До 1969 г. Паневритмията бе забранена да се играе на Изгрева и в гората. Възрастните приятели бяха правили безуспешни опити да получат разрешение от Кючуков, който бе директор на Вероизповеданията. По това време Георги Томалевски бе определен за връзка с Кючуков.
Веднъж бях в домът му и разговарях с Томалевски. Той сподели с мене своите несполуки с получаване на разрешение за игра на Паневритмията. Казах му: „Ето, имаш телефон, завърти телефона на Кючуков и му искай разрешение." - „Ами какво ще кажат другите?" - „Другите нали искат да играят Паневритмия? Ето, аз решавам въпроса. Върти телефона и получи разрешение!" Той ме изгледа изпитателно, вдигна слушалката и набра телефона на Кючуков. С един дипломатичен тон Томалевски каза на Кючуков, че днес толкова хора играят физкултура по градини и паркове, а Бялото Братство има такава гимнастика дори и с музика, и защо да не се играе, когато на никого това няма да пречи. Доводът беше основателен, и Кючуков му разреши. Томалевски не вярваше на ушите си. Накарах го, и на следващия ден той отиде и взе писмено разрешение.
След няколко дни започнаха да играят Паневритмия в гората. И вместо всички да бъдат доволни, веднага се изпокараха кой да ръководи и кой да разяснява как се играе Паневритмията. А те всички бяха станали на стари дядовци и баби, и вече не я играеха така, както по младите си години. Бяха възрастни, смятаха, че я играят правилно, но не се виждаха. Другите, които ги виждаха, ги критикуваха и искаха да ги поправят, но те не позволяваха никакво вмешателство отвън. Ставаха скандали, понякога се спираше Паневритмията. И когато научавах това, аз съжалявах, че съм се намесил, защото години след това аз бях този, който описа историята на Паневритмията и задвижих въпроса за нейното изучаване от едно по-младо поколение. Аз бях този, който издиктува публикувания протокол [Виж „Изгревът", том I, с. 628-631, „Изгревът", том I. 2. изд. 2011, с. 726-729.]. Така че случайни неща няма.
От цялата играеща се Паневритмия имаше една-две сестри, които я играеха така както трябва, както и един-двама братя, макар че бяха възрастни, но бяха запазили своята подвижност.
Един от тези, който я играеше така както трябва, бе Петър Филипов. Той не само я играеше правилно, но имаше плавни движения, и освен това я играеше като стъпваше на пръсти. Лично аз досега не съм виждал някого да изиграе цялата Паневритмия на пръсти, като стъпва първо на пръсти и след това на останалата част от стъпалото. Лично аз не мога да направя и три крачки на пръсти, не съм устроен така. А Петър не само я играеше така, но той ходеше също така на пръсти, така както Учителят е показал да се ходи, както е описано в беседите му.
Учителят е препоръчвал да се ходи на пръсти, а не човек да поставя първом петите си и тогава да пристъпва, понеже се образува сътресение на гръбначния мозък.
Но думите на Учителя са едно, живота на Учителя е също едно голямо Едно, но друго е изпълнението на Неговите последователи.
Но Петър Филипов бе успял вероятно след дълга работа върху себе си. Той не стъпваше по поляната както другите, а като че ли стъпваше по върховете на тревите и не се докосваше до земята. Това е само едно сравнение, но цялата му походка беше хармонична между ръце, крака и тяло, а движенията му бяха красиви и хармонично изработени. Наблюдавах го тогава и му се учудвах как е възможно такова постижение. По онези години аз бях млад и се занимавах активно със спорт и знаех колко усилие, време и воля бе необходимо да се сдобие човек с такова учение. И за тази походка на Петър и играта на Паневритмия, бе образец как трябваше да се върви и да се играе. За мен бе удивление, а за другите бе завист. Те смятаха, че това е поза от него и позиране. За тях може би беше така, но за мен беше постижение, макар че понякога подчертаваше умението си да играе и ходи както трябва. А какво лошо има в това? Нямаше нищо лошо, а бе само пример за подражание.
Но случи се така, че след някоя и друга година по време на работата си, някаква голяма ваза от мрамор, тежаща около 200 кг., пада върху десния му крак и счупва бедрото му. Направиха му две операции, заковаха го с пирон, сложиха му планка и след 6 месеца кракът му беше станал 15-20 см. по-къс с течение на времето. Ходеше с бастун и куцаше като инвалид от войната.
Наблюдавах го и го питам: „Как стана това?" - „От непослушание! Не послушах. Бях предупреден да се махна от тази работа. Не послушах и бях наказан." Да, той бе наказан. Но това не бе причината. Според мен причината бе друга и той трябваше да заплати за отклонението си. За причината не искам да говоря, защото само аз си я знам. Но пред очите ми куцаше онзи човек, който на времето не вървеше, не ходеше, а като че ли се движеше безшумно върху стръковете трева без да ги сгази и стъпче. Завидяха му на походката, завистта бе толкова голяма от неговото постижение, че дойде време съвременниците му да го видят да куца с бастун в ръка. Не зная какво са мислили, какво са сравнявали и какви заключения са правили. За Петър това премеждие бе последица от непослушанието му, че не е преустановил работата си. За мен беше също последица от друго непослушание - предизвика други сили да го ограничат и завържат, за да не прави бели.
Искам да споделя една случка от Паневритмията на Рила. Когато се правят „Лъчите" и бройките са строго определени, когато двойките трябва да бъдат в строго определено число. А тогава тези двойки произволно се подредиха, и не отговаряха на определения брой. След свършването на Паневритмията Петър каза: „Приятели, по време на Учителя се играеха „Лъчите" по 12 двойки, защото 12 умножено по 12, е равно на 144. А всеки знае какво означава числото 144, което ако се прибавят три нули, дава 144 000, които са бройките на Бялото Братство според Библията." Всички млъкнаха, бяха съгласни стова. Но вътрешно се получи един револт, една вълна на недоволство, защо пък именно той ще трябва да им припомня всичко това. Откъде на къде, именно той? И защо той? А това, което бе казал Петър, бе вярно. Но на следващия ден те продължиха да си играят Паневритмията пак така, като че ли я играеха напук на Петър. Но това бе Паневритмия, дадена от Учителя, и техните прегрешения бяха пред Учителя и пред Бялото Братство. И за това се отговаря. Всеки сам за себе си отговаря пред Учителя и пред Бога.
