Издателство „Сила и Живот” постави като девиз заветът на Учителя, и специално тази част: „Вашата задача като ученици е да предадете моето Учение на българския народ.”
Беше естествено и съвсем логично баща ми да извади от тайниците си неиздаденото Слово, и да се пристъпи към издаване. В думите на Учителя, освен категоричност, имаше още един знак. В него ясно бе отразена приемствеността, която е необходимо да се спазва: Учител, ученици, български народ.
Онова, което стана след 1989 г., не се вписва в понятието приемственост. Онези българи, които влязоха в средите на Братството след 1989 г. взеха Словото, до което по един или друг начин се добраха, и ненаучили себе си, започнаха да поучават другите. За съжаление, този процес е невъзвратим.
Приемственост през тези години, не се осъществи. Нашето издателство бе обявено за небратско, а на мястото на Борис Николов застана д-р Илиян Стратев.
Нито единият, нито другият акт, дадоха добри резултати! Ние, обаче, имахме девиз. И знаехме, че при каквито и условия да ни поставят, трябва да работим за изпълнението му. Новите хора навлизаха свободно, без ограничения в средите на Братството, коментираха ни доста често без да ни разбират, и тяхната неуместна агресивност и желание час по скоро да заработят на една нога с нас „старите”, създаде много усложнения.
Е, ние си работехме. Излизаха редовно нови книги, списания, нови касети с музика... За да се срещнем с повече българи, увеличихме активността на издателството.
Започнахме да организираме собствен щанд във всеки нов Панаир на книгата, организиран в София. Надявахме се, че така ще запознаем непредубедения българин с Учителя, такъв, какъвто ние Го познаваме. Искахме да противопоставим истината за Него на онези нечистоплътни, преувеличени, съвсем безпочвени слухове, които години вече се разпространяваха. Интересуваше ни как нашата интелигенция възприема Учителя, какво мисли за Него. И не на последно място, искахме да покажем, че Учителя има ценз, и за Него трябва да се пише и издава по най-изискан начин.
Мястото ни бе там, където са четящите българи, и където ще можем да разговаряме с тях, и да приемем предизвикателните им коментари. Не виждам нищо в това, което да обижда или пренебрегва, когото и да е. Имахме знание и разбиране, имахме и чувство за отговорност, и времето за работа беше дошло. Защо да губим време, и да чакаме и някой друг да узрее?
При това, ние не идвахме тепърва в Братството. Ние бяхме сериозна част от него. Бяхме проверени през бурите и трудностите на комунизма!
Разбирахме, че Панаирите на книгата са най-подходящото място за Учителя. Неговото Учение е наука и възпитание, т.е. култура.
Не можеше в един дворец на Културата, да не бъде и Петър Дънов! Не биваше! Ако не бяхме там, при българите, Небето щеше да ни държи отговорни.
И сега. Добре ли се представи „Сила и Живот” там? Повече от добре.
Щандът ни бе изненада! Беше истинска изненада. Спираха се пред нас, и казваха: „Не знаехме, че последователите на Петър Дънов са оцелели!....” Както и: „Колко добре, че ви има тук!”
Е, разбира се, имаше и критично настроени хора. Някои още щом зърнеха портрета на П. Дънов и сменяха посоката си, или веднага уж се заглеждаха в някой друг щанд. По-смелите от тях преминаваха, но с нещо странно в очите, подобно на неприязненост, и съжаление. Наблюдавах ги внимателно, за да си изработя психологически портрет на съвременния българин. Видях онова, което ме интересуваше. И стигнах до заключението, че българинът трябва още много да работи над съзнанието си. За Учението на Петър Дънов, му трябваха далече по-развити центрове в главата. На щанда се спираха и някои братя и сестри от София. Откриваха ни случайно, или идваха нарочно.
Сестра Весела Несторова ни гостува няколко пъти, с цялата свежест и артистичност, която я обгръщаше!
