Обществена кариера. Още като ученик и по време на университетското си образование не съм имал амбиция да имам някакво административно положение. Но по един естествен път така ме изтикаха условията напред, че трябваше да стана най-напред началник на персонала на Министерството на финансите. След туй директор на една агенция за финансови проучвания. Тя играеше голяма роля, защото тя изработи клаузите на мирните договори след войната, тя кредитираше фалиралите фабрики, които се национализираха впоследствие. По-късно трябваше да изготвя законите за издръжка на предприятията. Аз се чудех защо съм издигнат на този пост. По-късно разбрах, че това е било за книгата „Учителят", която трябваше да излезе на бял свят през 1947 г. Благодарение на този пост, който имах и познанствата ми с министър Касабов, получих разрешение за издаване на книгата.
Кариера в университета. Веднъж ми предложиха да взема една катедра в университета. Имах един приятел, с когото следвахме заедно. Той замина да специализира в Колумбийския факултет в САЩ. Казваше се Генчо Пиров. Много го обичаше професора по психология. Той имаше повече толстоистки разбирания и един живот рационален, но нямаше тази мистичност и се задоволяваше с това, което имаше в себе си. Един път го заведох при Учителя и той разговаря с Него. Какво са се разговаряли не зная. Но на излизане Генчо ми каза: „Защо не направиш постъпки като мен да заемеш някаква катедра в университета?" Като се върнах и като го казах на Учителя, Той с една ирония произнесе: „Професор ли ще ми ставаш?" Разбрах от тона на Учителя, че това не е моят път. Така приключи кариерата ми в университета.
Кой ме издържаше в чужбина? Действително Учителят е бил най-главният фактор за следването ми в чужбина. Ако Той не нареждаше на Тодор Стоименов, който държеше братските средства, за да ми изпращат пари, аз нямаше откъде да взема. Моите родители не бяха в състояние да ме издържат. Бяха бедни. Освен туй, правеше впечатление в обществото около Учителя и се говореше на длъж и шир в Братството, че аз 17 години следвам в университетите непрекъснато. Нито работех, а само учех и учех. Наричаха ме „вечния студент". Туй не ме смущаваше, защото аз вътрешно само търсех. Търсех във всички области онова, към което се стремях. И когато някои от старите братя започнеха да говорят и тръбят, че аз съм изял десятъка на братството, и съм похарчил парите на братството, то това ми се отрази много, понеже аз съм много чувствителен и моите лични чувства са много силно развити у мен. Един „вечен студент" също може да бъде чувствителен и да се обиди не на шега. И така, жестоко обиден, отивам при Учителя и споделям: „Учителю, много ми е мъчно и тъжно, че там навън се говори за мен, че аз съм изял парите на братството в разстояние на 17 години." Той ми каза следното: „Не се безпокой за нищо. Ти не харчиш и не ядеш десятъка на братството, който се внася в общата каса. А парите, които ти се дават, това са чисто и просто хонорарите от Моите беседи." Така бе разрешен този въпрос. Моментално ми се стопи мъката и аз с по-голям устрем заминах за Полша, за да защитавам докторска дисертация.
