По онези години аз бях 35 годишен, а Галилей Величков 65, и аз често го придружавах през неделята на екскурзия на Витоша. Така веднъж се оказахме в групата на Петър Филипов - около него бяха съвсем млади хора, студенти, музиканти. Някои бяха завършили дори музикалното си образование, други висшето си образование и дори работеха.
Аз имах тогава една теория, според която не може да съществува контакт между занаятчии, такива каквито бяха Петър и неговото обкръжение и висшисти, онези със завършено университетско образование, и то контакт в духовната сфера. Едните се движеха в една среда, другите в противоположна среда, чувственият им свят бе в различни полета, а тяхната мисловна дейност нямаше допирни точки нито във времето, нито в пространството. Това беше моя теория. А знаех, че по времето на Школата също е имало такъв пъстър състав от неуки, прости, учени и висшисти, бедни и богати, куци и сакати, слепи и недовиждащи. Имало е всичко. Но го е имало Учителят, и Той ги е обединявал със Словото Си. Тогава Христовия Дух, Божествения Дух и Господния Дух, проявяващи се чрез Учителя Дънов е могъл да обедини всичко, и да ги свърже чрез закона на единството. Но това се е отнасяло за онези, които влизат в Школата, слушат и прилагат Словото му.
Но тук на Витоша ние бяхме човеци със своите недостатъци и грешки от едната страна, и нашите амбиции от другата страна. Но нямаше го свързващото начало между младите, които ние бяхме и възрастните приятели от Школата на Учителя. Те знаеха много неща, помнеха много неща от онова време и те бяха ценни, именно за това. И аз ги търсех. И другите ги търсеха за същото. Но възрастните приятели се заблуждаваха, че те биват търсени за техните качества като личности, издигнати в духовната област чрез Учението на Учителя. А това не беше така. Имаше голямо разминаване между високия идеал от Словото на Учителя и техния живот.
Аз наблюдавах и сравнявах. И другите младежи правеха същото, защото не след дълго време те се отдалечиха разочаровани. Около 1969-1970 г. имаше един необикновен подем, и около 60 човека - младежи направо се приземихме на Изгрева като че ли бяхме спуснати с парашути от Небето. На Изгрева не можаха да ни посрещнат, и не бяха готови за това. Ние заварихме борбите, и всеки приземил се парашутист се включи в някаква група и те бяха хвърлени в първите редици на борбите, и те паднаха като първа жертва. В първите години на това парашутно приземяване, 10-15 младежи се разстроиха психически само, защото влезнаха в борбите, като застанаха на една или на друга страна. Така те отпаднаха, а бащите им упрекваха и обвиняваха Учението на Учителя за това. Не Учението на Учителя, а онези, които воюваха помежду си, носеха цялата вина. В разстояние на 20 години аз наблюдавам ежегодно същото.
И така, ние сме на Витоша, пристъпили сме Бивака на Петър, а около него се е оформила една млада група, водят се разговори и от време на време взимаше думата Петър. Той имаше качества и познания, защото беше работил упорито, понеже беше амбициозен. С тези свои качества можеше да бъде добър ръководител, но тук в София тогава нямаше условия за това, а и времето беше друго и комунистическата власт не позволяваше и ограничаваше тази дейност с всички средства. Петър имаше много неприятности с тази власт, която му направи много обиски и му иззеха много литература от Учителя, забраниха му да събира младите, дори го накараха да подпише декларация, иначе го очакваше изселване от София и интерниране в провинцията на посочен адрес от властта. А Петър тук имаше голяма къща и уреден дом, и беше вече пенсионер. Къде ще ходи по тия години? Той беше пенсионер, но работеше, понеже имаше задължения по изплащане на заеми за къщата. Той работеше като мозайкаджия. Много пъти възрастните приятели като виждаха неговата дейност, не я одобряваха и то повечето от ревност. Те не можеха да привлекат млади хора около себе си. Те нямаха нищо особено с което да ги привлекат и задържат. Бяха необходими качества на ръководител. А да разкажеш някоя опитност от времето на Учителя, в онова време не се тачеше, защото мнозина знаеха такива, защото бяха съвременници на Школата. Дори не седнаха да си ги запишат.
