От хижа „Заврачица” прехвърлихме Родопите, за да слезем към Разлог. Бяла като памук мъгла покриваше планината, но времето беше тихо и топло. Вървяхме на посока. Изкачихме се на билото. Тук мъглата подпряна от южния ветрец, се възправяше на двеста-триста метра височина, отсечена като с нож.
Ние бяхме в мъглата. Изведнаж забелязахме на поляната пред нас дива козичка. Тя пасеше, а край нея играеше козленце. Спряхме се, скрити зад булото на мъглата. Ветрецът идваше от тяхна страна, и можехме да се любуваме на планинската идилия.
По едно време козичката се разтревожи - явно беше доловила мирис или някакъв шум откъм нас. Тя вдигна глава и се загледа към мястото, където стояхме неподвижно. В същото време вятърът изтласка мъглата назад и ние се очертахме на белия фон.
Козичката издаде звук, припна, козлето я последва. Тя заобиколи скалите и клековете по-долу, след малко се появи на другата страна, но сама. Беше скрила козленцето и сега искаше да разбере какви врагове сме и дали трябва да ни отведе от тук. Предпазливо се отдалечихме.
Вярно, трепетно майчино чувство - то е чутко, то не се лъже!
