Работех на голям строителен обект. Ръководех бригада от 30 до 60 души. Работата беше тежка и напрегната!*
Пред обекта имаше обширен двор със строителни материали. В двора работеха чифт биволи - големи и силни животни. Явно те бяха добре гледани и охранени - косъмът им лъщеше. Стопанинът им се грижеше за тях, но и добре ги товареше. Тежката яка кола беше винаги препълнена, когато ги подкарваше. Той като че сам се опиваше от силата им.
Особено тежка беше работата им в дъждовно време, когато дворът се превръщаше в блато - колата потъваше, биволите се разтреперваха от усилие, от задъханите им ноздри излизаше с фучене горещ влажен въздух. Но те всякога успяваха да извлекат колата и спираха тежко задъхани.
Приятелството ни започна естествено. Ние с бригадата се хранехме заедно. Аз събирах чистите късчета хляб, които оставаха, нарязвах и филийки, като ги поръсвах с малко сол, и с ласкави думи ги подавах на биволите. Биволът обича чистотата и не се докосва до хляб, който мирише не нещо друго. Милвах ги по челата или ги чешех лекичко зад ушите - това те особено обичаха. Големите печални очи овлажняваха от приятност. Те говорехе по-красноречиво от всякакви думи. Всяко живо същество жадува за малко съчувствие, за малко Любов. Нашето приятелство укрепна. Достатъчно беше да подвикна: „Муцинка!” - големите уши се обръщаха към посоката, откъдето идваше гласът и топлите влажни муцуни се насочваха към мене.
По едно време биволите се изгубиха. Навярно бяха отишли на друг обект. Напразно търсех с очи да ги видя в двора - немаше ги два-три месеца. Тъжно ми беше за моите приятели, чувствувах празнота!
Един ден, когато вече предавахме обекта, беше събрана голяма комисия в двора: архитекти, инженери, техници и официални лица. Изведнаж гледам: вън на пътя вървят моите биволи, и както винаги теглят тежко натоварена кола! Ни можах да се въздържа и по навик им подвикнах: „Муцинка!”
Колата спря. Един миг големите уши разкройваха пространството и веднага се насочиха към мене. В следващия миг биволите се устремиха с такава сила, че събориха портата и повлякоха оградата. Комисията избяга уплашена! - „Какво става с биволите?” Стопанинът вика и тича да ги спре. Но биволите спряха запъхтяни пред мене.
Какви думи можехме да си кажем след толкова дълга раздяла!
Погледите говореха по-красноречиво от всякакви думи.
Имали ли сте възможност да обърнете внимание колко изразителен поглед имат биволите, каква топлота и добродушие се излъчва от него?
Понякога ми се струва, че зад животните стои един голям, далечен свят, а те са само една безкрайно малка проекция от него.
Наистина, Велико Единство има във Вселената!
*Забележка на съставителя: Борис е затворник и ръководи бригада от затвора.
