Така, че тези т.н. приятели на Борис Николов, бяха наистина понякога уплашени от моето присъствие там. Накрая Борис взимаше думата, изказваше своето съгласие с мен, или не се съгласяваше. Аз отново защитавах тезата си, и понеже тя беше от общ характер, най-накрая се съгласявах донякъде. Но им казах, че това не е вярно и ще си го проверят след време. Онези ме гледаха озадачено, и след това ме питаха: „Абе ти така ли разговаряш с Борис?" Казвам им: „Така, дори се караме понякога!" Те се кръстеха, и казваха: „Това никой от нашето поколение не може да го стори!" Да, съгласен съм. Бях много настойчив и категоричен при някой оценки. Но работата вървеше мудно, бавно, дори понякога в пълен застой.
Питам веднъж Мария: „Добре де, аз съм тук и съм дошъл на работа. Изпратен съм от небето. Ти си убедена в това. Защо ми губите времето? Ами другите, които идват тука и които вие ги приемате, и които ми ядат, не ми губят, а ми ядат времето, какво разговаряте с тях? Какво говорите толкова с часове с тях?" Тя ме оглежда, поглежда и казва: „Говориме за боб и за леща." - „Как така за боб и за леща?" - „Ето така - за боб и за леща." А бобът и лещата тогава се смятаха по ония години за най-обикновеното народно ядене. И когато някой казваше: „Ами ядеме само боб.", това означава, че това беха най-бедните съсловия от народа, и боба беше най-евтината храна. Сега не е най-евтината храна. Защото тогава хората садеха боб, садеха леща и това беше най-евтината народна храна. И като се казва: „Разговаряме за боб и за леща." - Това означаваше, че те разговарят за обикновени, ежедневни неща.
Те не разговаряха за проблемите на Школата, за проблемите, които трябваше да се разрешават по различни въпроси. Не, това тях не ги интересуваше! Интересуваше ги техното ежедневие и техните непосредствени, и най-обикновени разправий помежду им. Направо аз се изумявах! Как така?! Къде е Школата на Учителя?
