През тази нощ Христов сънува Римската вълчица с близнаците Ромул и Рем.
Веднага стана, извади от библиотеката си всички истории на древния Рим на различни езици, които имаше и веднага прочете легендата. Констатира различие в разказите, но принципно беше еднаква. Прочете легендата на няколко езика, мисли и търси да види това тайнственото, за което беше загатнал Дънов, но нищо не видя. И накрая си каза: „Легенда, както всяка легенда, приказки и фантазии колкото искаш и нищо повече! Как може зад нея това да вижда Дънов?! Той обеща да ми каже!... Рим бил Черната ложа, която създала Римската империя, за да победи Бялата ложа, чийто цар бил Христос! Нищо подобно не виждам, нито разбирам, нито има!... И аз съм бил от Черната ложа!...”
Така неделите минаваха една след друга. Ден не минаваше да не мисли за всичко, което се случи на ул. „Опълченска” 66!
Редовно ходеше на беседите, апострофираше...
Дънов не го приемаше, и най-редовно след всяка беседа като си отиваше, получаваше ритници!
Вече беше им свикнал, като че ли не му правеха впечатление, просто ги очакваше като нещо необходимо, съдба, нещо в реда на нещата.
Но една неделя беседа не се състоя - Учителят отсъстваше.
Христов не апострофира, и на връщане на път за спирката - не получи ритници!
Това го озадачи, изненада, не знаеше какво да мисли, как да си го обясни!
Върна се на няколко пъти по улицата, за да се увери, че нито веднъж не получи ритник. Остана в главата му единствената мисъл - „магия”!
На другия ден посети всички специалисти лекари в София. Изследваха го основно, дадоха му най-различни обяснения, но нито един не каза дума за магия и духове, също не му казаха, че може да бъде хипноза, внушение или телепатия.
Той лично, не остана никак доволен от обясненията им! От по-интелигентните лекари поиска литература, сам да потърси причините. Тогава си изписа съчиненията на Фройд, Адлер, Юнг и други световно известни специалисти - психиатри, невролози, психоаналитици. Понеже всички книги изписваше чрез българските легации, получаваше ги много бързо. Отначало набързо само ги прегледа, търсеше, което го интересуваше, после подробно ги зачете и изучи.
Въпреки това, въпросът за ритниците остана необяснен, а за лечение и дума не можеше да става!
Някои от софийските лекари го посъветваха да не минава по ул. „Опълченска” и да не ходи повече на №2 66! Но тъкмо това, той вече не можеше да не прави! То би се сляло в него с неискане. Заради някакви си ритници, ще остави едно толкова интересно явление, което досега не беше проучено! Често си мислеше: „Да ме пребият с ритници, пак оттам и само оттам ще минавам! Как ще оставя това интересно явление, да не го разбера? Когато и да е, ще намеря причината и обяснението! Но ако е фокус, ще застрелям този Дънов!” Защото тъкмо това той търсеше в живота, това осмисляше съществуването му, затова да се откаже, беше немислимо! Освен това, то беше придружено със сладникави мечтания по момичето, с желание да победи, да изживее удоволствието на победител.
Обогатен със съдържанието на толкова много книги, които прочете във връзка с ритниците и Учението на Дънов, беседите, Библията, продължителните размишления около толкова много и интересни проблеми, които като че ли нямаха нищо общо с досегашния му живот.
През целия му живот нямаше човек, за когото да беше мислил толкова много, колкото за Учителя Петър Дънов!