Другите, които бяха по-учени и образовани, не одобряваха дейността на Петър, защото с тези младежи създаваше група в Школата. А това не беше позволено. Макар че четяха беседи на Учителя, макар че пееха песните му, повече от младежите около Петър се занимаваха с астрология. Учителят Беше категоричен против това да се отклоняват тези, които бяха дошли в Школата в различни групировки и да служат на други цели. Макар, че Петър имаше други съображения, но накрая нещата се обърнаха натам, че приятелите го упрекнаха за дейността му да прави Школа в Школата на Учителя, и властите го преследваха. Онези, които бяха около него, го уважаваха за знанията му, но също бяха поставени между тези два огъня да се пекат.
Някои от приятелите ми разказваха, че на времето Учителят наредил да му предадат следното: „Петър Филипов да си остане там в провинцията, и да не идва в София на Изгрева." Това не можеше да бъде измислено, защото го чух от мнозина и като проверих източника беше един и същ. Петър също знаеше за мнението на Учителя, но не Го послуша. Той е смятал, че това се е отнасяло докато е бил жив Учителят, но след като Си заминава през 1944 г., то нещата са се променили и че това изказване на Учителя вече не е важело. Така той е смятал. А после той си го провери чрез живота си, а ние бяхме свидетели, че думите на Учителя бяха точни и важат вечно. Петър напуска Русе, когато там има салон, Братство и много последователи. Той ги оставя сами, и те се загубват през годините. Ако е бил останал там, неговият живот и Братството би бил по-пълноценен. Той бива дисциплинарно уволнен от едно предприятие, където е работел, понеже не е искал да се подчинява на ръководството. Интересно е, че мнозина от последователите на Учителя по онова време не можеха и не искаха да се подчиняват на Кесаря, и биваха уволнявани от службите си. Те там искаха да ръководят, да управляват, а Учението на Учителя е точно обратното. Ученикът, трябва да служи, да бъде слуга на доброто и още по-добър слуга на Кесаря. Закона е такъв - кесаревото Кесарю, Божието Богу!
Минаха години, Петър бе дошъл на Изгрева и той се въвлече в борбите на Изгрева. Накрая се сбъднаха думите на Учителя. Тук той се изгуби и не свърши никаква работа за Школата на Учителя. Той се заблуди, че неговата служба на Изгрева е да бъде ръководител. Той знаеше много неща, събития, лица, подробности. Имаше добра памет и дар слово. Но не написа нищо и не разказа нищо. Лично аз няколко пъти съм ходил при него с магнетофон. Не пожела, не затова, че не искаше да ги разкаже на мен, но беше се заблудил, че в момента имал друга работа. Нищо не можа да се направи. Духът на Заблуждението е голяма сила и всичко помита и не остава следа. От Петър също не остана следа. И днес аз пиша тези очерци за поучение на останалите, които ще дойдат. Тях няма да ги размине това изкушение.
Ние бяхме на Витоша. Петър беше заобиколен от 6-7 млади човека, и той разказваше непрекъснато. Дори започна от 10 часа след беседа до 15 часа след обед. Аз със Галилей седяхме, мълчахме и слушахме. Това, което слушахме не беше за Школата на Учителя. Тръгнахме си обратно, пътя бе 2 часа пешком до Бистрица, а той по пътя продължаваше да разказва и да отговаря на въпроси. Тези младежи бяха от групата по астрология. Те бяха много запалени и увлечени.
Аз наблюдавах всичко и вървейки с Галилей след групата на Петър, му казах: „Знаеш ли, че Петър няма да може да си свърши работата, защото той ще се заблуди чрез тези, които го заобикалят?" А Галилей, който ме познаваше добре се спря учудено: „Така ли мислиш?" - „Точно така. А знаеш ли кой ще му свърши работата?" - „Кой?" - „Това съм аз." -„Ти си луд!" - беше заключението му.
Луд, не луд, ето днес - 20 години след това, аз описвам и давам очерци за Петър Филипов. Някой днес да знае нещо за него или да си спомня за него? - Не.
