Когато аз бях приет от нея - от Мария Тодорова в нейния дом, тя беше възрастна - на 72 години, но беше пъргава, можеше да се справя с домакинството на дома си. А това бе трудна работа за един обикновен дом, но тук нещата бяха по-другояче. Тук всеки ден се точеха гости. Казвам - не идваха гости, а се точеха един след друг. Защото гостите се застъпваха - едни идват, седят, задължително им се поднася чай, а с него курабии и сладкиши. На някой кафе, кой какво иска. А тези сладкиши и курабии, трябва да се подготвят! Понякога гостите носеха купени неща, но те оставаха настрана. А да се подготви всичко това, да се подготви, да се направи, да се поднесе, беше необходимо много-много човешки ръце. А тези ръце ги нямаше. А ръцете бяха само едни. Това бяха на къщната помощница и слугиня Станка. А гостите идваха, седеха, пиеха чай и кафе, ядеха сладкиши, и си говореха разни работи - такива работи, които се говорят на всяко гостуване. Ужким духовни хора, но не говореха по духовни въпроси, а си говореха за обикновени работи.
Така, че идваха едни гости, седяха и по едно време идват други гости. Те се застъпват - няма столове. Тогава първите оставаха понякога, че трябваше да дойдат и трети гости. И накрая първите вече, трябваше да си тръгват, за да направят место на останалите. Това беше тази върволица от гости. Тя отнемаше време, сили, средства.
И когато аз се опитах да спра тази върволица, като заключа външната врата, те Мария и Борис не можаха да издържат 3-4 часа. От 8 до 11 часа, се върнаха десетина човека. Те започнаха да треперят и казаха: „Не, ние такъв живот не можеме да живеем затворен. Това е нашия живот. Ние сме свикнали с това - отваряй портите!" Отворихме портите и се затвори моята порта за работа с тех. Това беше целта - да се отвори външната порта, а да се затвори вътрешната порта за мен!
И така, стигаме до този дом, в който трябваше да има много ръце, за да подготвят всичко онова, което се поднасяше на гостите, не само като сладкиши, но и като храна. А тази къщна помощница, се казваше Станка. Тя беше дошла като едно селско момиче от селата в София на Изгрева. Тя се е запознала с Учението, когато е била момиче на село. Чела беседа, слушала е беседа, слушала е разкази и се е закачила за Учението. И тогава взела решение да работи за Бога и за Учителя, и решила да не се жени и да не създава дом, да не създава семейство, да не се жени, да не ражда деца. Когато това нещо тя взима като решение, и когато го съобщава на близките - никой не й обърнал внимание. Но идва време, когато това момиче израства и нейните дружки, и онези, които са родени с нея на село в същата година, почват да се женят. Не се ли оженят, стават стари моми, и после никой не ги иска. Но имало е един-двама кандидати, понеже то е било работливо момиче - всички са виждали това. Но тя отказала. Отказала!
