Братското издателство „Сила и Живот”, се създаде през 1991 г. като колективна фирма. Баща ми бе инициатор.
То обедини хората, които тогава бяха най-активни около брат Борис Николов. Последният бе пожизнен председател на Братството, и ръководеше братската дейност в най-трудните години, и то по най-далновиден начин.
Баща ми по това време имаше доверие, единствено в него. И обратното бе вярно. Брат Борис имаше много голямо доверие в баща ми. De facto, те двамата бяха в основата на нашето Бургаско издателство.
На първата визитка на „Сила и Живот”, бяха имената на девет души. За председател, групата избра баща ми. Нарочно не давам подробности. Целта ми тук е да разкажа един исторически факт. Когато издателството се създаде, в групата ни никой не афишира административен, или финансов опит. Общо, всички участници, бяхме планирали за издаване най-вече запазените на машинопис при баща ми неиздадени беседи от Учителя, както и материалите, подготвени от брат Борис за разговорите с Учителя на Изгрева, и на Витоша.
Но работата не тръгна така бързо, както ни се искаше. Годината мина, и дойде време за годишните такси. Оказа се, че държавата иска от нас доста голяма сума. Не защото имахме голяма дейност, а защото бяхме колективна фирма. И тогава баща ми пожела да се срещнем всички, и да говорим по тази ситуация. Вече повечето от нас бяха изказали устно мнение, че колективната фирма е неудачна за бъдещата ни дейност.
Събрахме се в Пловдив, в жилището на Иванка Кръстева, по нейна покана. Тя се бе появила край брат Борис през 80-те, и вниманието й към него бе изтълкувано от баща ми като лоялност към Братството, затова и бе поканена в издателския колектив.
В Пловдив се събрахме осем души. Един от деветте бе излязъл от състава. Когато започнахме да обсъждаме проблема с данъците, всеки изказа категорично мнение, че да се плаща данъка за колективна фирма е неразумно. По-добре беше парите да се спестят за издаване. Това, че седалището е в Бургас, донякъде „връзваше” ръцете на останалите членове, които не живееха там. Но и повечето от тях, по техни думи, бяха привлечени по-скоро като съмишленици, отколкото като действителни работници. Тези приятели имаха добро желание да съдействат, макар и само със средства. Но ако техните средства отиват в държавата като данък, тяхното участие фактически не помагаше за да се правят книги.
И тогава най-благоприятното разрешение на проблема бе, колективната фирма да се трансформира в еднолична. За последното всички се изказаха положително. Убедени бяха, че то е най-разумното разрешение на проблема с данъците.
Сега обаче, възникна въпросът, кой ще поеме ръководството на тази еднолична фирма. В ума на всички, в това съм сигурна, имаше само една възможност. Баща ми да бъде този човек. Но се оказа, че той не споделя това мислене. Докато ние го гледахме с очакване, той направи следното изненадващо изявление: „Приятели, вие очаквате от мен да поема издателството, но аз не мисля, че съм способен да движа тази дейност сам. Нямам разбирането, което е необходимо по въпросите, свързани с администрация и финанси. Не мога да поема нещо, което изисква знание и професионална подготовка. Изберете вие човекът, който ще продължи, и аз ще му съдействам с всичко, което мога.” Аз нямах никаква представа, че той ще постъпи така. Нито сестра ми. Той не сподели това с нас предварително. Беше негово решение, обмислено в самота.
Главите на всички се наведоха. Ами сега...? Кой....? Всеки се замисли. Някой предложи, по-скоро запита, дали не може като форма на управление да се избере борд от директори.... Уви, това не отговаряше на държавните изисквания за еднолична фирма. Явно беше, че трябва да е един. Един само може да поеме официално отговорност, като притежател на издателството, а останалите да му помагат доброволно, и по братски. Въпросът бе на вътрешно доверие, а не на подпис.
Мълчанието продължи дълго! Много дълго! То можеше да продължи с часове, ако домакинята не бе изказала следната фраза, която и досега звучи в ушите ми: „Ами то се вижда, че ще е Милка!.....”
