В живота на Братството преди 1989 г., се спазваше от повечето братя един неписан закон - Законът за Десятъка. Спазваше се с разбиране и постоянство.
За баща ми, той бе лично обещание за цял живот. Често казваше, че две неща са спасили еврейския народ - Десятъка и Псалмите.
Той отделяше една десета част от дохода си, и го събираше и даваше за братска работа. Не правеше това от религиозен страх, или някакъв фанатизъм. Правеше го от разбиране, и съзнателно.
Знаеше, и бе изпитал почти магическото действие на този акт!
Всякога когато ходеше в София, носеше събраните средства на с. Елена, на брат Влад, или на брат Борис. Това бе дискретен жест, и никога не се коментираше на глас с никого. Парите се слагаха в плик, и оставяха на доверен брат или сестра - за братски нужди, за работа.
С тези пари, често се купуваше хартия за машинописците.
Имаше братя и сестри, които години наред преписваха и размножаваха материали за братските групи в страната.
Отношението на баща ми към десятъка, се предаде естествено и на нас с Елка. И когато всяка от нас започна работа, отделяхме своя десятък, и го считахме като дар за Братството. Не си спомням през годините до 1989 п, баща ми или аз да сме искали пари за братска работа от някого.
Той бе поставен навремето от брат Минчо Сотиров да се грижи за братския имот, и вършеше това със средствата, които братята в Бургас даряваха.
По-късно през 80-те, когато работата ми с музиката на Учителя се разшири, аз влагах свои средства по подготовка и материали за концертите. Работех на доброволни начала, без да искам или очаквам от някого материален еквивалент. Хубавите идеи, които постепенно реализирах там, се приемаха с радост! Мисля, че това беше и защото спазвах закона да работя без да искам.
Баща ми беше моята подкрепа, той ме разбираше! Така в живота на Братството до идването на промяната, по вътрешен импулс дадените средства бяха единствен начин да се плащат разходи за братска дейност.
След създаването на „Сила и Живот”, продължихме да работим на същия принцип. Никога не искахме парични средства. Имаше хора, които ни помагаха, и които с радост даваха средства за издаване, от добро чувство, и с разбиране на нуждите ни.
Благодарна съм и днес за тази помощ!
И сега се радвам като си помисля, че нито едно наше издание не съдържаше какъвто и да е зов за парична помощ. Спазвахме принципа на свободата.
Постепенно, обаче мисленето в Братството се промени. Създаде се организация. Явиха се много желаещи за дейност. Имаше вече условия за по-масови събития, за които явно бяха нужни и повече средства. Но това изнасям като факт, без да оправдавам навлизането в братската дейност светски методи за финансиране.
Вече бях далече от България, когато в интернет бе постван афиш за концерт с музиката на Учителя. Една трета от афиша заемаше съобщение на няколко банкови сметки, и покана за парични дарения!
Не ми хареса! Не мисля, че обявата за концерт с името на Учителя, трябва да се превръща в протегната ръка за помощ! Не е достойно!
Сигурна съм, че когато нещо е замислено заради Учителя, средствата ще дойдат до стотинка! Има и други методи за осигуряване на средства. Искането не е по Учителя. Да си купиш билет за такъв концерт е по-достойно, отколкото да ти предложат безплатен концерт, а да те поканят да направиш дарение.
Това е морално изнудване! Не е редно!
Виждала съм този театър и в американските църкви. Случва се да свиря за големите християнски празници, и винаги се възмущавам, когато пасторът напомня, че концертът е безплатен, но в знак на благодарност, добре ще е да се сложи в дискуса по-гол яма сума!...
Такава демагогия! Даването трябва да е личен импулс, и доброволно.
Искането като практика, изглежда спокойно се практикува в днешното Братство, защото преди няколко дни получих следната покана: „Здравей сестра Милке, бъди поздравена в Духа на Божията мъдрост от нас в......
Макар, че вероятно няма да си в България през юни, решихме да те поканим за спонсор, кой колкото може и обича на наша братска среща събор в........”
Не искам да изпадам в дребнавост. Но не мога и да не коментирам!
Как след 15 години пълно мълчание, може да поканиш някого за спонсор, без да попиташ как е, макар и от учтивост?! Само защото живее в Америка?
Аз не знам, на какво ниво се осъществяват такива начинания? Учителят има висок ценз за мен! Не бих помагала за нещо под нивото, което Той заслужава.
И не ми харесва, когато ми казват: „Дай за да направя нещо за Учителя!” Повече би ми харесало: „Направих нещо за Учителя, заповядай да ти го покажа.” И тогава, ако ми хареса, ако преценя, ще дам и повече отколкото се очаква.
В Бялото Братство сред което израснах, се спазваше закона „по собствен почин”, и не се искаха пари.
Интересно, че в деня когато получих поканата, докато работех над една беседа, ми попадна разсъждение на Учителя в същия контекст: „Мнозина казват: Учителят ще ни даде нещо. Не, аз не давам лесно! Всичко давам, но пари не давам! Вие ще орете нивата, ще копаете лозето и като мина покрай вас, ще ви питам: „Какво правите, как е кръстът ви, как са ръцете ви?” -„Тежък е животът ни!” - „Не, този е най-красивият, най-приятният живот, който прекарвате сега на Земята!”
То ми прозвуча като ориентир! Та, ето какво бих казала, в отговор на получената покана: „Мили братя, правете срещи, пейте и се просвещавайте! Ако нямате пари и ви е трудно, помислете.... Вие живеете в България - най-красивото място на Земята!...
Аз сега не съм там! Нивата сега е ваша, орете я и събирайте реколтата й.
Да си спомните за мен след 15 години, единствено за да поискате пари, това е недостойно, това не е по Учителя!......По този начин, аз пари не давам!”
