6.1. Славчо Радомирски е роден на 6 февруари 1913 г. в с. Елов дол, Радомирска околия.
Член на РМС от 1930 г., а от 1934 г. член на БКП. За революционна дейност е в затвора 1933г., 1935-1939 г., а през 1942 г. е осъден задочно на смърт. От 1941 г. минава в нелегалност. Командир на комунистическите бойни групи в София от септември 1942 - август 1943 г. От 1943 г. е партизанин в Трънския партизански отряд. А от 13 май 1944 г. се създава Радомирския партизански отряд „Георги Димитров", с командир Славчо Радомирски. Командир на II Гвардейски полк, сформиран от бивши партизани и доброволци, които участвуват в I период на Отечествената война - септември-ноември 1944 г. и 1945 г. След това върви във военната си кариера до генерал-майор, до началник на Политотдела на Гранични войски 1957-1962 г., и заместник-началник на управление към МНО 1964-1968 г.
6.2. Онази среща на баща ми с Никола Петков, и съвета му да избяга от София и да си отиде на село вече съм я описал. Разказва случая на всички.
Идва Славчо Радомирски и иска баща ми да му го разкаже подробно цялата случка. Разказва му я. Онзи слуша и се чуди: „Не може да бъде. Тук има нещо, което не разбирам. Как така да си признае пред теб, че работи за англичаните и американците. Ще чакаме, то рано или късно ще излезе на яве. Не може да се укрие." Така завърши първата част на разговора.
6.3. Обикновено на такива срещи се сяда на масата, на нея се слагат мезета и ракия за пиене. Сядат, говорят, мезят си и си попийват. Тогава се пиеше с едни малки ракиени чаши от 30-40 мл. Пиенето с чаши дойде по-късно. Въведоха го руснаците, които дойдоха в България. Напълнят до горе чашата, и я изпиват на веднъж. И така за 10 минути се напиваха.
А българите седяха с часове на масата, ядяха мезета от сланина, суджук, пастърма, и тогава изпиваха по една малка чашка.
И така, баща ми със Славчо Радомирски седят на масата и си мезят. По едно време Славчо казва на баща ми: „Слушай Коле, (така се обръщаха към баща ми Никола) защо не дойдеш при нас комунистите, и ще работим заедно? Ти си учен човек, образован си, такива хора ни трябват. И освен това си наш човек - от народа. Ела, няма да сбъркаш." А баща ми му казва: „Абе как ще дойда при вас, та утре англичаните и американците ще дойдат в България, и всички ще ни изпотрепят. Не искам." А Славчо така се възбужда, че му казва: „Какви англичани и американци бе, та ние сега ще им подпалим чергата. Ние ще разбунтуваме всички колониални народи в Африка, Азия и Южна Америка! Светът ще гърми и трещи, и те ще се чудят как да се справят с тях! Те изобщо ще забравят, че има България!"
Баща ми не се съгласява. Остава настрана. Но всичко, което му казва Славчо Радомирски се сбъдва. Често ми казваше: „Аз срещнах един комунистически пророк. Каквото каза - всичко се сбъдна." И му се възхищаваше за това пророчество.
6.4. Аз съм на работа като лекар в Либия в гр. Триполи 1983-1986 г. Всяка сутрин се събирахме на едно определено място, и чакахме да дойдат арабите с микробуси да ни извозят до болницата, в която работихме. Пристига една медицинска сестра, с която работих и живеехме в един и същи хотел, на име „Триполи". Казва ми: „Тази нощ те сънувах, че копаеш с кирка и лопата един голям трап. Питам те за какво копаеш, а ти отговаряш, че ти трябвало този трап. Кажи ми какво означава този сън." - „Не знам какво означава. Ще изчакаме и то ще си проличи." В същият момент при мен се приближава една друга медицинска сестра, която разнасяше пощата с писмата и сутринта им ги връчваше, когато се събираха и чакаха микробуса. Подава ми едно затворено писмо. Отварям го, а вътре телеграма, зачитам я и ми съобщават от София, че баща ми е починал и е погребан предния ден. Подават телеграмата на онази, която бе ме сънувала, че съм копал трап, и казвам: „Прочети телеграмата и ще разбереш тълкуванието на съня си." Чете я и се разплака! Четат и я и другите няколко българки - и те се разплакват от пророческия сън на Севда. Така се казваше - беше родена в гр. Трън, и говореше на трънски акцент.
6.5. На следващият ден си сложих черна лента на ревера за траур. Много съм потиснат, все едно, че съм на погребение. Моето състояние се предава и на околните лекари, които бяха от Египет и те не могат да работят. Гледат ме уплашено и непрекъснато нещо си говорят на арабски. По едно време идва при мен един египетски лекар, казваше се д-р Махмуд. Пита ме каква е тази черна лента. Обяснявам му, че баща ми е починал. Пита ме на колко години почина. Отговарям му, че е на 80 години. Той ме изгледа, протегна ръка над главата ми, замахна с нея, като че ли нещо гонеше от нея и каза: „На 80 години! Мафиш файда", т.е. няма файда, няма полза. Отхвърли всичко, което стоеше над главата ми. Аз отдъхнах! Атмосферата се разсея. Но 40 дни бях в особено психическо състояние. После премина всичко.
6.6. През 1986 г. се върнах в България. Минаха няколко месеца и майка ми ме заведе при единствения верен останал приятел на баща ми. Казваше се Иван. Баща ми често е споменавал за него, че само той му е останал като приятел. Отидохме, за да вземем издънки от неговите хубави вишни, които растяха в двора му. Майка ми ми нареди да купя кутия бонбони. Седим на пейката, и майка ми разговаря с него. По едно време Иван се обръща към мене и изтърсва: „Да знаеш ние с баща ти навремето не можахме да се ориентираме и изостанахме по пътя."
Аз се стреснах и му казвам: „Баща ми беше вечната опозиция. Комунистите го викаха при тях. Но той не беше идеен човек. Трябва да имаш идея вътре в себе си, за да жертвуваш живота си за нея. А той искаше да се вреди. Комунистическата идея означава да служиш на другите, а не другите да ти служат."
Иван ме гледа и не може да повярва, че това слуша от мен. Само клати глава: „Ние не можахме да се ориентираме!" Даде ми хубави издънки, майка ми ми каза да му дам 5 лв. Насадих ги. Сега са хубави големи вишни и много раждат! Та сега Иван - приятеля на баща ми е в двора в двете вишни. Понякога разговарям с него и с вишните. Той живее чрез тях при мен.
