Малко преди новия век, белите братя в Бургас твърдо се обединиха в бойкот срещу мен. Не, не само срещу мен, а и срещу издателство „Сила и Живот”!
Нямаха никакво разумно основание за това. Обявиха ме за частник.
Това съвсем не ме обезкуражи, защото работата за идеите на Учителя ми бе естествено завещана от онези преди тях, от хората, които не падаха духом, а преодоляваха всички пречки по пътя си. В кръгозора ми бяха включени много повече неща от онези, които вълнуваха братята в Бургас. И все пак, издателската ми дейност явно страдаше от този бойкот.
Апартаментът на баща ми се превърна в склад на непродадени томове с беседи, списания, а готовите за издаване заглавия не можеха да се осъществят, поради липса на продажби. Аз работех на късмет. Приходите определяха ще има ли, или няма да има следващи издания. Доброволните дарения бяха рядкост, а аз никога и от никого не исках пари за дейността си. Да дам банкова сметка, и да обявя официално, че очаквам финансова помощ, това не бе в моралните стандарти на издателство „Сила и Живот”. Но не трябваше да спирам. Нещо трябваше да направя. Не исках да повярвам, че никой не разбира критичността на тази ситуация. Напротив, вярвах, че здравомислието от преди 1989, все още съществува някъде...
В този момент, аз реших да потърся помощ от софийските братя. Тези от тях, които бяха избрани да ръководят братските дела. А моят проблем бе изцяло свързан с Братството.
Брат Борис си беше заминал. Председател бе Благовест Жеков. Познавах го отдавна, още от детските години, когато често през лятото отсядахме у родителите му на път за Езерата.
Помня все още мириса на малините в задния им двор!
Квартал Изгрев тогава бе толкова жив и примамлив, с малките дървени къщички, и техните интересни обитатели! По-късно срещах Благовест и в с. Прослав, където ходехме при братята Петър и Марин Камбурови. Благовест бе учител в Пловдивското музикалното училище, и с Добринка - първата му съпруга, бе част от нашата обща младежка компания Тези спомени са от времето преди 1989.
За да разбера какво мисли той сега, като председател, по проблема с издателство „Сила и Живот” и братския имот в Бургас, аз взех влака и отидох в София. Прие ме. Беше поканил и останалите членове на ръководството. Изложих им целта на визитата си. Разказах им, че останах без собствено жилище, за да се запази този имот, и че не искам нищо друго освен да имам право да движа издателската дейност на част от този имот. Припомних им, че всички мои инициативи от 1977 до 1989 г. в бургаския салон, са първи за цялостната братска дейност в България - интегрално изпълнение музиката на Учителя, курсове по разучаване на песните, детски клуб, младежки срещи, педагогически срещи, тематични концерти...
Разказах това не за хвалба, а с надеждата, че Благовест и неговият ръководен екип ще ме разбере, и ще ме подкрепи. Не исках нищо, освен да кажат: „Милке, ти работиш за Учителя, ние знаем, и това което искаш е справедливо!” Очаквах да вземат отношение, и да разговарят с бургаското ръководство. Това очаквах, но срещнах студени погледи! И отказът не закъсня.
Благовест ми каза: „Милке, върни се в Бургас, и слушай братята от ръководството. Тяхно е правото да решат този случай. Аз не се меся......”
Благовест постъпи точно като Пилат Понтийски.......
Аз се върнах в Бургас със следващия влак. Но не последвах съвета, който ми се даде в София.
Там вече нямаше Братство!
Имаше нещо подобно, новосъздадено, и удобно за тези, които виждаха само до носа си, и служеха на интересите си!
Аз не бях част от това удобно Братство!
Без никакво колебание повече, продължих борбата с него сама. За мен това бе свещена борба, и борба за принципи... В тази борба вече слушах само Онзи, който отвътре ми говори.....
