да работя с беседите на Учителя. Цигулката присъстваше безгласно.
Минаха години. Много след създаването на издателство „Сила и Живот”, цигулката на Учителя отново излезе на сцената. Канех се да ходя за пореден път в Англия за концерти в Гонтс Хауз. Беше струва ми се 1998.
Тогава друг медиум се бе настанил в живота ми. Казваше се Павел. Доста противоречив човек, който беше ми внушил, че може да реши проблема с Бургаския салон.
В Павел се прояви същата негативна сила, която действаше и във Вергилий!
Поканата за Англия, включваше и него.
Преди да тръгна, той настоя да взема цигулката на Учителя, и да изнеса концертите там с нея. Идването му в Англия бе провал за него, и източник на много разочарования за мен! Той не можеше да участва в нищо, което представя Учителя. Проявяваше разрушителна сила, и създаде големи проблеми на домакините. Концертите ми минаха добре, но държанието на Павел внесе напрежение!
По негово желание поканих нашия домакин на разговор, в който Павел му показа цигулката. Очакваше, че той ще се впечатли, и ще го направи едва ли не управител на замъка си! Ричард не само не прояви интерес, но му каза: „Тази цигулка в ръцете на Милка звучи, но ако тя не свири на нея, е просто предмет!”
С две думи, Павел не постигна очаквания магически ефект, чрез цигулката!
Така както през 1980 стана и с желанието на Вергилий!
Цигулката на Учителя, сама по себе си е жива, и не позволява да бъде ползвана, особено за личен интерес, и от хора без добродетели!
Приключих работата си в Англия, и се върнахме.
Пътувайки към Бургас, малко преди Стара Загора, Павел взе най-безцеремонно цигулката на Учителя и заяви, че ще слезе, за да посети там свои приятели.
Беше насилие, но нямах нито физическа сила, нито възпитанието ми позволяваше да се боря с него! Опитах се да кажа нещо в своя защита, но чух в отговор: „Защо си толкова егоистична? Ако тази цигулка може да излекува дъщерите на моя приятел и да възвърне зрението им, защо не искаш да им помогнеш?” Пак бе решил да прави магии с цигулката!
Срещу мен стоеше воля, с която не можех да се преборя!
Цигулката ми бе отнета!
Стана против моето желание! Аз продължих с влака към Бургас, а Павел слезе в Стара Загора. Мислех си наивно, че в Бургас той ще ми я върне. Не! Цигулката остана в него.
Скоро след Англия разбрах, че цигулката е в Малко Търново, в жилището, където Павел живееше.
Не се примирявах! Мислех и си правех планове. Защо да не опитам да я взема от там, без негово знание?
Един ден успях да си направя дубликат на неговите ключове. Той не забеляза! Имах ключовете. Казвах си: „Ще отида в Малко Търново, докато е в Бургас, ще вляза в къщата, и ще си взема цигулката!” Това бе план, който можеше да се осъществи.
Но нещо ме възпираше! Колебаех се. От една страна се убеждавах, че заради тази цигулка, трябва да съм готова на всичко, а от друга, се питах, позволено ли ми е да действам с отрицателни методи. Надделя разума! Даже и да можех, аз не исках да вляза в къщата му без негово знание, дори и заради цигулката. Отидох на моста в Бургас, стигнах самия му край, навътре в морето, извадих връзката с ключовете които бях направила скришно, и ги хвърлих във водата. Отказах се от плановете си.
Скоро след това напуснах Бургас. Отидох да живея в София. Нямах работа.
Живеех все така, омотана от волята на Павел, който и тук идваше за да крои планове кого и как да завлече. Чрез мен!
За да се спася от близостта и влиянието му, емигрирах! Заминах на турне в Америка с един български оркестър.
Всичко мое, остана в неговите ръце. Цигулката на Учителя, също!
Продължих да държа връзка с Павел. И той измъкна с всякакви лъжи много средства, заради нея! Много! Използваше я, за да ме изнудва!
Веднага щом дойдох в Америка, той поиска пари за да остъкли балкона си в Малко Търново, за да не влязат братята в негово отсъствие и да откраднат цигулката! След време измисли нов ход. Поиска нова крупна сума, за да купи желязна каса, където да я заключи, пак по същата причина: за да не я откраднат братята. Стигна до там да иска и пари за отопление, пак заради цигулката.
Изпращах!
Разбирах много ясно, че трябва да затворя „кранчето” за Павел, но скъсването с него означаваше загуба на онова, за което бях живяла до тогава: работата ми в Братството. Това бе и неговата цел, да ме отдалечи по най-категоричен начин от този духовно осмислен път! Колкото и отчайващо да беше положението ми, нещо дълбоко в мен се бореше за цигулката, не позволяваше да се предам.
И един ден си казах: „До тук с Павел! Архивите, материалните неща, дори и цигулката, не са по-важни от душата ми! Забравям ги, и спирам да го слушам!”
Така направих.
