Подполковникът се спря пред отворената врата с N2 66 и погледна швейцарския часовник на ръката си, който не даваше никакви разлики, и тихо си каза: „Девет часа и петдесет и осем минути - когато бъде на местото си, ще бъде точно десет!” - И едва доловима усмивка на самодоволство пробяга по лицето му, защото си помисли, че притежава едно от най-положителните, пословични качества - точността на англичаните.
И влезе бавно, с чувство на достойнство!
И като опитен разузнавач, с един поглед обхвана цялото местоположение на двора и къщата: старите изкривени врати, прогнилите черчевета на прозорците, техния брой, вид, големина на стъпалата... Вятърът беше издухал снега от покрива, старите турски керемиди зеленясали по первазите му се зъбеха като уста на щърба баба. Видя много неща.
Всичко макар и много чисто, му миришеше на мухъл, лъхаше старост, като че обвито със саван...
Все така като си мислеше, пристъпваше бавно напред: „Тази къщичка е символ, който самият живот е изваял с всичките показатели на смъртта! Те за мен са показатели, че и Дънов - този Христос на XX век е нещо залязващо, упадъчно! И аз съм призван, определеният да нанеса решителния и последен удар... какъвто варварите нанесоха на Рим! -Глупости - как мога да мисля и сравнявам Дънов с Рим?... Защо ли идвам само да си губя времето?...”* [*Виж „Изгревът”, т. 17, с. 744-747.]
Есента с нейните капещи листа... У някои поети навява тъга, безсмислие на живота..., победната мощ на смъртта - всичко кога и да е, ще умре... Какъв смисъл има живота?...
Съзнанието на тези поети, както това на подполковника са тесни, ограничени, не могат да видят живота в неговата цялост, събитията в техните процеси. Те не виждат в пазвите на окапалите листа пъпките на бъдещите, под затрупаните от снега посивели, миришещи на запарено, гнило - умрели треви, като от топли пазви да поникват цветята, които и напролет ще парфюмират и облекат с празнични одежди полето.
На този надут офицер, който напразно мислеше, че всичко знае, му предстоеше да види и научи, че тъкмо гниенето е най-доброто условие да се започне нов живот, че винаги зад умиращото старо е започнало раждането на новото, и зад временните форми - вечно продължаващият, възвръщащ се винаги отново без прекъсване живот.
Защото ако смъртта беше всесилна, досега животът би трябвало да се свърши, да изчезне! Винаги животът отново изхвръква от обятията на смъртта! Той е вечен - бил е, и ще бъде! Все същата единна безконечност, разливаща се на милиони и милиони капки роса, за да се слее най-после в един поток...
Тъкмо, когато едно лице, нация, култура изживяват последните трохи от своя живот, тогава някъде близо или далече в някаква пещера, всред беднотия... гонен от старото, се заражда нов живот, нещо по-здраво, по-високо, на небето пламва нова звезда. И влъхвите на стария свят отиват да Му се поклонят.
Така и този подполковник без да разбира, като представител на старата философия, идваше да се поклони на зараждащото се ново, независимо от мотивите, които го движеха.
