Потайна злоба се разливаше в помръзналата тишина! Звездите, потънали в небесните бездни силно светеха, сякаш взираха се в мрака, както вечно бдящите очи на Бога - търсеха протегнати ръце за помощ.
Тази сутрин снегът беше като новороден младенец: чист, свеж, пухкав, топъл, лъхаше младост, живот и на всички се усмихваше. Но след изминатия ден като един живот, той вече приличаше на старец, на коминочистач, покрит със сажди, прах и боклуци. По средата на шосето беше отъпкан, премазан от валяка на хиляди крака и колела.
Докато Андрей беше в колибата на Христов, той го импулсираше да живее и се бори с противоречията си. Прогонваше прокобните му мисли вън от него, които като се скитаха по улици, булеварди, кафенета, механи, на главите на разни хора, срещаха се със своите побратими, разказваха им за жертвата си - Андрей, и привечер всички наедно се струпаха пред колибата на Христов - изгладнели, настръхнали, чакаха да излезе Андрей.
Андрей излезе.
Студът на нощта, изведнъж го сграбчи от всички страни! Безброй игли като оси го зажилиха, смукала на октоподи засмукаха, като змии го прегърнаха! Нощта го пови в ледения си саван!
Реакцията веднага започна. Той плътно почувства как противоречията му се надигнаха от най-големите дълбочини на душата му, и като лава на вулкан заизригваха с тътен и вой смрадлив пушек... Те бяха предрешени като глутница вълци, свирепи тигри, змии, скакалци, въшки, бълхи... и кръвожадно се нахвърлиха отгоре му, хапеха, късаха, лазеха неприятно, яхаха. Натъпкаха се в устата, ушите, стомаха, навсякъде където можеха. И всяко му натрапваше да проявява неговото естество. И едно страшно и подтискащо състояние на съмнение, подозрение, омраза... припадна като гъста мъгла над душата му. И пред тази тъмна, нацапана, изкривена, надраскана... призма, той почна да разглежда и анализира всичко, което беше видял, чул и разбрал, всичко което беше му се случило в колибата на Христов.
В първия момент и дълго след това, той не вярваше, че всичко това беше истина. Мислеше, че беше един чуден сън, от който сега се събуждаше и виждаше „действителността”. Погледът му се спря на фигурите по снега край канавката.
-Стъпки на пиян - помисли той - дали и аз не съм пиян? Може ли един трезв човек да тръгне специално от града, да дойде при тези дъновисти при Христов за съвет? Той убил жена си!... Аз ще искам съвет от убиец?... - Продължаваше да върви и да си говори: - Чудно нещо, как стана всичко това? - И погледът му се спря на браздите от колела върху снега. - Някой колар защо ли се отбил от отъпкания път, от средината?
И аз като него днес се отбих от средината на живота, по която всички ходят, по която са вървели дедите, родителите ми и аз до днес! Те всичките и аз до днес, все дъновистите ли търсихме за съвет?... И пак доживяхме...
Студено е - каза и се сгуши в издигнатата още от тази сутрин яка на палтото си, и се заслуша в песента на тънкия като опъната струна вятър по телефонните жици край шосето. - Без работа, без корица хляб и бучка въглища, при това болен и може би скоро ще ме арестуват! - Обаче, като отговор на този призив, почувства тежестта на снопчето дърва и кошницата с подаръците. Тогава възрази: - Е да, истина е, имам дърва и подаръци, но само за тази вечер, а утре, други ден?... Нямам!... Защо тези дъновисти искат цял живот да живея от подаяние, както просяците на гробища-а? - И веднага мислите на Христов, вложени в главата му почнаха да го апострофират:
- Не мисли за утрешния ден, той не зависи от тебе! - Утрешния ден идва от неизвестността! Не знаеш какво ти носи! Ти беше ли мислил за това, което днес ти се случи?
- Истина е, не съм мислил - примирително си отговори Андрей. Но ето, и друга мисъл на Христов му блясна. Тя беше мощна, силна, светла, радостна, пълна с живот, като младеж изпълнен с копнежи пред дверите на живота: „Велико и светло бъдеще те чака, за каквото нито си мислил, нито си мечтал!” Пък какво ли може да е това бъдеще? - Тази мисъл се спря и остана продължително върху екрана на съзнанието му както всичко, което прави удоволствие и носи радост и надежда. И пак: - Чудно нещо, какво става с мен? Луд ли съм или полудявам - спя и сънувам! Всичко в мен се обърна с главата надолу! Истина е, че днес всичко стана както никога не беше ставало и не съм помислял. Такова ли велико бъдеще ме чака?... Каквото и да е, но аз на всяка цена трябва да се оправя всред тази бърканица на Христовите думи, идеи и методи. Трябва да не се отделям от хората, да живея както всички живеят!...
Андрей така си размишляваше, вървеше бавно, стъпваше внимателно по хлъзгавото шосе и леко се полюляваше от насрещния вятър.
- Хм, този Христов е особен човек, пък и всички дъновисти са като него! Какво особен, направо смахнат! - Но думата „смахнат” му прозвуча лошо и несправедливо и най-главното, почувства макар и смътно, че реже клона на който беше стъпил, а под него беше бездната на смъртта! -Какво съм аз без Христов и неговата Любов? - Този въпрос като зигзага на светкавица блесна и изчезна в тъмната нощ. Сепна се. Помисли, помисли, търсеше друга дума по-мека и по-справедлива. Но в този момент се намеси гордостта му и най-важното, защото беше сам и защото мислеше, че може да мисли и говори каквото иска безнаказано. Разсърди се на себе си, тросна си главата и демонстративно каза: - Да, не само Христов, но и всички дъновисти са смахнати! Това е факт, по който няма какво повече да разсъждавам!
Няма никакъв Бог! Ние комунистите, сме го изгонили от живота на работниците. Каквото иска Христов нека ми говори, и аз ще мисля и говоря каквото искам! Никой нищо не може да ми направи.* [*„Изгревът”, т. 22, с. 665-670 - „Идва религията на труда след 1945 г.” - беседа от Учителя, държана на 9 февруари 1919 г. Сбъдва се след 26 години.]
Но въпреки това чувстваше, че беше несправедлив, може би затова в реда на мислите си се опита да си спомни поне още един дъновист, когото познаваше, и като не си спомни такъв, с леко угризение премина на друга мисъл.
