Имахме приятел, основен учител в провинциално градче. Беше деликатен - чувствителен, скромен, тих и тъжен. Не обичаше шумно общество, свиреше на цигулка, това му беше развлечението. През свободното си време предприемаше дълги разходки из околността на градчето, или четеше.
Веднаж, като се връща от училище, вижда на боклука хвърлена саксия с цвете, почти изсъхнало. Гледа: има няколко живи пъпчици в основата на стеблото. Пита хазяйката: „Мога ли да вземе това цвете?” -„Вземи го, нали виждаш: изхвърлила съм го - не вирее и не вирее в къщи, изсъхна!”
Взема братът цветето, купува голяма саксия, изрязва сухите клонки, изтърсва пръстта от коренчетата и ги измива, обрязва краищата им, туря наторена пръст в новата саксия и посажда цветето. Поставя саксията на масичка до прозореца. Сутрин, преди да иде на училище, на обед и вечер -той все е при цветето.
И как отговори цветето? - То пусна филизи, разлисти се и даде цвят. Оказа се, че е камелия.
Братът обичаше да сяда пред цветето и да му говори като на човек. Веднаж вижда над цветето образ на девойка. Тя му се усмихва. Често той свири с цигулката си на цветето.
Така възникна тяхното приятелство. Един ден хазяйката му влиза, за да чисти стаята му и вижда цветето.
- А, това цвете е моето! Ще си го взема!
- Хазяйке, нали ми го даде?
- То беше тогава, но сега не го давам!
Хазяйката си взема цветето, пренесе го в своята стая. След две седмици цветето беше изхвърлено в сметта: „Не вирее и не вирее при мене!” - вика хазяйката.
Братът пак взема цветето, отново го възвръща към живот и вече раздяла нема.
Растенията са крайно чувствителни към чувствата и мислите на човека: отрицателните мисли могат да ги погубят, а хармоничните са благоприятни за тях.
