Докато живеех в Своге, често по желание на Вергилий посещавахме брат Борис Николов.
Не от уважение, и за да го навестим, а за да .... Ще разберете сами защо.
При посещенията си там, В.К. не влизаше през входната врата, а минаваше зад къщата през едно изоставено, обрасло с треви място, и се провираше през шубраците ограждащи задния двор на Малкия дом! Мушкаше се в тях, и излизаше в двора точно пред задната врата, която само Станка използваше.
Това ме изненада в началото, и веднъж го запитах защо не влиза през официалния вход. - „За да не се случи при Борис да има посетители, и да ме видят”, ми отговори той....” Та, тогава и аз правех така, промушвах се през тези шубраци и с него влизахме в Малкия дом през задната врата, направо в кухнята, царството на Станка. Тя с респект съобщаваше на брат Борис, че сме се появили в кухнята, и той ни поканваше в стаичката си.
Стаичката му бе доста малко пространство, където едва се бяха побрали една печка, малко легло, маса, два стола, скрин с много чекмеджета, и пианото на с. Мария. Подредбата бе останала така още от времето, когато Учителят е посещавал Малкият дом. Брат Борис сядаше на своя стол между пианото и скрина, аз сядах на стола от другата страна на пианото, а В. обикновено оставаше прав и изразяваше с две думи целта на посещението си. Казваше: „Борисе, дай...!” През времето докато бяхме там, този израз се повтаряше многократно.
Брат Борис съвсем добродушно приемаше това държание, и обикновено се изправяше, обръщаше се към скрина с чекмеджетата, отваряше някое от тях и започваше да рови из книжата си. После се обръщаше, даваше нещо на алчния за всичко Борисово човек, и пак сядаше на стола. Само за кратко, защото с думи и жестове той бе заставян отново, и отново да погледне в чекмеджето за еди-кой си тефтер.... Брат Борис пак се усмихваше по неговия свойствен начин, и като не намираше нищо, вдигаше ръце с думите: „Къде ли съм го сложил?” На този жест В. се разсмиваше, но като излезехме навън обидено ми казваше: „Виждаш ли? Виждаш ли колко трудно се работи със старите? Забравят, и не ми съдействат! Виждаш ли това каква мъка е? Аз идвам тук, чак от града, за да взема нещо, да го съхраня, защото затова небето ме е пратило, а те не дават, и забравят. А аз си губя времето да идвам.... Така се работи с тези хора, трябва да имаш много време на разположение, да ги предразполагаш, за да се настроят добре към тебе и да ти дадат. Ако не правиш това, ако не си губиш времето - нищо не дават.....”
В.К. наричаше искането на материали „работа”.
Познавах Брат Борис отдавна, уважавах качествата му на ученик и достойнството, което имаше като ръководител на Братството! Не одобрявах държанието на В.! Чувствах се неудобно като участник в този унизителен, много пъти повтарящ се мизансцен. Но В. не допускаше да го коригирам или съветвам, още по-малко за работата му със „старите”!
Веднъж, обаче, брат Борис, излезе от обичайното си добродушие. Както ровеше в чекмеджето, след потретване на фразата: „Борисе, дай!....”, той се обърна, и през рамо каза на В.: „Че ние ти дадохме най-ценното в Братството! Ние ти дадохме Милка! Какво повече искаш?!....”
Изтръпнах!..... Но В. не се смути! Той се разсмя! Стори му се забавно!
