В Бургаската група на Братството имаше много хора от съседните села, които в почивните си дни най-често ходеха на Айтоската градина.
Понякога, обаче, се правеха и общи екскурзии до вр. Караманица, над с. Тополица.
Едно лято, някъде през 60-те, с братята от Бургас, решихме да прекараме една седмица на палатки именно там, на Караманица.
Този връх бе най-високото място в айтоския край. Имаше заоблен терен, широка поляна за сутрешната Паневритмия и малка церова горичка, чиято приятна сянка ни приютяваше през горещите летни дни.
В с. Тополица живееха няколко семейства от Братството. Имаха салон, построен в двора на бр. Иван Джоджев, и на Никулден, в началото на декември, всяка година там се правеше традиционна братска среща. Нощта срещу Никулден се прекарваше в разговори, изказвания, песни. На всекиго се даваше думата, за да сподели, което има на сърце. На сутринта всички се качвахме на Караманица, за да посрещнем слънцето.
За плануваната почивка на Караманица, бяха изявили желание не повече от петнайсетина души. Семействата на Ив. Бинев и Д. Добрев, чичо ми Тодор с неговото семейство, и ние с майка ми, баща ми и Елка. Мисля че към нас се присъедини и Снежка от Варна, която почиваше при баба си в Тополица.
Това летуване не бе свързано с празник, беше съвсем спонтанно. Помня, че някой от братята бе донесъл найлонова палатка, напълно прозрачна. Тя можеше да предпази от дъжд и вятър, но ако се случеше да падне клон върху нея, или някой да се спъне във въжетата наоколо, непременно би се скъсала. Още с пристигането ни там, се направи сигурно защитено огнище, от селото някой бе взел по-големи съдове, и идеята бе да се готви и да се храним общо. Всяка сутрин изпълнявахме наряд, и се четеше беседа от Учителя, след което на поляната кръгът на Паневритмията приковаваше вниманието ни за още един час.
Разбира се, бяхме там с цигулките си. С Радка Добрева, Петко, Божанка и Снежка от Варна, ставахме пет цигулари, почти на една и съща възраст.
Караманица не беше чувала толкова ентусиазирани музиканти!
Всяка сутрин подновявахме с най-хубаво чувство хубавите мелодии на Паневритмията, а пригласящите с песен играчи жестикулираха в такт, сътворявайки живия кръг сред една прекрасна природа.
През деня, програмата ни бе свободна. Кой каквото иска, това правеше. Едно от заниманията на възрастните бе предизвикано спонтанно, на самото място. Оказа се, че по околните поляни има много диви ягоди, които са неустоимо ароматни! Сестрите се запретнаха и започнаха да варят сладка, с което привлякоха много пчели, оси и всякакви други насекоми наоколо. В един от дните, тъй като почти обрахме ягодите в близост, ние всички се отправихме към съседна местност, с надежда да открием нови поляни с ягоди. Движехме се по тясна пътека, създадена от овчарите, предвижващи стадата си целогодишно по тези места.
Майка ми вървеше точно пред мен. Изведнъж тя спря. Направи знак, и ние да спрем. — „Кральо, каза тя, ..... пепелянка! Тук пред мен! Спряла е на пътеката!...”
Баща ми бе по-назад. Той само каза: „Не мърдайте!” Присегна се към клоните на дървото до него и откърши дълга пръчка с чатал накрая, раздвоена. После бавно, и съвсем тихо се доближи, и още по бавно насочи пръчката към змията. Докато тя все още наблюдаваше що за същества сме ние, той притисна главата й с чатала на пръчката така, че тя не можеше да мърда.
Моят баща бе расъл в Странджа. Като малко момче, е обикалял по поляните край Буково. Там се е научил да хваща змиите, бил ловък и безстрашен! И не ги убивал, а отивал далече някъде, и ги пускал там със заръка да не се връщат в селото, или в градината им. Това бе малко отклонение, за да изясня по-пълно тази сцена.
Когато баща ми разбра че пепелянката се е смирила, и е със сигурност безопасно притисната към земята, той се наведе и я хвана с палец и показалец точно до главата. Вдигна я нагоре, и въпреки че тя се опитваше да се засуче някак си, това не й бе възможно. Разбира се, ние всички все още немеехме. Гледахме го, и мълчахме, без да мръднем даже. Той имаше сериозно изражение на лицето, и разбираше че онова което държи в ръката си е опасност, и вдъхва страх на всеки!
Погледна ни - около него бяхме повечето деца, и каза: „Сега искам всеки от вас да дойде и спокойно да погали, или поне докосне гърба на тази змия! Иска ми се да не ви е страх, да преодолеете страха! Нека това днес да е един урок по безстрашие! Наистина, не се страхувайте! Аз здраво я държа!.....”
Беше малко необичайно желание от негова страна, но ние повечето го направихме. Пипнахме гърба на змията, и видяхме отблизо раздвоеният й език. Знаехме, че в айтоския балкан има змий, понеже имаше скали а това беше всъщност мястото където природата им бе определила да живеят. Пепелянката със сигурност съжаляваше, че е пресякла пътя ни! Но тя не бе в зли ръце!
Малко след като се изредихме всички да я докоснем за безстрашие, баща ми тръгна нанякъде, в страни от пътеката. Занесе змията далече от нас. Пуснал я да си върви, с думите: „Върви по пътя си, и не идвай повече към нас!”
Не знам дали от този случай само, или от примера на моя сърцат баща, но като се обърна и погледна пътеката на живота си, доста са случаите, в които съм проявявала и смелост, и безстрашие! И не към змии! А към хора, които често подобно на онази пепелянка, заставаха на пътя ми, и се опитваха да ме изплашат!
Но урокът действаше. Урокът по безстрашие, даден от баща ми на Караманица! Урок за цял живот!