Откри ни възрастен човек, и се представи много сърдечно! Беше от Казанлък. В ранните години на Младежкия клас е бил студент в София, и беше присъствал на много от лекциите на Учителя. Беше лингвист. Работил бе дълги години във Франция. Той бе създал транскрипция на българската азбука, за да се издадат песните на Учителя с латински букви. Във Франция и досега песните се изпълняват на български по тази транскрипция.
Този човек създаде много емоции на щанда ни, защото бе видимо щастлив, че ни откри! Това зарадва и нас много! Името му липсва днес в паметта ми, за съжаление. Беше записано в архивите на „Сила и Живот”, но и те липсват вече.
Спомням си, че имахме и едно странно посещение, което няма да премълча. Към щанда се приближиха няколко младежи. Единият, с доста обиден тон ми каза: „Защо пречите на издателство Бяло Братство? Защо им подливате вода? Не е ли по-добре да се обедините? Нали трябва да се работи общо за Братството....”
Стана ми тъжно! Защото преди време бр. Илия Узунов, по същия начин бе подканил софийските братя да се обединят с нас!... Помълчах, и отговорих на младежа. По съвест. Казах му: „Ние работим за Учителя. За Него сме дошли тук в Двореца на Културата, а не за Братството! За нас Братството е идея, то не е Учителя!....” Мисля, че думите ми не им харесаха. Но не това ме вълнуваше тогава.
Срещата с тези младежи потвърди наблюдението ми, че хората от днешното Братство нямат яснота! Те мислеха ограничено, без дълбочина и разбиране! Този случай, обаче, ми помогна да се определя окончателно в себе си, да съм наясно за кого работя, и на кого служа!
И дотогава работех за Учителя, и само за Него. Но след този случай, аз вече бях категорично мотивирана.
Упрек като този, че съм подливала вода на Софийското издателство, бе скудоумие! Знаех, че ще продължа да работя по същия безкомпромисен начин.
Създадох си една вътрешна „цедка”, за работата на другите около мен. Не приемах всичко, и не харесвах всичко. Имах висок критерий.
Следвах линията на брат Борис. Не ме интересуваше дали онова което правя, се харесва от всички! По-важно беше, че брат Борис го харесва, отвътре, по силата на духовната ни връзка!
И за да обобщя резултатите от нашето присъствие на Панаирите на книгата в София, ще споделя най-силния момент - моментът, в който разбрах, че решението ни да участваме на този общобългарски културен форум е било правилно. Разбрах, че като ученици, в стремежа си да предадем Учението на Учителя на българите, ние сме намерили вярна посока и сме успели. Мислите, че се изхвърлям? Не. Успехът ни бе факт.
На щанда на „Сила и Живот”, при последното ни участие в НДК, дойде още един специален посетител - господин Димитър Златарев.
Представи се, беше собственик на Издателство „Кибеа”. Разгледа щанда ни, но не за това бе дошъл. Целта на посещението му бе едно предложение директно към мен - да напиша текст за биографичен албум, който той възнамерява да издаде за Учителя Петър Дънов. Не го накарах да чака дълго. Казах му: „Правите ми чест! Няма по-голяма радост за мен, да се заема с този проект! Приемам!”
Мисля, че Димитър Златарев бе станал проводник в този момент. Имаше някакво Присъствие! Обясних си тази среща така. Понеже казах на младежите, че работя за Учителя, а не за Братството, понеже поставих на първо място работата си за Него, като резултат дойде предложението на „Кибеа”.
Учението на Учителя, наистина щеше да стигне до българите! Книгата щеше да влезе във всяка българска книжарница. Аз я написах, предадох я на издателство „Кибеа”, и с това изпълних задачата си на ученик.
Щеше ли да стане това, ако не участвахме в Панаирите на книгата, ако не се бяхме доближили до културния елит на България?
Щандът на „Сила и Живот” в НДК, създаде условия истината за Петър Дънов и Неговото необикновено Учение, да стигне буквално до всеки българин.
Чрез една естетически издържана книга, отразила много неизвестни факти за Учителя, и което не е без значение - издадена на три езика! Което значи, че изпълних задачата си не само на ученик, но и на българин.
