Христов направи свръхусилие да не падне, събра всичките си сили, напрегна цялата си воля и остана на местото си непоколебимо. Замахна с ръка, но в това време Учителят беше дал знак на брата под прозореца, той запя и всички в двора запяха.
Христов каза нещо, но никой не го чу и той млъкна. И до края на песента, можа да си даде сметка за положението си. Учителят направи знак, и евреина и момичето веднага напуснаха двора.
- Ето още една загадка - мислеше си Христов. - И евреинът знае да чете мисли, наверно и момичето, пък може би има и други!... И аз мога да се науча. Ако се държа по-добре, Дънов и мене ще научи...
Песента свърши, и всички изведнъж се разотидоха.
Христов се видя сам в двора. Отиде и намери Учителя в кабинета Му, но Той не го прие, каза му само да намине през седмицата някоя вечер.
Този път ритниците бяха толкова силни, че Христов залитна на няколко пъти и щеше да падне!
За удовлетворение, той се обърна и изпразни пистолета си.
Един стражар се затече към него, но някой гражданин го спря и му каза, че това е лудият подполковник, който всяка вечер по това време стреля, но не по хора, а просто така. И стражарят се върна. Христов избърза и се качи на трамвая.
През седмицата не му остана време да отиде при Учителя, защото репарационните комисии бяха идвали и търсили оръжие, и откриха едно скривалище, за което той имаше големи неприятности и беше много, много зает ден и нощ. В неделя пак беше зает, и не можа да отиде на беседата. Вечерта като се освободи, веднага отиде на ул. „Опълченска” № 66, но при Учителя имаше гости и Той не го прие.
