Със сестра ми Люба бяхме на Изгрева и останахме за обяд. В трапезарията, след редовната супа, ни поднесоха по едно парче баница, която сестрите бяха направили в кухнята. На нас ни се паднаха две парчета баница. Не я изядохме, но си я увихме в книжка, за да я занесем на баща ни. А баща ни я хареса много. Искаше още. Казахме му, че повече няма, защото са ни дали по едно парче от Изгрева. Като разбра, че тази баница е от Изгрева, започна да плаче като малко дете и да иска баница. А тогава той беше болен. Нямаше как, отидохме отново на Изгрева. Срещаме сестра Станка, която бе готвачката. „Станке, дай ни едно парче, ако е останало от баницата! Ето, носиме пари, плащаме си и с тия пари две тави баници може да се направят." „Има три парчета, оставени за Учителя. Не давам нито без пари, нито с пари." „Станке, баща ни е болен и плаче за баница!" Станка не скланя. А е привечер. Ние се чудим какво да правим. Пристига след малко Учителят, без някой да Го е викал, без някой да Му е казвал за нашата молба. Идва и нарежда: „Станке, дай две парчета на сестрите. А едно парче от баницата ще оставите за мене." „Но, Учителю, те са оставени за Вас!" „Аз пък ти казвам - две парчета ще им дадеш, а едно ще оставиш за мен." Обръща се към нас и казва: „Много здраве на баща Ви от мене и дайте му баницата, за която плаче." Учителят се обръща и си тръгва. Както беше дошъл, без някой да Го е викал, без някой да Му казва за нашата молба, така си и тръгва, както си дойде. Занесохме баницата на баща ни, казахме, че е от Учителя, предадохме му поздравленията, а той непрекъснато плачеше от радост и благославяше. След време баща ми оздравя и живя още много, много дълго.