Скоро след това решение, получих писмо от моя български издател, Димитър Златарев. Канеше ме да присъствам в Чикаго на Book Expo. Имаше уговорка да сключи договор за издаване на моята малка книжка „Няма престъпна любов”, с мисли от Учителя на английски език. Обещах да присъствам. Срещнахме се там, и той подписа договора. Книгата се издаде, и досега е във всички големи американски книжарници.
Мислите, че се отклонявам от историята за цигулката? Не! Писмото с поканата от Димитър, съдържаше важна информация и за нея. Павел му предложил да я купи, заедно с други материали и вещи от архива на Учителя, които баща ми съхраняваше. Димитър дал исканите от Павел пари, и взел предложеното.
Когато се срещнахме в Чикаго, аз предложих на Димитър да възстановя сумата, за онова което Павел е продал. Димитър ме погледна със сините си очи и каза: „Милке, купих ги заради тебе. Аз знам че тази цигулка е предадена на тебе от брат Борис, и че е отнета от Павел неправомерно! Всичко, което взех от Павел, ще ти го предам, не е нужно да ми даваш пари, но се чудя как си му дала възможност да прави финансовите си удари на твой гръб!” Не можах да отговоря! Аз самата не знаех!
За хора като мен е нужно да се сблъскат с трудностите, да ги приемат, и ако могат да ги преодолеят, да продължат живота си с придобитата опитност в съзнанието!
След Чикаго, разменихме с Димитър две-три писма. Няколко месеца по-късно той отиде сам в планината, не прецени силите си, беше зима, и животът му приключи там. Тъжна раздяла за мен!
Не смеех дълго време да попитам сестра му, дали знае нещо за цигулката. Но се престраших. Написах й кратко писмо. Марияна откликна приятелски и топло. Увери ме, че така както брат й е оставил цигулката, така ще бъде предадена на всеки, който от мое име я поиска.
През същата година Боги и Емил пътуваха до България. Марияна предаде цигулката. И те ми я донесоха.
Знам, че в живота има сили, чиито действия ние разбираме, или не разбираме, според нивото на съзнанието си!
Цигулката се върна по силата, и с действието на тези закони! И знам, че това стана, защото хвърлих ключовете на Павел в морето, и отказах да поправя едно престъпление с извършване друго такова!...
Разбира се, че се радвах, когато Цигулката дойде! И разбира се, че духът ми се повдигна, и душата ми започна да пее отново!
Тогава аз оставих зад гърба си драмите и противоречията от България, и реших да направя стъпка към опознаване с местните групи, обединени най-вече от Паневритмията.
Срещнах се с Ардела, и свирих няколко пъти в живия кръг. Един ден тя ме покани на клас по разучаване на Паневритмията в Сан Карлос. Реших да отида с цигулката на Учителя. Изсвирих няколко песни по желание на Ардела, която водеше класа, после трапезата привлече вниманието на всички за остатъка от времето. Не казах на никого че свиря на специалната цигулка, не исках да се хваля. Но я занесох, защото ми се искаше да усетя нещо!....
Срещите с Ардела, не ме удовлетвориха! Затворих се отново! Свирех с цигулката на Учителя за себе си.
След още няколко години, поканих Елена Николова за Петровден - Денят на Учителя. Качихме се в Сиера, в скалистия хребет над езерото Пайнкрест - мое любимо място за излет. Носех цигулката на Учителя. Посрещнахме слънцето. Изпълнихме малък наряд. И свирих песните така, както е било на Молитвения връх. Елена чете беседа. Беше ритуално, но и двете имахме нужда от това.
Мисля че това бе истински духовен празник, какъвто не бях усещала от доста години!
После пак минаха години. Общувах с цигулката сама.
Наскоро мой колега пианист, ме покани да изсвиря две пиеси в местната Методистка църква. Съгласих се. Помислих си: „Дали да свиря с цигулката на Учителя?” Духът на Джон Уесли ще е там, и ще го зарадвам. Още веднъж цигулката звуча в ръцете ми. Беше пак празник! И на душата, и на духа.
Слушателите бяха благодарни! Музиката е език, който душите разбират! А когато идва чрез вибрациите на инструмент като този, който държах в ръцете си, музиката не само се разбира. Тя храни! Тя внася енергия! И насърчава!
Това е пътя на цигулката, която Учителят ми повери, чрез брат Борис!
Тя пътува до Бургас, от там отиде в Англия. На връщане остана за малко в Стара Загора. После бе пленена в Малко Търново. Продадена бе в София. Излезе от България за втори път, и прелетя над океана. Пристигна в Америка, намери ме чак тук, където уви, бях дошла без нея и мислех, че раздялата ни е завинаги!...
Когато си тръгнах от Вергилий, цигулката се върна след мен в Бургас с баща ми!
Когато Павел ме принуди да напусна България, и отне насила цигулката, тя отново дойде при мен, чак в Америка!
Това е много по-магическо от всичко, което в ръцете на Вергилий и на Павел тя показа! Е, не е ли жива? Не действа ли по своя воля? И не е ли смайващо нейното държание?
