Дакеолу произнесе дълга реч, накара един да прочете молитвата „Отче наш”. Ученика почна да я казва на старобългарски. Той му се скара важно: „Чети на чисто български език, народа да те разбере!” Друг ученик я започна, но някой се обади:
- Идва войник с пушка! - Загледахме към казармата, готови да бягаме, но Дакеолу ревна:
- Никой да не е посмял да мръдне, докато не се пречете молитвата! И нареди отново да се каже, и след това нареди да се пръснем, но никой да не бяга, да отстъпваме като ходим.
- Ще му вземем пушката, ще си имаме и пушка!
Дакеолу отстъпваше най-отзад с още няколко силни и смели момчета, като често-често се обръщаше да гледа бързо приближаващия се войник. Войникът се ядоса, че не можеше да се приближи до нито до един от нас и затова изгърмя два пъти, но във въздуха. Всички се зарадвахме, че заприлича на истинско сражение с гърмежи! Войникът се увлече и изгърмя още няколко пъти, този път вече срещу последния от всички ни - Дакеолу. И Дакеолу ревна:
- Стой, изгърмя си куршумите! Никой да не е посмял да бяга!
Войника дигна приклада на пушката, и го стовари върху Дакеолу. Но Христо Юдата се спусна и впи в кръста на войника, но той успя да му хване главата и със силен тласък го залепи на земята. Но Стефу-Жижата го стовари с един кол в рамото, но войника успя да удари още веднъж Дакеолу, и от главата му потече кръв. Той побесня и като звяр се хвърли върху войника, и го събори на земята. И ние веднага се нахвърлихме -биехме с ръце, ритахме войника с крака...
- Дайте сапенджици да му вържем ръцете и краката - извика Дакеолу. Вече беше се мръкнало, и нас ни обхвана страх - избягахме!
- Кой го върза?
- Не видях, но предполагам, че Дакеолу.
На другия ден в училище дойдоха няколко офицери и войници с натъкнати ножове на пушките си, водеха около двадесетина ученици от прогимназията и всички празноскитащи момчета, начело с Дакеолу. Водеха ги да покажат кои ученици от отделението са участвували. Изглежда, че Дакеолу беше се съпротивлявал или беше правил опит да бяга. Един войник го водеше с извита назад ръка. Учениците от трето и четвърто отделение бяха се събрали в една стая, там бяха и всичките учители. Тъкмо тогава дойде и продавача на свещи от църквата, изправи се пред главния офицер и каза:
- Тези същите разбойници вчера ми откраднаха от пангара 60 свещи.
Офицерът нареди на войника с папката да запише.
Работата ставаше все по-страшна! Дакеолу стоеше навъсен, всички очаквахме той да направи нещо, да се ядоса и да избие офицерите. Лицето му беше окървавено и подпухнало, в ъглите устните му потреперваха -чертите на лицето му бяха в постоянно движение. Ние виждахме как с поглед оглеждаше пушката на един от войниците. Главния офицер беше седнал пред масата и каза:
- Всички, които вчера са били на баира, да излязат тук.
Но никой не излизаше. Тогава стана и хвана Дакеолу за ухото, на когото ръката извита назад държеше войника и му каза:
- Кажи, кои бяха?
- Това са деца, никой от тях не беше.
Офицерът го плесна. Той се дръпна, но един войник си насочи пушката с ножа към него.
Камбаната заби бързо, разбъркано, тревожно - личеше, че я биеха неопитни хора! По двора се разнесоха остри, резки женски гласове. Две стъкла на прозорците със силен трясък се строшиха на парчета, няколко камъка се търколиха в стаята.
Вън на двора бяха се насъбрали всичките жени от махалата!
По прозорците се появиха жени, които махаха с юмруци и замерваха войниците с камъни. Майката на Тодор Стомничката - къса, дебела, набита жена, няколко жени отдолу я държаха, а тя махаше ръка и крещеше с прегракнал глас:
- Пущайте децата ни, че сега като влезем, ще разплачем вашата мама офицерска! Мъжете ни изпратихте на фронта, храните ни с кокаляшки от царевица, сега пък сте прибрали децата ни!
И един залп от кал се изсипа в стаята. Настана паника!
Дакеолу силно се извъртя и освободи от войника - блъсна го назад, и с един скок се намери на прозореца, до майката на Стомничката.
Офицерът пребледня! Даде знак на войниците да освободят и останалите задържани. Излязоха, и повече не ги видяхме!
Андрей разказа и млъкна, сияещ от радост! Беше доволен, че и той можа да каже нещо интересно, и то на такъв човек като Христов, за когото мислеше, че е най-великия човек на света /разбира се от света, който той познаваше/, от което беше си извадил заключение, че и той е необикновен.
Обаче, Христов продължаваше да чака. Отначало това съвсем леко, като сянка нащърби доволството и радостта му, и скоро напълно го развали, защото мислеше, мислеше и не можеше да се сети нищо интересно, което да му разкаже. Особено почна да се ужасява, като си помислеше, че Христов можеше да го накара и през нощта, цялата нощ да му разказва! От всичко, което беше видял от тази сутрин до сега, беше се убедил, че той можеше да го накара на това и на още много, много по-такива особени неща.
Андрей и без това не можеше да понася мълчанието, а това мълчание, придружено с чакане, беше му страшно и съвсем непоносимо! И в желанието си да се освободи от това, заговори каквото и да е. Обаче Христов прецени, че да слуша такива обикновени епизоди е губене на време и нищо не можеше да допринесе за Андрей, а това мълчание, на което го подлагаше така безмилостно, щеше да развие сила и да събуди скритите сили на организма му, които щяха да го лекуват, да го освободят от тези стари изживявания. Но този метод беше много мъчителен и даже опасен! Все пак Христов го приложи, като чакаше отвън някакъв сигнал на Бога, на справедливостта в света да му даде сигнал, за да го прекрати.
